Далеч от шума на едно средно голямо градче, на няколко километра от покрайнините му се намирала една обширна и гъста гора. Там гъмжало от живот. Имало всякакви горски животни, като започнем от най-малката буболечка и насекомо до най-големия горски звяр. Както в града, така и из цялата шир на гората си имало шеф - нещо като кмет. Горският кмет бил по-голям дори от вълците, глиганите и от всичко, което щъкало из гората. Той имал дълги остри нокти, по-здрави и от стомана, а зъбите остри като бръснач, които само с един удар може да те разкъсат. Козината му дълга и гъста, придаваща му величественост, а пред огромните му размери всички трепереха. Това беше огромната кафява мечка - Грабчо. Преди да стане голям, той бил мирен, любящ, мил и най-вече игрив, а след като пораснал и поел кметския пост на вече престарелия си вече баща Лаком, станал за една година дебел и тромав. Не че мечките са тромави, но бащата на Грабчо, Лаком му показал най-вкусното горско блюдо, което се пазело в дълбока тайна, но от него много се дебелеело и трябвало много да се внимава, защото можело да се пристрастиш и да се пръснеш без да се усетиш. Това блюдо носело странното име “Пари”.
Грабчо толкова много ял от това ястие с вкус така омаен, че забравил строгата заръка на баща си да не прекалява с него. Грабчо не се хвалел особено със ума си и забравил казаното още по-бързо заради полученото блаженство за апетита му.Той ял толкова много от него, че едвам можел да се помръдне. Вместо да управлява и да напътства горските си жители, той не спирал да яде Пари. Само това му било в устата, а когато някой от горски обитатели се оплачел, размахвал огромната си лапа със злобен рев и само гледал да ги отблъсне, придавайки си зает вид, и рядко смеел никой да доближава повече до него.
Запасите му от Пари с времето намалявали и трябвало да си набави още.Той взел скришом рецепта от баща си и започнал да готви. Основната съставка била една тайно открадната вещ от всеки горски обитател, малък или голям, а останалото било просто. Трябвало да сложи вещите в един дълбок котел с вряща вода, да добави една щипка злоба и няколко лъжици алчност.
Грабчо ял отново доволно любимата си храна, но горските животни започнали да се чудят къде им се губят нещата. Веднъж всички се събрали и отишли при него да го попитат как така са започнали да се губят вещите им. Тогава тромавата мечка стоеше гордо на буковият си трон и започна да ръмжи и пак да размахва лапите си, за да ги изплаши и да си тръгнат, но всички стояха неподвижно и изведнъж Грабчо започна да извърта дълбоките си кафеви очи, изпълнени с мижав пламък на жизненост, пред подчинените му горски граждани му и изправи рязко козина пред сбралата се тълпа.Сред всички негови гости, мравката Пенчо застана възмутено от постъпката на Грабчо и се разкрещя разгневено:
- Каква е тази работа, Грабчо? Само ръмжиш и ядеш тази помия, нищо не правиш за нас! Какво да правим, как да се справяме с тези кражби? Наложи малко ред в тази гора! – Настана тишина за няколко секунди и мравката продължи. – Едва ли са хората сторили това, не сме ги виждали отдавна, нали горски ми приятели?
- Да! – отговориха всички с висок и единен глас без Грабчо, който стоеше и гледаше равнодушно, опитвайки се да запази спокойствие.
- Няма да позволя да ни ограбят, може да съм малък и незначителен, може и да не ми повярват, но чух преди няколко дена силен шум през нощта от към къщата на Енчо таралежа. Излязох тихомълком от мравуняка си, докато спаха всички и видях огромен силует в тъмнината, който наподобяваше точно на тебе, Грабчо. Беше тромаво това създание и много дебело.
Грабчо се засегна. Прекъсна рязко Пенчо и заговори със силен и изразителен глас.
- Нима имаш някакви доказателства Пенчо? Само ти си видял това.За какво ми е да правя това, като аз... гледам да помагам на вас, правя лишения, които може и да не забелязвате.
Плътен глас се чу назад към сбраните горски жители.
