Десет крачки.

В гората беше. Обутите му в маратонки „Нока“ крака прекрачиха мантинелата и стъпиха по разронената пътека. Скоро бе валяло и рехави буци пръст полепваха по твърдите подметки. Плътният слой борови иглички пое тежестта му и той усети как тялото му леко пружинира. В тези моменти винаги се сещаше за мекото легло от детството му, на което толкова обичаше да скача.

Вдигна поглед нагоре. Лятното небе бе изчезнало зад кафяво зелените върхове на боровете. Приличаха му на тънки гейши, събрани на приказка, които си веят с грамадните си, зелено-кафяви ветрила. Лек ветрец подухваше между клоните и можеше да закълне, че усеща уханието на женски парфюм.

Двайсет крачки.

Пушката не бе с него този път – предният път беше изстреляла двата патрона наведнъж, и този в патронника, и този в магазина и Петров му обясни, че трябва да оправят пружината на разединителя. В кожения колан висеше затъкнат ловджийския му нож. По навик - нямаше какво да прави с него, освен да поокастри някое клонче, като стигне до полянката.

Отново погледна нагоре. Дърветата се сгъстяваха. Помисли с усмивка, че колегите му вече щяха да са извадили телефоните си и да търсят обхват. Той дори нямаше смартфон. Понякога мотаеше в джоба си една обикновена стара „Нокиа“ и я използваше само за разговори. СМС-и не пишеше. Не ползваше компютър в дома си. Не гледаше телевизия. През седмицата вечер пийваше вино и работеше в двора, съботите и неделите ловуваше и правеше дърворезбите си. Чудеше се как ще си намери съпруга при този див начин на живот, но само понякога. Засега краткотрайните връзки му бяха достатъчни.

Трийсет крачки.

Ветрецът жилеше кожата на ръцете и лицето му. Вдигна яката на коженото яке и пъхна ръце в джобовете си. Тук в планината, дори лятото бе студено. Предпочиташе този хапещ хлад пред лепкавата жега в града, допълнително подсилвана от безбройните климатици. Климатици, коли, автобуси, телефони, компютри, летящи във въздуха дронове, след които скачат деца, оглупели от безумното съвремие – как да не искаш да избягаш? Как да не чакаш уикенда както умиращ от жажда човек чака оазиса в пустинята?

Погледна наляво – няколко бора бяха паднали и прекършените им стъбла лежаха едно върху друго като мъртви войници. Бурята миналата седмица, вероятно. Свърна към тях, покатери се по стъблата, поседна. Прекара ръка по грапавата, безжизнена кора. Беше ледена, като човешки труп.

„Дали да не мина оттук? Прескачам стъблата и направо между дърветата? Ще съкратя пътя до поляната?“

Изправи се.

. . .

- О, Божичко! О, Божичко! Ще закъснея!

Острият, метален глас отекваше между боровете като крясък на чудовищна птица. Димо подскачаше при всяко провикване на играчката. Ужасно зловещо звучеше. И тая проклета гора. Защо му беше на Наско да го влачи тук, можеха да си отидат на полигона, там всичко си беше равно, чисто и светло и не се…

Той се хлъзна върху насипа от борови иглички се изтърси по дупе. Някакво клонче се заби в бедрото му и го накара да изохка. Надигна се бавно и огледа краката си. Целият панталон беше в кал и иглички. И якето. И дланите му. Бяха мръсни и щипеха. Изръмжа ядосано.

- Наско, чакаййй!

Настигна го до една паднала купчина дървета. Дронът беше заседнал там и приятелят му се мъчеше да го измъкне.

- Казах ти да не идваме тук! – Димо задъхано опря ръце на бедрата си – сега ще го счупиш и баща ти ще те убие!

С едно внимателно движение, високото момче с паднал над очите черен бретон измъкна чисто новата играчка изпод дънера. Отупа я от праха. Големият метален заек се взираше ококорено в тях. Белите му уши стърчаха нагоре като антени, по кафявата жилетка бяха полепнали борови иглички. На едната му лапичка лъщеше часовник.

- Айде стига си мрънкал! – сряза го Наско и прескочи дънерите – идвай, ще минем оттук!

Намръщен, Димо се изкатери по дънерите.

