Аз гоня, ти бягаш. Глупава игра. Защо трябва да те гоня? Казваш "Защо не?". Защото не искам, ето защо. И пак не мога да спра. Тичам и тичам, а ти се подаваш с усмивка зад ъгъла и побягваш на някъде. Глупава игра...
Лежах в леглото и дишах тежко. Погледнах отново часовника. Точно седем. Аз самия бях станал като часовник. Седем... По това време денят на повечето ми съграждани започваше. Моя не свършваше. Не бях мигнал цяла нощ. Отново. Беше ме сполетяла поредица от такива нощи. И така... Дните ми не започваха, следователно и не свършваха. Значи ли това, че живея в минало. Странна мисъл. Обичах ги. С тях запълвах безсънните си нощи. Е, и с бръмченето на телевизора, музика от време на време, книги. Каквото ми душа пожелае. Имах едни допълнителни осем часа в ежедневието си. Мисълта, че точно време е нещото което на никого не достига, а аз имах от него повече ме караше да се чувствам по-богат от всички. Сега можех да изгледам всички филми които някога съм искал, да прочета книгите за които не съм намирал време и да препрочета любимите. Можех спокойно да се отдам на рисуване на безсмислици или пък писането им. Никой нямаше да ги види. За това им беше позволено да са безсмислици и бяха едни специални безсмислици. Станах и изпълних обичайния сутрешен ритуал, познат на всички. Баня, кафе и закуска. Зачудих се защо пиех това кафе. Имаше ли значение. В момента мисля, че нищо нямаше значение. Трябваше да тръгвам за работа. Довърших закуската и го направих.
Щастлив ли бях? Всеки ден си задавах този въпрос, изпаднал в отегчението на осемчасовия работен ден. Имах хубав дом, парите стигаха, не боледувах. Имам това, което си пожелаваме на всеки празник. Друг е въпросът дали наистина го мислехме или просто го казвахме обладани от празничния дух или чашата в повече. Е... Щастлив ли бях? Може би. Огледах се, никой не се питаше същото. Всички погълнати от ежедневието си. Май със всички беше така. Просто ежедневието на някои е по-скучно, на другите по-интересно. Няма значение, време за обяд.
Бях седнал с двама мои колеги в ресторант. Водеха толкова оживен разговор за подготвените доклади и изненадващите статистики. А аз се питах какво е естеството на съществуването ни. Изпуснах този въпрос без да искам. Голяма грешка. Всъщност не чак толкова, само ме изгледаха със очи, изпълнени с неразбиране.
Работният ден свърши. Прибрах се в нас. Нямаше от какво да си почивам. За това направо отидох в стаята. Тази стая беше предназначена само за едно - създаване. Пълно с платна, бои, спрейове, хвърчащи листи. Единственото подредено място беше голямото бюро до прозореца. Спретнат топ хартия, писалка и една пишеща машина за атмосфера. Нямаше телевизор, нямаше уредби, нямаше нито един от предметите, които хората смятат за толкова важни спрямо забавлението им. Тук човек можеше да прави само едно нещо - да създава. Някога ако поисках дете, сигурно и то щеше да бъде "създадено" тук. Тук се помещаваше и моята малка тайна. Огромен гардероб, във който беше грижливо подредено всичко, което бях създал тук. Застанах пред статива. Празнота. Една тънка криволичеща черна линия, от която щеше да излезе всяка моя мисъл и да придобие образ. Просто започнах да движа ръката си. Не беше нужно да гледам.
Линия, втора, трета. Бавно помагаха на един образ да изплува от празнотата. Мъглив, неясен, едноцветен.... Огледа се и потърси нещо, някого. Нямаше никой и той прегърна себе си. После се появи. Мълчаливото момиче с красивите очи. Приближи се, погали гърба на неясния образ. Усмихна се невинно и го прегърна за секунда. Толкова топла и невероятна секунда. Образа бавно започна да се претопява. Индиговото синьо сякаш премина през призма и засия в много цветове. Момичето се засмя също така невинно и се отдели. Завърташе се, усмихваше се и се смееше. Но образа не. Синьото се върна и той наведе глава. Отново допир, отново смях, отново раздяла. Образа изведнъж живна. Разпери се и полетя към момичето с красивите очи. Отново смях. Краката й пъргаво затичаха. Отново усмивка. Той я подгони. А тя тичаше. Ту забавяше и го оставяше да я докосне или погали, ту изчезваше. Тя си играеше с него. Той не обичаше игри, но искаше да я стигне. Искаше пак да се докосне до призмата и да се отърве от индиговото синьо. Глупава игра...
Винаги след като спирах да рисувам се чувствах уникално. Не знам дали може да се определи като положително или отрицателно. Прост уникално. Все едно бях тупнал тук от някаква друга вселена. Дръпнах от цигарата взирайки се в картината. Харесваше ми. Намирах я за страхотна. Изпуших цигарата, поседях още няколко секунди, след която излезнах от стаята. Бях готов. Нямах повече работа тук. За разлика от неясния образ и мълчаливото момиче с красиви очи. Те щяха да останат дълго тук. Много дълго. Такава беше тяхната съдба. Глупавата игра щеше да продължи сигурно и след смъртта ми. Никой нямаше да ги види. Не трябваше. Така може би някой щеше да отркие смисъла, да развали всичко. Вече нямаше да са специални. Легнах и затворих очи, приготвяйки се за поредната доза бонус време. Бях ли щастлив? Да.
© Цветан Иванов Todos los derechos reservados