Тахира чуваше изстрелите и не знаеше какво се случва. Нали отдавна беше напуснала Сирия, нали премина в уж мирна държава, нали беше в безопасност. Този шум й напомняше за бомбардировките в родния й град Рака. Колко ли време беше изминало оттогава- може би седмица, месец или година? Времето бе спряло и нямаше никакво значение. Според нея беше напуснала родното си място преди вечност. Онова място където се беше родила, беше отраснала, където се омъжи и роди сина си. Това беше един друг живот. Не особено щастлив и богат, но спокоен и пълен с любов. И всичко тръгна надолу когато се появиха онези мъже и се обявиха за защитници на Аллах, на правата вяра. Беше принудена да носи пълен никаб*, излизанията и събиранията с приятели, обсъждането на социални теми, елементарните неща от живота бяха забранени. Не я разбираше тази вяра, но мълчеше. Мълчеше и мъжът й. Всеки ден виждаха убийства буквално на улицата, пред очите им. Уж имаше строги закони, уж на Аллах се угаждаше, но дали бе така? Аллах е милостив и не би отнел живот за направена снимка на публично място, не би забранил училищата, не би отнел детството на десет годишни, за да ги включи във войската. Това бяха абсурди. Целият свят осъди тези луди. Много мирни граждани напускаха района, дори страната в търсене на спасение. Тахира очакваше скоро да дойде помощ. Не искаше да изостави дома си, близките, познатите, живота си. Но помощ не дойде. Стана по-лошо, когато през октомври се изсипаха първите бомби върху града. Разрушиха малката им къща в покрайнините. Мъжът й не извади късмет тази нощ. Тежка греда се откъсна от покрива и премаза гръдния му кош. Преди да издъхне, успя да й прошепне: „Вземи детето и бягай. Спаси сина ни“. А самолетите виеха в небето и огнен ад се изсипваше. Нямаше време за сълзи, за молитви и прошки. Грабна невръстното дете  и побягна да търси спасение. Остави мъжа си там, в руините, да гние като бездомно животно. Но щеше да изпълни заръката му, щеше да спаси сина им.

       Така започна нейното скитане. От други знаеше, че мнозина търсят спасение в Турция. Пътят беше дълъг и опасен, особено за сама жена с дете на ръце. Трябваше да върви пеша. Знаеше, че е твърде рисковано да се довери на когото и да било. Ако я заловяха, това ги обричаше на сигурна смърт. Нямаше храна, вода и дрехи. Надяваше се да срещне други като нея. Да помоли за помощ.

       И ги видя на следващия ден. Група прашни, уморени хора, насядали на известно разстояние от тесния коларски път. Имаше три жени с деца, едното от които още пеленаче, като нейното. И още около 15-20 млади мъже. Приближи се, поздрави, обясни коя е и къде иска да отиде, помоли за помощ. Приеха я. Настани се при жените. Дадоха й храна и завивки. Но Тахира забелязва лицата на мъжете- очите им блеснали, на устните им полуусмивка. Почесваха брадите си, говореха си нещо и се приближаваха бавно към нея. Най-възрастната жена им подвикна да ги оставят намира и те се отдалечиха. Късно през нощта същата жена я събуди и й подаде една раница:

       - Вземи тази раница. В нея има храна за теб и детето, ако ти спре кърмата. Стигнеш ли до Турция, веднага поискай помощ. Сега си върви по пътя. То душите ни са вече омърсени, не слагай още един грях. Хайде върви.

Тахира благодари и пое в непрогледния мрак. Страхуваше се. Подскачаше при всеки шум, при всеки повей на вятъра, при всеки звук. Но вървеше. На разсъмване, когато прецени, че се е отдалечила достатъчно от групата, се скри зад един хълм, нахрани детето и реши да почине поне до обяд. Заспа.

Събудиха я гласове. Мъжки. Близо до нея. Не близо- единият се беше надвесил над нея. Да вика- кой ще я чуе? Да бяга- как се бяга с раница и дете? Да се бори- как да надвие две силни момчета?