- И изобщо, тоя заек е пълна тъпотия! Да си бяхме останали вкъщи да си играем на „Бойно поле“.

- Ти какво, взе да трепеш хора там и почна много да се кефиш, а? Ама да знаеш, че другия път няма да ти се размине! Ще ти отрежа главата с балтата!

- Ще ми я отрежеш друг път! Само гледай!

- Ще ти счупя крака и няма да можеш да ме преследваш!

- Да бе, да!

Наско оправи тежката си раница и пръстите му полетяха по екрана на смартфона. Заекът подскочи и се стрелна напред.

- О, мои уши и мустаци, колко късно става! – лапата му се вдигна и главата му се наведе към часовника. Наско се разхили като идиот.

- Гледай колко е смешен, кви глупости говори!

- И какво, смяташ, че ще намери дупка, в която да се навре, така ли?

- Такава му е програмата. Трябва да намери!

…

Шейсет крачки.

Не бе идвал в тази част на гората. Тук дърветата бяха толкова нагъсто, че на места се налагаше да се привежда, за да мине под бариери, образувани от сплетените им клони. Като ръце, които се държат здраво една за друга. Усещаше сплотеността на гората повече от всеки друг път. Това не бе просто гора, това бе армия от бойци. Растяха, дишаха, хранеха се, спяха един до друг. Бореха се един до друг с напора на вятъра, с жилото на градушките, със зъбите и ноктите на лисиците, дивите котки, вълците и мечките, с брадвите на дървосекачите. Наслаждаваха се на топлото слънце, галещо връхчетата на игличките им, на катеричките, които гъделичкаха клоните им с меките си лапи, на синигерите, които освежаваха въздуха с чистите си гласове. Смееха се и ронеха смолисти сълзи. Един до друг.

Когато идваше тук, се чувстваше част от общество. При хората, тези единични същества затворени в изолирани бетонови клетки, се чувстваше сам.

Седемдесет крачки.

Спря да брои. Вече беше достатъчно навътре. Беше стигнал до сърцето на гората.

Дишаше с пълни гърди и дробовете му се пълнеха с кислород. Мирисът на гъста, лепкава смола и разронена земя опиваше мозъка му. Спусна клепачи и продължи напред със затворени очи. Искаше да се разтвори сред шумовете край него, да се слее с телата на дърветата, да стане част от тях. Ръцете му опипваха пътя пред него, краката му търсеха вярната пролука, през която да минат. Главата му се замайваше от нежното свирене на вятъра, от писукането на трипръстия кълвач, трополенето на невидими крачета сред шубраците и…

/зайци? Най-вероятно. Вълците издаваха по-силен шум. Всъщност, разумно ли беше да се разхожда толкова навътре в гората без оръжието си, ами ако…/

…кракът му хлътна в невидима бездна. Той изведнъж загуби равновесие, отвори рязко очи, но беше късно. Тялото му се срути с грохот надолу, падаше в дупка, падаше, падаше, сякаш цяла вечност, каква беше тази дупка, боже, пръст, корени, хвани се за нещо, изплъзват се, корените се изплъзват и падаше и в устата му захвърчаха пръст и изгнили бодли и после мълния, бяла мълния от болка в главата му. Изкрещя. Разперените му ръце, окаляни от опитите му да ги впие в стените на ямата, се заровиха отново в каменистата почва. Вече не падаше, но страшното се бе случило. Нямаше да боли така, ако не беше страшно. И нямаше да има толкова много камъни. Каменисто дъно – колко дълбоко беше? Вдигна замъглен поглед нагоре – ръбът на ямата се мержелееше някъде високо, поне седем метра имаше дотам. Отвсякъде го заобикаляха черни, влажни стени, със стърчащи от пръстта камъни.

А цялата му дясна страна, от кръста надолу, изгаряше от болка.

- Мамка му…Боже…Божичко…- когато се опита да помръдне, от гърлото му излетя още един вик. Кракът. Беше кракът. Десният. „И спри да крещиш. Ще те усети някое животно. В това ти състояние не само мечките са опасни, а и вълците. Докопа ли те някой от тях, край.“

Стиснал зъби, обляно в пот лице, той се облегна назад и разкопча якето си, за да вижда по-добре. Бедрото му бе извито по неестествен начин към тялото. Болката беше горе, към тазобедрената кост. Счупена? Вероятно. Не можеше да мръдне крака си. Левият – да, но десният не можеше.

