Така загина Веруй Бога и останахме само Димо и аз. Пък този нещо ми крещеше, но не го чувах, поради целия шум на поражението. Ала накрая нямаше как – чух и разбрах, защото се приближи съвсем и нехаеше за коловете и ножовете на турците:
- Остани жив! Живей! Няма да ми умираш сега! Разкажи за нас какви сме били!
А аз отворих уста и толкова неща поисках да му кажа, но Сирака хич и не ме слушаше, а протегна ръце към мене, все едно да ме прегърне. И щом е така – протегнах и аз ръце насреща за Димо. Като да не съм го знаел и познавал. Не за прегръдка, току ме блъсна той ядно и яростно назад, и аз се сурнах посред скалите и падах, падах, и ме беше страх, а накрая мътните талази на Янтра ме хванаха и затъркаляха напред-назад, нагоре-надолу, та треснаха, побояха моите кости из вирове и по въртопи.
Бях умрял. Или не бях. Не знаех. А и нямаше значение. Все едно – всичко свърши. По-добре да съм умрял. Да не усещам нищо повече. И да не ме боли. Но болеше. Всичко ме болеше. И най-дребната костица. И месото. И главата. А сърцето най-много. Боли, та се къса. Като огън. Като как е бил Василий Врач на кладата. И като как е цяла България на кладата вързана. И горяхме, та пищяхме... Боли. Много боли. Значи съм жив. И ако си отворя очите, ще видя небето, синьото. Или звездите. Все нещо ще видя. Не искам. Димо умря. Умря Димо, хора! Какво има без него за гледане? Ех, Димо Димо, защо не ме прободе с ножа си, защо не ме остави на турците, а ме спаси? И как само го рече: „Няма да ми умираш сега”. И още рече: „Разкажи за нас”... На кого, Димо, да разкажа? Иска ли някой да чуе? И остана ли някой жив? Не са ли всички заклани, посечени? Как да си отворя очите, Димо, като твоите са вече затворени? Толкова е хубаво да си умрял, защо ме караш да живея? Жесток си ти, приятелю мой.
И погледнах. И видях. Видях синьо небе и трева зелена. А реката кротко течеше до мене. Жив бях. Жив.
И видях още до мене три момчета българчета. Голи и боси. И кървави. Взираха се в мене с едни такива грамадни очи. Пък аз им се блещех насреща. И свиквах. Че отсега нататък, каквото и както нещо българско да се види, то ще е все такова. Голо и босо. И кърваво. И нещастно. И робско. Защото Великата война свърши. Не остана нищо повече. Освен робия. Иго...
- Речете нещо... – отвори ми се някак гърлото, та продумах на момчетата.
- От Търнов ли си, чичо, от там ли идеш? – попита ме едното.
- От там съм. Последен... и сам... – отговорих.
- А другите от Търнов знаеше ли ги? – попита второто.
- Защо да съм ги знаел? Зная ги още и ги познавам. Всичките! – озъбих му се аз.
- Знаел си ги преди. – някак тъжно отвърна момчето. – Няма ги вече. Измряха. Кога излязоха от тайния ходник, турците ги чакаха. И кълцаха, та прекълцаха. Всичко живо. И младо и старо. Остана един. Един на кон. Един, ама цар. Не се брани, а налита. И с един мах на сабята сваляше по двамина-троица от турците. И още - анадолци, арнаути, манафци, еничари, бошняци, потурнаци-сърби и всякаква друга сган – мръсна и скверна. Тия всичките ги колеше царят, а конят му рита, хапе и бие с опашката като побеснял. И двамата побеснели. Видяха се в чудо поганците, че не могат да ги укротят и убият, за резил станаха. Накрая едно малко арапче се промуши под хълбоците на царския кон, та му преряза жилите. И падна животното, и не можеше да стане повече. Ама и така, дори и повален, още имаше конят тежки подкови и остри зъби и не даваше никой да се доближи. Пък царят приклекна зад него, прикри се с щита си и продължи да сваля един по един неверниците, които се хвърляха върху него, но нищо не му сторваха, защото беше облечен целият в желязо. И стрелите, и копията чаткаха по бронята яко летна градушка, а той косеше без умора и спирка, та се издигна един голям куп от мъртви тела и от още неумрели, от смъртища, от човешки черва, ръце, крака и глави, които се търкаляха навред като в ада и настана погибел и кръвнина, че чак и еничарите се ужасиха и започнаха да отстъпват пред лудостта на този непобедим човек.
Обаче същото мангусно арапче издебна, та заби нож където се снаждат частите на ризницата. И се залюля царят, и падна най-после, а кръвта му потече по старите книги, дето лежаха в един железен сандък. Пък арапчето се наведе да свали червените царски ботуши и рече да ги обуе. Ала те му стигнаха до кръста. И седна то, та заплака от яд, че е убило юнак и исполин, какъвто няма да се роди наново.
Това разказа второто голо българче. И млъкна. Сетне заговори третото.
- Аз, бате, видях моми. Хубави, та писани. Лични и прелични. А една – повече от другите. Във всичкото повече. Повече куражлия, повече господарка, с по-дълга и руса коса, яко самодива и бродница. И ги водеше напред. Яко стадо, а тая беше пастир. И кога турците придойдоха и мъжете ни се счепкаха с тях на смърт и погибел, поведе ги на едни скали извръх побоището. И от тамо гледаха, че българите умират един по един. И видяха как онуй арапче закла българския цар. Как пада той, та кръвта му цвръцна по книгите. И се надигна голям писък и смут сред момите и рекоха всичките: „Ето, нашите измряха, да идем да се предадем на турците!”. А онази им отговори: „Щем, ала да си срешим косите, че да не стоим пред поганците чорлави и грозновати.”. И девойките, макар и уплашени, я послушаха, та захванаха да се решат и гиздят. Пък пастирката и господарка някак неусетно и ненадейно сплете руса своя свила с тях. И кат се хвърли през скали и през покрови надолу връз пропастта, повлече ги заедно, та измряха всичките, ала чисти и светли, и без да бъдат омърсени от тия пусти манафци, анадолци турци яничари. Четирдесет им беше бройката. Няма ги вече. Свърши се.
Така ми рече третото момче. И млъкна. Нямаше що да каже повече. Мълчах и аз. Само Янтра сърдито шумеше. Че тогаз се обади отново първото. Първото голо и босо българче.
© Анани Ананиев Todos los derechos reservados