Гробът на Димо: Гола

- Третото нещо чакам да чуя, Богдане! – продума Шуна и все си стоеше така – тъмна, далечна, забулена, без лице, без живот.

- Третото ли? – заекна Асан ага. – Има и трето, вещице! Искам всеки от вас тука, мръсни българи, да падне по очи и силата ми да зачита! Никой прав да не остане! Да молите, да просите жалкия си живот, това искам!

Проточи се един дълъг стон из двора пещерски и ореховски.

- Ние по очи падаме само пред Бога, момче! – викна игумена.

И зашумяха всичките манастирски люде, нейде и ножове лъснаха. Замириса на кръв и на нова война.

А Шуна се до попа доближи и прегърна го, та рече:

- Отче, тая нощ ще си в Рая. Послушай ме, повярвай! Нека да е неговото. Падни по очи пред еничарина. Заедно с твоите верни монаси. Гледайте мене и правете същото. За полза на българите и за пакост на враговете ни. Никого не съм молила, тебе сега моля те. Падни, отче!

Кога е било монаси вещица да слушат? Но послушаха. За полза на българите. Яко падна ли Шуна по очи на тия калдаръми бели и манастирски, всичките се по нея сурнаха: сивовлас игуменин, стари иноци и млади дячетия. Чакайте, тука пак ще излъжа – дякончета отроци нямаше, скрити нейде из горите биваха. Само старци-разбойници останахме. По очи да падаме. Но без да се предаваме. Вярвахме. Аз вярвах. Не на тебе, Боже! В Шуна вярвах. И като вярвах – коленичих и поклоних се. За мене беше лесно. Много пъти превивах гръб и пред всякакви господари. Но монасите се терзаеха. Чувах плач и хленч, че на стари години за кашмер са сторени и за подигравка. Да се гънат и гърчат, и да пълзят яко голи охлюви, а неверници да тържествуват и побеждават в тоя наш стар манастир, зидан още от свободните българи на Асен, Александър и Шишман.

Пък ония – турци и потурнаци – като виждаха, че нашите плачат, те пък се смееха. И се смееха страшно. До насита. До сълзи. Богданчо най-много беснееше от всичките. Викаше той яко зъл дух, подскачаше, сочеше телата на падналите монаси и крещеше на някакъв непонятен език, дето не го разбира никой друг, а само предателите. На род и Отечество. Като него. Горкият! Крещеше и тържествуваше, а не знаеше какво го чака.

И през всичкия този срам и поругание, надигна се изеднъж Шуна и остана права. А потурнаците някак се смириха и млъкнаха.

- Три пъти поиска, Богдане и три пъти получи желаното. – продума чародейката. – Да видим сега дали си мъж и дали ще посмееш по мой хатър веднъж да постъпиш...

И като рече така, въздигнаха се старите монаси, а игуменът пръв из тия. И нейде пак се зачуха да излизат ножове из ножниците.

- Ти пък какво ще искаш, вещице? – попита Богданчо. – Милост ли за твоето село Егълница? Не бой се, няма да го паля... тая нощ.

- От поганци милост не ща! – гордо отвърна Шуна. – Друго искам аз. Да дойдеш сега с мене, където те поведа. Сам. Ако не те е страх.

- С тебе, казваш, да дойда? Толкова ли си за мъж закъсала? Хо-хо-хо... – засмя се Асан ага.

Но никой не му отговори. И се изгуби смехът му нейде из радомирските пущинаци. Утихнаха турците по манастирския двор. Нищо не се чуеше.

- Ако мъж искам, ти мъж ли си? – запита вещицата. – Хвърли ги тия пищови и ножове и да те видим какъв си и кой си!

Скръцна със зъби Асан ага и разви силяха си с всичките оръжия, та тия изпопадаха по земята.

- Склоних, Шуно, с тебе да дойда още сега, дето и да ме водиш и клетва ти давам да видиш, че у мене страх няма.... Ала!.. Ала!... Като те знаем, че си зачаровница и баячка и да не ми направиш някоя от твоите магии, щом с тебе ще вървя, ти трябва да си гола-голеничка, както майка те е родила!

И тука турците изригнаха в подигравки и скверни думи, а нашите монаси захванаха да се кръстят и да призовават името Божие. Само Шуна мълчеше. А с нея и аз. Мълчеше Шуна и забиваше очите си право у Богданчо.

Млъкна и той. Яко опиянен и занесен биваше от погледа на чародейката. Побъркан, отвеян.

- Чета мислите ти. Виждам през тебе! – рече му тя и отведнъж махна от себе си тежката роба и качулката.

А отдолу гола беше. Без нищо по нея. Без срам. Стоеше свободно, силно, страховито. Богдан гледаше. Сви се под бесния й взор. Турците мълчаха. Никой нищо не посмя да каже, нито да извика. И българите мълчаха. Монасите. И аз мълчах. Само Шуна говореше. Такава една... могъща... небивала... И гола...

- Какво ти стана, еничарине? Нали това искаше? Тръгвай!... Или се боиш? Или не си мъж?...

- Да вървим, щом си рекла... – зорлем продума Асан ага. – Знаех, че сте българките мръсници, толкова не съм очаквал...

- Тепърва много има да разбираш, турчине... че даже и турчин не си... Дете поробено, насилено... Димов братец...

- Чий съм и на кого съм мил не ти е работа, вещице – проточи Асан ага. – Давай, води ме, дето ще ме водиш! И се пази! Да дойда обещах, ама за друго дума не съм давал!

- Тръгвам! – гордо рече Шуна и мина посред потурнаците. – Идвай по мене, Богдане! И роба си довеждай!

- Върви! – заповяда Богданчо.

Робът бях аз. Дръпнах магарето и закретах подир голата Шуна. С ковчега на Димо. Пред Асан ага. Пък той стъпи последен, някак боязливо, насила... Позачуди се, па рече на своите татари и арапи:

- Вие тука да ме чакате. И нищо да не правите.

А Шуна беше гола.