Мозъкът му работеше трескаво. Вилната зона беше далеч от селото. Пет-шест обитаеми къщи имаше тук. Сутринта бяха дошли съседите с децата, но те не ходеха в гората. Никой не ходеше в тази гора, освен ловци като него. Познаваше някои от тях, но днес не им бе ден за сбирка. Те идваха в края на месеца.

Мобилен телефон в момента не носеше. Нямаше близки. Само колегите, но те щяха да го потърсят евентуално чак в сряда. Днес беше събота.

Пет дни??

Извъртя се и се опита да се набере по стената на ямата. Беше стръмна, почти отвесна. Какво беше това, карстова дупка, гравитационна яма? Скоро ли се бе образувала? Виждаше изпочупени дървета около ръба. Част от клоните бяха паднали вътре и стърчаха между камъните. Ръцете му се хлъзгаха по стената, не успяваха да се задържат. Извади ножа от калъфа, протегна се колкото можа нагоре и го заби в твърдата почва. Набра се на дръжката му и с помощта на другата ръка, успя да се изтегли метър нагоре. Прилепен към стената, издърпа ножа и се готвеше да го забие още по-нагоре, когато, в усилието да се задържи, без да иска сви десния си крак.

Болката го разтресе, изкрещя пак и в следващия миг бе отново на дъното, с изкривен крак и опънат над бедрото плат на панталона, какво беше това отдолу, изскочила кост? и тази гореща течност, която обливаше кожата му под плата, течеше като река, излизаше изпод ръба на панталона и мокреше маратонката му, яркочервена, течеше, течеше, течеше, бедрената артерия, там беше бедрената артерия, боже, костта сигурно я е пробила, не припадай, ще умреш, ако припаднеш, само не припадай, свали якето, но то е твърдо, прекалено обемисто, не става, свали фланелката, добре, тя е мека. Стенейки през зъби, той я уви около бедрото, точно под слабините и стегна с колкото сили имаше. После нахлузи на голо якето си и се отпусна назад, задъхан, треперещ, облян в пот.

Затвори очи. Гората. Беше около него, все още навсякъде, все още вятърът свиреше на флейтата си, синигерите се надпяваха един с друг, а падналите клончета скърцаха, настъпени от бързащи заешки крачета. Свежестта на въздуха още проникваше в гърдите му, караше кожата му да настръхва и главата му да се замайва, не, не беше само от болката, беше и кислородът, този кислород, това беше живот, може би така трябваше да се случи, да умре тук, тук, където имаше най-много живот, тук, да се слее с вечността. Може би това бе искал винаги.

Посегна встрани и стисна шепа изронена пръст в дланта си.

…

- Димо, ей! Виждам дупка! Ей-там, в края на пътечката! Гледай къде отива заекът!

Димо се затича по-бързо, за да настигне приятеля си. Наско сочеше напред.

- Къде, къде?

- Ей там! Виждаш ли я? Цял трап! Върви към нея!

Димо я видя. Подскачащата метална играчка стигна до ръба й, заклати се, катурна се надолу и изчезна.

….

Скръц. Хряс, хряс.

Стъпки над него. Не беше човек, стъпките бяха ситни… да, приличаха на заешки крачета. Толкова шумен заек? Обикновено са предпазливи, да не би този да е ранен? Подивял от страх? Да не го преследва хищник, или…

Отвори рязко ръка, стоплената от кожата му пръст се изсипа на земята. Вдигна очи, отпуснатото му в летаргично примирение сърце затуптя с все сила. Скърцането и пращенето се усилваха. Опря се на длани и се надигна полека нагоре, като се опитваше да не мести крака си. Не смееше да прегърне надеждата, избухнала в гърдите му. Не смееше да си помисли, че…

Нещо лъскаво и метално падна от ръба на дупката и се затъркаля към него. Пръст полепваше по сребристото тяло, тракането на металните крайници разсичаше опиващата тишина. Проследи с изумление предмета и когато той най-сетне спря на дъното, го гледа дълго време без да помръдне.