- Лъжец! – каза глиганът Радо, но не се разбра точно от кого беше тази кратка проява на смелост.
Мравката продължи.
- Само се храниш с тази помия, която пазиш така умело от другите, сякаш някой ти я иска, пък и мирише толкова гадно. На нищо не приличаш, тлъст и дебеловрат крадец. Какъв беше, какво взе от тебе, че стана.
Грабчо се ядоса, стана учудващо бързо от буковия си трон и струпа тежките си лапи пред мравката.Земята се разтресе от силния удар по земята, но Пенчо не се отдръпна и за миг.
- Нямаш правото да ми говориш така! Аз съм този, който казва истината и този, който казва какво се случва в гората. И не ям тази храна постоянно, просто ми е приятно да си я хапвам от време на време. Нима не е позволено на една мечка, която носи на себе си цялата гора не може да се храни с нещо хубаво? Дори да съм крал аз, как ще можеш да го докажеш. Аз май знам – никак. – зазвуча Грабчо властно и се усмихна самодоволно.
Стомахът на Грабчо се разкъркори силно и всички се вслушаха в силния стон.Той надигна лапата си, притисна коремът си и започна прикрито да нервничи.Мравката долови смущенията в Грабчо и го попита:
- Какво ти стана Грабчо, май си гладен - отново? Вече го няма това ядене, изхвърлихме го, докато спеше с глиганът Радо. – На няколко метра от двамата се чу оглушително квичене за няма и секунда, но на никой не му направи впечатление, защото всички горски жители наблюдаваха с цялото си внимание динамичния разговор между Пенчо и Грабчо. - Няма вече да взимаш от нас и скоро ще видиш доказателство или по-скоро трябва да кажа, че всички ще видят.
На Грабчо му прилоша изведнъж и започна да диша тежко с изпулени очи. Той започна да се поклаща наляво-надясно и си пестеше всяка една дума, за да поеме дъх.
- Грабчо, добре ли си? – попита мравката Пенчо без да проявява особено чувство на загриженост.
Грабчо не чуваше нищо и падна настрани, повтаряйки, едвам със слаб и почти неясен глас:
- Пари, трябва да ям Пари, направете ми Пари…
Всичко горски жители го наобиколиха и го гледаха с обида и възмущение.
Мравката Пенчо се обърна към всички, викайки:
- Ето, виждате ли какво нещо ни управлява?
Чакалът Росен приближаваше в този момент от далечината, носейки нещо бяло в пастта си.
Всички извърнаха поглед към него от любопитство и щом пристигна Росен всички се отдръпнаха от Грабчо и видяха, че това, което Росен остави, беше един странен лист. Забелязаха, че пишеше на човешки език и извикаха стария бухал, Зняю, защото той го познаваше доста добре. Той се отдели от тълпата, вдигна листчето, зачете наум със съсредоточени очи и след миг проговори:
- Това е рецепта. Тя е ястието, което Грабчо спомена. Искам да вметна тук нещо много важно за всички ни. Ястието се прави с по една открадната вещ от всеки един от нас. Ето защо ми ги няма очилата, къде ли не ги търсих… - Започнаха да се чуват шушукания сред горската тълпа, а Знаю прекъсна за малко и продължи. – Тук съставките са много странни. Освен това трябва да се добави в голямо количество алчност. Хм...
Мравката подхвърли припряно:
- Виждате ли, той е този, който ни ограбва...
Шушуканията не спираха и змията Георги се обърна към всички с предложението да хвърлят Грабчо в горската река за стореното на всички.Мравката Пенчо отхвърли лошата идея на змията и предложи с пламенен тембър:
- Да го оставим да се мъчи заради това, което сам си е направил. Явно е сложил твърде много алчност в това ядене. Да се мъчи сред блаженството, да се мъчи сред това, което сега е негово.Дано сега това да му е достатъчно и да е щастлив.…
Всичко горски обитатели се разотидоха и си заминаха по домовете, а Грабчо така си стоеше сгромолясан и немощен пред красивия си буков трон и макар да викаше колкото глас му държеше за помощ, никой не се обръщаше.
© Лев К Todos los derechos reservados