Гробницата на умрелите животни

         
                 лирико сатирична творба елементи на ужаси                  

  Тази история би била ужасна, ако не бе толкова смешна. Обаче най-смешното в нея беше това, че главния герой е моят дългогодишен приятел Венци. Всички го наричаха Шута, защото изражението му беше доста комично, все едно е взет от някой комедиен филм - висок и слаб, с изцъклени очи и голяма уста като някой придворен шут.
  Но не само изражението в него беше смешно. Походката му беше някак си разкрачена, като главата му шареше непрекъснато наляво и надясно, говорът - бърз и писклив като се вживяваше във всяка една дума, а смехът му бе повече от ужасен - все едно някой е пуснал фуражумелка и тя се тресе с пълна сила. Винаги когато разказваше някаква история ръкомахаше силно и правеше толкова смешни гримаси, че и някой, който не го познава, би го помислил за луд. Но за сметка на това в неговата компания винаги беше интересно, забавно и никой не скучаеше! Такъв бе моят приятел Венци Шута.
  Но Венци Шута имаше един комплекс, който изигра съществена роля в тези истории, които смятам да опиша - страхуваше се от таласъми, духове, вампири и всякакви такива митични и мистични същества. Когато с компанията бяхме на тъмно той се ослушваше след всеки шум, винаги се оглеждаше да не би да ни напада нещо. Когато се случваше така, че да минаваме покрай гробището, църквата или някаква стара изоставена къща Венци ставаше предпазлив и мълчалив, като се стараеше да не поглежда към тези обекти.

  През това лято аз бях на четиринадесет години. Също на толкова беше и Шута, само че с няколко месеца по-голям. Другите двама от компанията Слави и Васко бяха съответно на тринадесет и дванадесет. На шестнадесети април аз, Васко и Слави решихме да уплашим Венци Шута!
  Венци често ходеше до дядо си да взима мляко, след което се прибираше. Разстоянието между неговата къща и тази на дядо му беше около километър и се минаваше през главния път на селото.
  Когато тази вечер си тръгнахме той спомена, че ще ходи до тях да вземе бутилки за мляко. Тогава ние вместо да се приберем по домовете си отидохме до нас. Взехме чаршафи и метли с големи дръжки и тръгнахме. Отдалеч го видяхме как минава пресече главния път и тръгна към дядо си. Беше десет вечерта, а през това време няма никакви хора по улиците, нито автомобили по главния път въпреки че нощта беше топла за този период от време. Ние стигнахме до пресечката и зачакахме. Когато Венци излезе ние надянахме чаршафите, взехме метлите и започнахме да скачаме и да метем шосето. Шута идваше към нас, но като ни видя спря и застана на едно място. Изгледаше като скован. Ние продължавахме да скачаме и да метем, като гледахме към уплашения Венци. Той направи няколко крачки назад и извика с уплашен глас:
  - Олелеее! - след което се обърна и се втурна към къщата на дядо си. А на другия ден разбрахме, че той е преспал при дядо си, защото не е посмял да се прибере тази нощ. 
  Следващата седмица премина доста весело за нас, но не и за Шута! Казахме за чаршафите и метлите, като след това го скъсахме от бъзици. Тези няколко дена той посърна, изгуби се веселото му изражение, стана по-мълчалив и затворен. Дори започнахме да го наричаме Страхливия Шут или Шутия!
 