Заек. Наистина заек, но изкуствен. Остри крака и ръце, огъващи се в квадратни стави, смешни конусовидни уши и заоблена муцуна с мустаци като тънки жички. Беше облечен с миниатюрно смешно елече. И имаше…имаше…часовник? Часовник ли е това на ръката му?

- О, Боже! – проговори падналият на една страна заек изведнъж – о, Боже, колко късно стана!

Той избухна в смях. „Халюцинация!“ каза си. „Паднах в дупката на Алиса и ето че, и заекът дойде…и то точно във вида, който най-би ме ужасил…като купен от магазин за електронни детски играчки…“

- Ей! – чу далечен детски глас над себе си – ей, Димо…олелее…Димо…тук има някой!

Отново вдигна очи. Горе, над ръба на дупката, два чифта детски очи го гледаха ококорено.

Настъпи пълна тишина. Той мълчеше. Децата мълчаха. Гората, внезапно отдръпнала се встрани като декор за театрална сцена, също мълчеше.

- Господине? – провикна се накрая едното момче с треперещо гласче – ей, добре…д-добре ли сте?

- Наско…- другото момче, с по-тих, но съвсем изтънял глас – има кръв…виждаш ли…всичко е в кръв долу…

- Да извикаме ли някого? – викна пак първото момче.

- Наско…ама може ли от хората наистина да тече толкова кръв…

Без да откъсва поглед от децата/о, колко скъпи му бяха, в момента, в който се измъкнеше оттук, щеше да се върне в града, да се ожени, да има свои деца и да им подарява купища дронове и повече никога нямаше да се върне в тая проклета гора, никога/ той намери отнякъде сили и извика прегракнало:

- Да…идете за помощ…ако имате телефон, обадете се на пожарна, и линейка…ще ни намерят по сигнала…

- Добре…- момчето вдигна телефона в ръката си – веднага.

- Ама не знаех, че от хората наистина тече толкова кръв…не е като в "Бойно поле"...

Мъжът се усмихна, придърпа към себе си играчката заек и я погали по металните уши. Притисна силно я към гърдите си. Тя го беше спасила.

„Благодаря ти.“, помисли.

Гората продължаваше да мълчи.

. . .

Същата вечер момчетата седяха на двора и ровеха с клечки рохкавата пръст. Димо се удивляваше на пъргавината, с която дългите кафяви червеи се увиваха около пръчката му. Държаха се здраво – дори при тръскане не падаха. Трябваше да ги хванеш за хлъзгавото телце и да ги откъснеш сам с пръсти.

- Дали ще се оправи тоя човек, а? – зададе той полугласно въпроса, който го тормозеше цял ден. Фигурата на непознатия мъж не излизаше от ума му – пожарникарите го измъкнаха със стълба от ямата, сложиха го на носилка, а той пъшкаше, охкаше и се смееше едновременно, и не можеше да мръдне, и всичко беше в кръв, и стискаше металния им заек и не искаше да го пусне. Дърдореше: “Тая тенекиена джаджа ме спаси. Тя ме спаси.” Момчетата не си поискаха заека. Беше явно, че човекът е в шок, може и да бе откачил малко. Оставиха му играчката.

Значи така било в реалността. Изтича ти кръвта. Не можеш да ходиш. И после полудяваш. Или умираш. Ама НАИСТИНА.

Димо изобщо не страдаше за изгубената играчка. Не искаше повече никога да вижда метални зайци. Нито роботи. Нито хеликоптери. И на „Бойно поле“ не искаше да играе никога вече. Беше видял реалността и макар че се оказа страшничка, установи, че я харесва много повече от виртуалната.

Оттук нататък искаше само да си седи на пънчето в двора, и да си увива червейчета около пръчката. Да гали тревата, да вдишва острия, свеж планински въздух с пълни гърди и да слуша игривото свирене на щурците.

- Ще се оправи, естествено – промърмори Наско до него – само кракът му беше счупен, какво толкова. Костите зарастват.

Димо вдигна поглед и се вгледа в дърветата зад шосето. Бяха стотици. Гледаха го, махаха му приятелски с черните, сливащите се с вечерната тъмнина иглички. Навеждаха към него острите си клони за поздрав.

„Благодаря ти!“ момчето се усмихна.