Глава четвърта - Сенки в гората

Тази нощ беше  тъмна и студена. Облаците бяха скрили луната и звездите. Дърветата изглеждаха навъсени. Не се чуваха птици. Единствените звуци идваха от тримата пътешественици, които ходеха по прашния път. Техните стъпки отекваха тежко в притихналата гора. Това място беше измъчено и те усещаха това. На Ан му се струваше, че чува ръмжене на вълци и говорене на мъже ,но много приглушено.Той не обърна внимание на това и продължи да ходи мълчаливо.

Изведнъж Ан спря и мигновено изстреля една стрела към дървото над тях. Чу се проглушен стон и един човек падна на земята. Той беше облечен с еднообразни кафяви дрехи, но прикриваше устата си с черна кърпа. Кел веднага го разпозна.

- Хората на Корлак. Сигурно старият мошенник е много ядосан, че хрътката му Грауф е мътръв. Иска да ни убие - Кел говореше възможно най-бързо, тъй като вече  гъмжеше от тез типове. Повече от тях бяха наскоро възмъжали момчета. - Оо, ето ги продажните псета на дъртия мошенник - Кел ги изгледа подигравателно.  

- Кел, глупак такъв, господарят никога не те е харесвал и е бил прав! Плаща ти, а ти го предаваш като убиваш Грауф! Кел ще забие и на вас нож в гърба, когато не гледате - най-старият от рабойниците се ухили с кривите си жълти зъби. - Ще ви хванем и ще ви измъчваме до смърт, глупави елфи! - бандитът говореше през зъби и злобно се смееше.- Хванете ги, момчета!

Кел се обърна към двамата си спътници и мигновено каза ‘'Трябва да си пазим гърбовете от техните техните кинжали. Не могат да се мерят с мен, но сега са много повече''.Разбойниците се хвърлиха в дивашка атака и падаха мъртви или смъртно ранени един след друг. Еланор пазеше гърба на Ан, а Кел се прокрадваше сред разбойниците и те вкусваха от кинжалите му с плътта си. Тримата бяха прекалено съсредоточени в битката ,за да видят мрежите, които се спускаха към тях от мрака на близките дървета. Изведнъж една дузина големи мрехи хванаха тримата. Разбойниците вързаха мрежите и сложиха шаващата купчина въжета на една груба платформа от клони.

Ан, Еланор и Кел можеха да мърдат малко, но нямаше как да се измъкнат от здравата хватка на дебелите въжета. Ан едва доловимо изрече някакви странни думи и двамата му спътници веднага заспаха. Елфът искаше да спести на приятелите си болката от грубите, впиващи се в кожата въжета. Той, нямайки друг избор, наблюдаваше случващото се наоколо - разбойниците носеха факли и бързаха нанякъде. Сигурно отиваха при главатаря си. Около час след хващането на пътешестевениците, бандитите влязоха в една широка пещера, която представляваше едно голямо помещение. Цялата пещера беше осветена от ярко светещи факли. В края на пещерата се намираше една дълга черна маса. На единият й край имаше голям позлатен стол, на който седеше Корлак - стар и грозен човек, с оредяла руса коса и злобен поглед. С него оживено разговаряше едно дребно и грозно същество, което изглеждаше много ядосано на Ан и приятелите му и приличаше на гоблин, беше само малко по-голямо и носеше човешки дрехи (с размери като за гоблин, разбира се). В единия край на пещерата имаше няколо клетки, а до тях имаше солидна метална врата. Разбойниците хвърлиха Ан и приятелите му в три големи клетки и отнеха оръжията им. Ан отново тихо изрече някакви странни думи и Кел и Еланор се събудиха.

- Проклети гадняри, страхливци такива! Мрежи ли? Като не можете да се биете, ще използвате мрежите си. Жалки сте, псета, и жалки ще си останете...

- Успокой се малко, Кел. Трябва да измислим нещо - тихо говореше Еланор.

- Познавам ги тез. Ще пируват, че са ни хванали и по средата на пира сигурно ще разпитват Ан. После всичките ще легнат да спят. А тогава аз ще ви измъкна.

Кел беше абсолютно прав. Вече три часа пируваха разбойниците, когато Корлак и гоблинът доближиха клетката, в която беше затворен Ан. Гоблинът изръмжа раздразнено. Корлак започна да говори с гадния си мазен глас:

- Вие не само сте убили Грауф, но и сте избили момчетата на Гирзук - Корлак кимна към гоблина. - Те тъкмо са се готвели да ограбят селото, когато вие тримата сте се появили и сте ги избили.

- И какво ще направите? Ще не убиете бавно и мъчително? - Кел се смееше подигравателно с пълен глас.

- Именно. Но утре, сега празнуваме.