 На двадесет и трети вечерта аз реших да изляза до тоалетна. Тоалетната ни беше външна като във всяка селска къща и се намираше чак на края на двора, до задната врата. Минах покрай кошарите и подсвирквайки си се запътих към задната градина, където се намираше клозета. Нощта беше тиха, звездите спокойно блещукаха, а полумесецът хвърляше сивкава светлина на цялата околност. Но когато отворих вратата на тоалетната видях СВЕТЕЩО ЛИЦЕ, което се клатушкаше наляво-надясно. Устата му беше отворена в страховита зловеща гримаса в която се показваха зъбите му, а на мястото на очите имаше огромни черни дупки! Аз го гледах така около секунда, след което извиках със всичка сила! Усетих задух и стягане в гърдите, направих една крачка назад и се строполих на земята...
  - Ей, братле, съвземи се! Пешо, стани! - чувах глас над мен и усещах, че някой ме тръска. Познах гласа на Венци Шута.
  - Аа, браво, братле, отвори очи, а така! - говореше леко притеснено той.
  - Какво става тук? - попитах аз
  - Нищо, просто реших да те постресна малко. Бая се уплаши като те гледам, бате! - каза самодоволно той и аз в този миг се сетих за това, което бях видял в тоалетната:
  - Лицето вътре... ти ли беше?
  - Ами аз! Кой да е? Франкенщайн? - хилеше се той.
 За да ме уплаши по този начин, Шута се е готвил пет дена, или по-точно пет нощи! Единственият инструмент, който му е бил необходим, е един фенер. Той се е промъквал през задната  врата, като е отключвал мандалото отвън, което всъщност никак не е трудно, след което е влизал в тоалетната и просто е чакал. От мястото се вижда перфектно входа на къщата и по този начин е виждал кой излиза оттам. А най-лесният индикатор за това, че някой излиза към двора, е голямата външна лампа. Ако някой друг от моето семейство се запъти към тоалетната, както всъщност се е случило четири от петте вечери, Венци просто е трябвало да излезе бързо през задната врата, без да вдига много шум. Но на петата нощ видял, че аз се запътвам към него и се приготвил. Застанал върху кофата, в която хвърляме тоалетната хартия, затворил вратата, след което приближил фенера под брадичката, насочил го нагоре към лицето му и светнал. Лице, осветено отдолу, придобива доста страховит и демоничен вид заради внушителните и остри сенки, изпъкващи на някои места. В последствие, малко преди да отворя вратата, решил и да се клати върху кофата, за да стане още по-ефектно сплашването. Колко хитро и умно го е направил!
 Но Венци Шута не изплаши само мен! Другите двама също пострадаха от неговата изобретателност, макар и не чак толкова силно, колкото аз. Предишната вечер Васко е минал близо до църквата и е видял от нея да излизат запалени свещи, движещи се ниско над земята! Той се е стреснал и побягнал. Венци бил направил този номер с трите си домашни костенурки и три църковни свещи, които купил през деня. Вечерта ги е хванал и пренесъл в църквата. Храмът бил заключен, но самата врата се намира много навътре, което образува малък свод между нея и входа на храма. В този свод бил приклекнал Венци и е чакал Васко да мине от тук, за да се прибере. Когато го видял да се задава той залепил на всяка една от костенурките по една свещ, запалил ги и пуснал животните да се движат по земята....
  А преди две вечери Слави бил пресрещнат от човек с шапка върху цялото лице, на която имало две дупки за очите. Човекът носил моторна резачка и когато застанали един срещу друг човекът запалил резачката. Слави побягнал уплашен, а лудия го подгонил. После загасил резачката, махнал шапката от лицето си и пред слисания Слави се появила налудничавата усмивка на Венци Шута!
  Така нашия приятел отмъсти и на тримата за уплахата и унижението, които му бяхме причинили.

  Венци Шута си възвърна самочувствието в главоломни размери. Говореше ни някак си високомерно и леко подигравателно, смехът му стана още по-груб и самонадеян, а ръкомаханията - по-всеобхватни, все едно голяма част от света беше негова. Постоянно натякваше за майсторството си да плаши другите и това даваше повод за доста неприятни емоции от наша страна, които на него както изглеждаше му действаха много добре. Но нямаше как да го изплашим, поне в близкото бъдеще. Всяко нещо, което опитвахме удряше на камък, той ни разкриваше на момента, все едно само ние бяхме способни на такива неща.

  Беше края на август, когато все пак ние тримата постигнахме целта си и уплашихме до смърт Венци Шута, въпреки че след края на случката и ние не бяхме много по-добро състояние от него. Началото на тази случка беше смъртта на магарето на дядото на Венци, а центърът на събитията - "Гробницата на умрелите животни".
  Почти всяко село в този край има такава постройка. Обикновено тя се намира някъде извън селото и  хората я използват да изхвърлят умрели коне, магарета, кучета, крави заразени с някаква болест и други. Тази сграда е малка, прилича на някаква изоставена градска тоалетна без входни врати. Вътрешността и се състои само от едно помещение, в което са захвърлени всякакви умрели животни в различна степен на разлагане. Тази отдалечена постройка ние децата я наричахме "Гробницата на умрелите животни", а възрастните в селото - просто "гробницата". И както може би много хора биха се досетили с нея бяха свързани множество легенди и истории за духове на умрели животни.
  Тази "гробница", в която се случи това събитие се намираше на около два километра от селото на едно огромно поле, полускрита от някакви високи храсти. Близо до нея се намираше гъста гора, която рязко контрастираше на ширналото се равно поле.
  Два дена преди това един братовчед и набор на Шута, както и наш приятел Рони Пистата пристигна от града. Името му всъщност беше Росен, а прякорът "Пистата" идваше от факта, че бе национален състезател по картинг за деца до петнадесет години.