       - Чакай, чакай, спокойно! Нищо няма да ти сторим. Вървяхме отстрани на пътя и видяхме тяло. Помислихме, че имаш нужда от помощ. Аз съм Джамил, а това е Фатих. И ние бягаме. Ти сама ли си?

       Така съдбата я срещна с Джамил и Фатих- студенти, които са тръгнали да търсят спасение в Германия. Оставили близките си в руините, с надежда, че когато се устроят, ще могат да ги вземат при себе си. Искали да продължат образованието си в чужбина. И двамата говореха добре немски, бяха посещавали държавата и по-рано. Тахира им се довери и продължи пътя си с тях. Те се грижеха за нея и детето й, намираха подходящо място за нощуване, отблъскваха нежелани посетители, намираха прясна храна и вода. Често оставаха насаме и нещо си говореха, обсъждаха разпалено, понякога се караха. Тахира не разбра за какво си говорят, но и не я интересуваше. Не попита. На нея й стигаше, че се отнасяха с нея добре, че обгрижваха детето й осигуряваха значителна безопасност. Когато наближиха турската граница, Тахира им каза, че ще остане тук и няма повече да им тежи. Фатих я убеди да продължи с тях. Не им била в тежест. В тези трудни времена трябвало да си помагат и да се подкрепят. Продължиха.

      В Турция, Джамил откри човек, който нелегално да ги превози през България. До границата ще стигнат във фургона на неговия пикап. Там слизат, минават през шубраците, а той ще ги чака на първата отбивка, на километър от границата и ще ги закара до Сърбия. Събраха пари и му платиха. Качиха се и поеха. След дългото ходене, краката на Тахира бяха в рани. Препускането през Турция, във фургона на пикапа, й се стори най-луксозното возене в живота й. А то беше и най-скъпото. Използваха часовете път, за да се нахранят и да поспят. На километър преди границата пикапът спря и те слязоха.

        Ставаше студено. Все пак беше края на октомври. Двете момчета уверено тръгнаха през гората. Ако човек се вгледа внимателно, би могъл да различи тясната утъпкана пътека, използвана, може би стотици пъти от такива като тях. Не след дълго стигнаха до бодлива тел- границата. Джамил и Фатих, без да се спират, се отправиха към една определена част на мрежата, отметнаха листата и отдолу се появи дупка, колкото да премине човек.

        - Как разбрахте, че тук има дупка?- попита Тахира.

        - Казаха ни.

        - Но вие дори не я търсихте!

        - Хайде минавай, късмет имахме.

Провряха се един след друг и се затичаха към прикритието на гората. Духаше студен северен вятър, който събаряше последните пожълтели листа.

        Тогава бебето се разрева. Тахира го загърна плътно, залюля го, запя му. Но то не преставаше да реве. Двамата започнаха да нервничат. „Укроти го, укроти го!!!“. Но не, детето се дереше с цяло гърло.

     Между дърветата се появиха двама униформени и тръгнаха към тях. Вървяха спокойно и нещо им говореха. Тахира остана неподвижна, с детето на ръце. Джамил и Фатих се прикриха зад голямо дърво, извадиха отнякъде оръжие и започнаха да стрелят. Първият куршум улучи Тахира. Тя изпусна детето и се свлече на земята. Джамил и Фатих  крещяха с пълно гърло:

        - Аллах е велик. Умрете неверници, умрете изроди, умрете кучета!

Единият униформен притича до нея и покри с тялото си детето. Улучиха го три куршума. Другият крещеше неистово в радиостанцията си.

Кои са неверниците? Кои са изродите? Кои са кучетата? Този човек ли, който дори агонизиращ, спираше куршумите с тялото си, за да спаси живота на едно непознато?

„Светът се е побъркал“- бяха последните мисли на Тахира, преди да издъхне спокойна. Спокойна, защото този неверник спаси живота на детето й.

*никаб- част от традиционното облекло на мюсюлманските жени, което покрива лицето изцяло и остава само тесен процеп за очите. Традиционният му цвят е черен