Корлак и гоблина се върнаха на масата и продължиха пира. След два часа вече всичките разбойниците се бяха проснали из пещерата и хъркаха звучно. Единствените будни бяха двамата пазачи на клетките. Кел едва забележимо хвана едно ръбче на панталона си и част от плата се отлепи. От този таен джоб извади малка дървена тръбичка и тънка метална пръчка, извита на края и две много малки стрели, пълни с парализираща отрова. Кел вкара едната стрела в дървената тръбичка, добря тръбичката до устните си и изстреля стреличката право във врата на единия от пазачите.

- Нещо ме ухапа - раздразнено каза той на другия пазач.

- Гадните горски комари ... ох, и мен ме ухапа.

След броени секунди първият се строполи на земята, а веднага след него и вторият. Кел пъхна малката метална пръчка в ключалката и  започна бавно и спокойно да я побутва нагоре. След полвин минута вече беше извън клетката и отключваше клетката на Ан. Скоро вратите на клетките зееха отворени и тримата се бяха насочили към металната врата до клетките без да вдигат никакъв шум. Разбойникът, проснат на метър от врата се обърна на другата страна и промърмори нещо на сън. Кел стоеше и оглеждаше вратата около десет минути.

- Не просто е заключена, но има и някакъв капан с доста сложен механизъм. Отключването е лесно, но какво ще стане като отворим вратата? Определено не ми се иска тези гадове да се събудят. Ей сега почвам да отключвам - Кел стоеше до вратата няколко секунди и се отдръпна. - Учудващо лесно се отключва.Но усетих нещо до ключалката. Сигурно то изключва капана - той отново вкара металната пръчица в ключалката.- Ето,мисля, че вече няма да работи - Кел бутна вратата и нищо не се случи.- Ето ги съкровищата на стария глупак. Взимайте само най-важното - ризници, щитове, оръжия, свитъци, книги, пари, скъпоценни камъни и отвари.

- Че тук друго няма! - тихо се засмя Еланор.

- Кел е прав, трябва ни всичко полезно. Може да няма магьосник сред нас, но свитъците и книгите със заклинания винаги са полезни. Ризници и щитове няма да ни трябват. А колкото до оръжията - Ан разгледа купчините оръжия. - тези тук не са добре изработени. Е,вече взехме всичко нужно, хайде да тръгваме. Кел, искаш ли да убиеш Корлак?

- Много, но само него. Искам да бъде по доста подъл начин. Тук има достатъчно съставки да забъркам една от отровите ми. Ще му я излея в гърлото и като се събуди, ще умре в ужасни болки. Би трябвало отнеме само няколко минути да я приготвя - Кел се захвана да бърка разни съставки в едно шишенце много интензивно. След десет минути спря и се усмихна. - Сокът е готов. Остава само да му го дам. - Той се покри с наметалото си и те го изгубиха от поглед.

Кел се промъкна до Корлак, който беше легнал на стола си, и изля цялата отрова в широко отворената му уста. Лицето на стария разбойник доби зеленикъв оттенък. Доволен от себе си, той се върна при Ан и Еланор. Тримата се покриха с наметалото на Кел - беше учудващо колко голямо ставаше то при нужда. Тръгнаха с толкова тиха стъпка , че чуваха само дишането си. Когато излязоха от пещерата, тримата разбраха нещо. Не знаеха къде се намират. Кел, който беше идвал тук, размишляваше на глас:

- Пещерата е на два часа път на север от пътя. Химбър е на северозапад. Най-добре сега да тръгнем през гората направо на запад, скоро ще излезем от нея. А след това ни остава малко път до селото. Няма смисъл да почиваме, докато не стигнем стигнем Химбър. Там има прекрасна страноприемница.

- Хайде, в тази гора има нещо зловещо, което не ми се нрави - Ан гледаше вглъбено в мрака, сякаш очакваше оттам да се покаже нещо зловещо и да го погълне.''Мракът ме привлича. Не, поглъща ме.Странно''

- Ан е прав, нещо зло се таи в тази гора. Изобщо не ми харесва това място - Еланор прегърна Ан, облегна главата си на рамото му и се отпусна. Той се почуства облекчен от нейната подкрепа. - Този ден беше тежък, Ан, трябва да починем добре в това село.

- Ще починем - усмихна се игриво Ан.

Гората беше навъсена и сякаш ридаеше. Дърветата изглеждаха сиви и оклюмали. Някакво тъмно присъствие състаряваше гората, изсмукваше живота й, убиваше волята на всичко в гората да живее изобщо. Тази тъмна сила набираше мощ и тримата го усещаха. Когато пътешествениците излязоха от мрачната гора, първите слънчеви лъчи озаряваха върховете на дъветата и им вдъхваха малко живот. На запад се виждаше малкото и спокойно село Химбър. От него ги делеше само едно пусто поле. Скоро щяха да бъдат там.