  На двадесет и първи август старото сивкаво магаре Лони, отгледано грижливо и всеотдайно най-вече от дядото на Венци умря внезапно. Опечаленият старец накара внука си да закара мъртвото животно в гробницата, а той пък от своя страна ни помоли да дойдем с него. Отидохме аз, той, Слави, Васко и Рони -  цялата банда. Това щеше да бъде първото ни докосване с това място. Иначе всеки от нас е минавал наблизо, но никой не беше влизал вътре досега.
  Беше голяма жега и заради тежкия товар, който мъкнахме тениските ни станаха мокри. Когато наближихме постройката изведнъж ни лъхна острата кисела миризма на мърша. А като вече бяхме до входа смрадта бе станала непоносима. Влязохме вътре и аз изведнъж почувствах някакъв безграничен ужас от това място. Труповете на животните лежаха неподвижни, а множество мухи обикаляха около тях. Червеи пълзяха победоносно по проядените вътрешности на някои от тях, а на други черепите белееха като надгробни паметници. Цялата тази картина беше гадна, гнусна и отвратителна. Видях по израженията, че и другите чувстваха същото като мен. Оставихме трупа на Лони точно до входа и побързахме да се отдалечим от това място.
 Настроението, както и жаждата за приключения се събудиха малко по-късно, по пътя към селото.
  - Знаете ли, че нощно време духовете на умрелите животни бродят наоколо! - започна пръв Васко.
  - И аз съм чувал такива истории, но майка казва, че са измислица! - отговори Слави.
  - Всяка майка ще ти каже така - намеси се Шута - никоя няма да каже че има духове, братле. А ще те пусне ли да отидеш сам на това място?
  - Не. Не иска да гледам умрелите животни!
  - Да бе да! Не иска духовете да изпапкат детенцето и! - заядливо отвърна Венци Шута.
  - Някои легенди понякога се оказват истина - намесих се аз.
  - Момци, аре вечерта да дойдем пак тук!
  - Луд ли си бе, кво ще правим тук по нощите? - попита Васко
  - Страх ли те е? - подкара го Шута - сигурно още не си се отърсил от човека с резачката, ха-ха-ха!
  - Копеле! - сърдито отговори Слави.
 И точно в този миг на в ума ми се прокрадна една страхотна идея. Същността на тази идея бе да сплашим както трябва Венци, така че да го запомни завинаги. Все пак не можех така лесно да му простя гадния номер със зловещото лице в клозета.
  - Никой не го е страх! - казах аз озарен от току-що хрумналите ми мисли - Нали така, момчета?
  - Да! - отвърнаха почти в един глас Васко и Слави.
 
 Основата на тази идея беше това, че ние имахме магаре - Чавдар, което много приличаше на Лони. Имаше малко разлики в корема, но като цяло и то беше сиво и имаше същата височина. Накратко - Чавдар и Лони бяха като близнаци.
  И така, когато изпратихме Шута и Пистата ние се разбрахме с тях да се чакаме на мегдана в осем и половина вечерта. След това останах с Васко и слави им споделих намеренията си. Те го приеха с огромен възторг!
 
  Когато се прибрах беше вече станало пет часа. Аз трябваше да действам бързо, защото нямах много време. Хапнах набързо няколко филии направени от баба след което тайно отидох до градината, където беше завързано магарето, отвързах го и го поведох към гробницата. Слънцето печеше коварно и сякаш не искаше да залязва отвъд хоризонта.
  Когато пристигнахме на злокобното място отново ме удари непоносимата воня на мърша. Хубавото беше, че положихме Лони на входа и затова нямаше да се налага да влизам отново вътре и да гледам разлагащите се трупове и множеството кръжащи насекоми.
  Аз завързах Чавдар за едно дръвче зад постройката, после откъснах няколко листа, защото не исках да докосвам директно мъртвото магаре. Със сетни усилия го преместих от мръсния циментов под и го повлякох към поляната. Трупът оставяше тъмнокафява пътека след себе си заради бързото разлагане от горещините. След като стъпиха на сухата земя аз спрях задъхан. След това пуснах трупа и се отдалечих от бараката, за да подишам чист въздух. Горещината все още бе непоносима и струйки пот течаха по главата ми. След две-три минути отново се върнах и продължих с мисията си.
  Скрих го много добре в близките храсти, след това с пръст маскирах следите от влаченето по цимента. Видях, че Чавдар пасе спокойно тревицата покрай него. Тръгнах си горд и доволен, представих си Венци Шута с ококорени от страх очи и смешно уплашено изражение при вида на това, което щеше да се появи.
 
  Към осем и нещо се бяхме събрали аз, Васко, Слави, Венци и Рони. Аз дадох знак на двете момчета, че всичко върви по план. Когато решихме да тръгваме Рони се отказа в последния момент.
   - Айде бе, брат'чед, кво ти стана? - викна по него Венци.
   - Не мога, брат ми! Нали знаеш баба ми каква е, все се притеснява! А и почва оня страшния сериал, искам да го гледам.
   - Да не те е страх бе, Писта? - попита го Васил.
   - Луд ли си бе, не ме е страх, но не ми се ходи.
   - Както искаш, брато, проблемът си е твой! - отговори Венци и ни даде знак да тръгваме.

  Може би беше по-добре, че Рони не дойде с нас. Вярно е, че с Венци бяха братовчеди и се поддържаха един друг. Но Пистата нямаше противен смях и налудничава подигравателна физиономия, беше свестен и точен.
  По пътя си говорехме страхотии, аз измислих няколко "легенди" за Гробницата на умрелите животни, Шута не остана по-назад и ни разказа още потресаващи истории за мястото. 
  Беше станало по-хладно и като пристигнахме на зловещото място забелязах, че лошата миризма на гнило месо не бе така силна както през деня. Луната се намираше в пълната си фаза и осветяваше цялата околност.
   - Хайде да влизаме - подкани Венци, - хайде идвайте.
  Влязохме вътре и нашия приятел ахна от изненада:
   - Лони го няма! Ей братоци, вижте, нали го бяхме оставили тук! - Венци бе превъзбуден.
   - Да! Ауууу няма го! Дали не го е взел някой?
   - Или Лони е възкръснал и сега ни дебне да ни убие! - с нотка на уплах каза Венци.
   - Невъзможно е! Мъртвите не се събуждат. Поне аз не съм виждал - говореше Слави.
   - Тук мястото е прокълнато, моето момче!
  В това време аз излязох незабелязано и тръгнах към Чавдар. Той лежеше до дървото и като ме видя пръхна с устни.
   - Чухте ли това? - чух стреснатия глас на Венци Шута.
  Аз тъкмо отвързах магарето, когато някъде откъм храстите чух странен шум. Мислех че идва от мястото, където бях положил тялото на Лони. Чавдар се подплаши от този шум и хукна напред! Аз се обърнах и в храстите видях черно създание, което дебнеше. В началото го помислих за някое изгубено диво животно, но когато го огледах по-добре видях, че главата му наподобяваше човешка, но беше черна и грозна. Видях че е обвито от някаква козина, подаваща  се от тялото му. В един момент съществото издаде някакъв силен звук и тръгна към мен. Аз наддадох вик и побягнах!
  Чух стреснатия глас на Шута, който извика:
   - Неее! Това е Лониии! О Господи! - и хукна с викове напред. Чавдар побягна след него!
  Слави и Васко се бяха приготвили за шоуто, но когато видяха че идвам задъхан и след мен се движи някакъв човекоподобен звяр застинаха:
   - Какво е това зад теб?
   - Не зная! Да бягаме! - извиках аз и се затичах напред.
   - Леле майко, това наистина е...
   - Бягаййй!
  Чувах тези гласове зад мен, а пред мен Венци тичаше пред уплашеното магаре. Чувах да крещи нещо като "Мамоооо,къде сииии". Би трябвало да се тръшна от смях ако не беше онова същество, което тръгна след нас. Отзад Слави и Васко също викаха като луди!
  И така ситуацията в която се намирахме бе повече от трагикомична - най отпред с последни остатъци от силата си бягаше изобретателят на кошмарните сплашвания Венци Шута, разперил ръце и крещящ като истерик в последната фаза на умопомрачение. По него със същото темпо се движеше магарето Чавдар, подплашено от човекоподобния звяр от храстите и бягащо, за да не се отдели на голямо разстояние от обекта пред него - типично за чифтокопитните животни. В средата бягах аз едновременно радостен, защото гледах зрелището пред мен, и уплашен от чудовището от храстите. Отзад тичаха Васко и Слави, преплитайки се един в друг като закоравели пияници. 
  В един момент заради умората Венци Шута млъкна, след което се олюля и падна на земята. Магарето също спря, застана над него и започна да го души по главата. Венци отново извика, но вече със слаб, дрезгав и безпомощен глас като започна да мърда с ръце и крака подобно на агонизиращо животно.
  Аз изтичах до тях. Когато докоснах Венци той се размърда силно и извика нещо неразбираемо. После хванах магарето за поморката и го отдалечих от уплашения самохвалко.
   - Какво става тука бе! - чух идващите Васко и Слави
   - Какво е онова зад нас? - попита ме Слави, но аз вдигнах рамене.
   - Ето го, идва! - посочи Васко в онази посока и аз отдалеч видях страховитите очертания на съществото. Но то се бе изправило на два крака и тичаше към нас.
   - Чакайте бре! Къде сте се разбързали? - познах отдалеч гласа на Рони Пистата.
  Когато Рони се доближи до нас, се успокоихме. Беше намазал лицето си с кал и се бе покрил с някаква шуба така, че да изглежда като звяр. В този момент тримата избухнахме в силен смях. Само Венци лежеше на земята и издаваше гърлени звуци.
   - Кво му става на брат'чеда - попита Рони, след което се обърна към Чавдар - и кви са тия магарета?
   - Ще ти обясним след малко, нека първо да свестим Шута - отговорих превъзбудено аз.
 Свестяването на Венци Шута ни отне може би няколко минути. Когато се опитахме да го вдигнем от земята той се съпротивляваше яростно, като говореше:
   - Оставете ме!
   - Ей, Шут, стани! Ние сме! Споко, приятел, няма нищо страшно! - успокоявахме го ние.
  Най-накрая той се изправи, като ни гледаше с учуден поглед, все едно сме го събудили от дълбок сън.
   - Вие ли сте? Какво става тук? - попита той, но след това погледът му се съсредоточи върху магарето зад нас:
   - Ето гоо! Това е Лони!
   - Това е Чавдар - казах му аз - нашето магаре, нали го знаеш?
   - Чавдар - повтори той загледа животното - о Боже, Чавдар! Лелее, как не се сетих.
  После се обърна към мен:
   - Ей, копеле, пак ли ме изигра?
   - Не зная дали съм те изиграл, но Рони ни уплаши всичките.
  В този момент всички погледнахме към Рони Пистата, който ронеше калта от лицето си.
   - А мислите ли, че аз не се уплаших от прогнилото магаре в храстите?
 
  Още когато аз споделях идеята си с Васко и Слави, Венци Шута е кандърдисвал Рони да ни направят номер. За целта Рони е трябвало да се "прибере" по-рано, след това да вземе шубата, да намаже лицето си с кал и да се запъти към Гробницата на умрелите животни. Той се е движел успоредно с нас, но вътре в гората, за да не го забележим. После е дотичал при постройката точно тогава, когато ние сме пристигнали. Приклекнал е и е чакал удобен момент, когато да се появи пред нас. Но в това време аз скришом съм  минал отзад, за да отвържа някакво магаре, което му се видяло странно. Тогава Рони започнал да доближава безшумно, но когато се спънал в скрития от мен труп на Лони, издал уплашен стон. В този момент магарето побегнало, аз съм се обърнал и след като съм го видял, също съм побягнал. Рони тръгнал на четири крака към нас, което подплашило всички ни. Най-изненадващото е било, че Венци, който е трябвало да дойде при него и да се посмеят

заедно, побягнал пръв подплашен от магарето.
  След като Венци и Рони чуха и нашата история, избухнаха в силен кикот. Ние също се присъединихме към хилещите се.  Смехът ни беше толкова силен, че може би се чуваше чак в селото.