27.

До тази нощ, Лили реално не осъзнаваше физическата страна на Чарлс.

Той беше привлекателен мъж, без съмнение. Още в първия момент, в който го видя, момчешкото му, нежно излъчване ѝ направи силно впечатление. Въпреки бръчките, които прорязваха челото му, сините му очи излъчваха детска невинност, а устните му – младежка свежест и игривост. Хареса ѝ атлетичното му, поддържано тяло; лекотата, с която управляваше количката си я накара да си представи лекоатлетите инвалиди, които печелят световни медали. Усмивката му бе заразяваща. Гласът – разтапящ. И все пак, от мига, в който той ѝ разкри истинската ѝ същност; от мига, в който влезе в света ѝ от светлина и тя разбра, че точно тази светлина е причина хората да пазят дистанция от нея и никога да не я приемат за приятел, вече не виждаше външността му. Виждаше само убежището, което бе успял да изгради за нея.

Дни наред, докато ставаше свидетел на прохождането му, ходеше при него както загубено дете се връща в родния си дом – единственото място, където е познавано и прието. Тя, веселата Лили, която флиртуваше с всички мъже с неугасващата надежда, че все от някого ще бъде допусната, сега едва отронваше думите от устата си. Държеше ръка на челото му, взираше се в дълбоките му сини очи и чувстваше, че е у дома си. Най-сетне у дома. През часовете, в които бе далеч от него, се въртеше напред-назад из къщата, захващаше се с ту с едно, ту с друго, без да успее да доведе никоя работа докрай. Непознато чувство свиваше сърцето ѝ – тежко, почти физически болезнено – и тя за първи път се запозна с това, което знаеше, че изпитват постоянно всички останали хора.

Страх.

„Не!“ след няколко мъчителни часа, светлината все пак я намираше, заливаше я, обгръщаше я цялата, отпускаше мускулите ѝ, изглаждаше сбърченото ѝ лице. „Не, няма защо да се тревожиш! Всеки намира дома си! Рано или късно, всеки разбира кой е и това разбиране остава у него докрая на живота му. И го прави по-добър човек, и по-полезен за обществото. Прави го приет от обществото. Няма да изгубиш себе си, след като веднъж си се открила! Няма начин!“

Задишваше по-леко и работата започваше постепенно да ѝ спори. После, когато настъпеше вечер, отиваше при Чарлс, прекарваше половин час потопена в пълното осъзнаване на собствената си идентичност и като се прибереше вкъщи, заспиваше още щом главата ѝ допреше възглавницата.  

Постепенно, колкото повече време минаваше, толкова повече страхът ѝ намаляваше. Както се развиваха нещата, не се очертаваше да изгуби новооткрития си дом. Чарлс не само, че не се отдалечаваше, но и започваше да флиртува с нея (никой мъж не го бе правил досега; подобни инициативи винаги идваха само от нейна страна!) и тя бавно започна да вижда отново и физическата му страна. Отначало – само на проблясъци. Една усмивка, един страничен, изгарящ я поглед, едно извъртане на силното му рамо към нейното. Бегло плъзгане на пръстите му върху нейните. После тази физическа страна ѝ се натрапи цялостно, всепоглъщащо. И в една едничка нощ, душевната светлина, в която живееше, придоби пълно материално измерение.

- Чудо! – промълви тя, докато държеше ръката си върху сбръчканото чело на старата Дороти. Жената лежеше на дългия диван във всекидневната ѝ, опънала костеливите си крака върху виолетовата покривка. Носеше дълга, вълнена кафява пола и плетен жълт елек. Сивата ѝ коса бе хваната на хлабав кок и редки, трошливи кичури се сипеха около лицето ѝ. – Професорът е…едно чудо!

Дороти извърна бавно очи нагоре към нея. Беше ранен следобед и слънчевата светлина нахлуваше косо през полуотворения прозорец, танцувайки игриво върху старческата, покрита с петна кожа.

- Иска ми се да се запозная с него – проговори старицата. – Да видя що за човек е този, който може за няколко седмици да превърне бъбривата и лекомислена Лили в толкова зряла и замислена жена. Така ми харесваш повече, наистина!

Лили се усмихна и я погали по челото.

- Плановете му са да остане да живее тук, така вероятно ще се запознаеш с него по някое време. – отдръпна ръката си. – След малко коленете ще ти минат. Полежи още няколко минути.

На вратата силно се почука. Лили се изправи, прекоси стаята и отвори. На прага стоеше четиридесет годишна тъмнокоса жена, леко приведена, с ръка, опряна на кръста. Лицето ѝ бе страдалчески изкривено.

- Нина, малко рано идваш, мила моя – каза Лили. – Не съм приключила сеанса с Дороти.

- Разбрахте ли какво става? – Нина втренчи тъмните си, разширени очи в Лили. Устата ѝ се продължаваше да се криви и Лили почувства, че този път, гримасата не беше само от болка. Не само от физическа болка.

- Не, не сме разбрали. Какво става? – Лили се отдръпна, за да я покани да влезе. Зад тях, старицата се надигаше полека от дивана.

- Избухнала е някаква…някаква епидемия…зараза…по целия свят. – Нина заекваше. – Тук, в Щатите, в Европа, и в Азия. Хиляди хора…избиват се един друг. По-полудели са…нещо с мозъците им…пуснете телевизора, за да видите…

- Боже мой! Вярно ли е, дете? – Дороти се обърна трескаво към Лили, но тя сви бързо рамене. Сърцето ѝ се бе разбесняло. Внезапна тежест бе притиснала гърдите ѝ – така силно, че едва си поемаше дъх. Същата кошмарна, нежелана тежест, която ѝ бе позната от последните няколко месеца.

- Сложили са градовете под карантина…не знаят какво е…може всички да се заразим…- Нина продължаваше да пелтечи, но Лили вече не я чуваше. Светлината бе усетила страха ѝ и се бе спуснала над нея, обливайки я от глава до пети. Камъкът в гърдите ѝ се сви до миниатюрна песъчинка, после изчезна.

- Не се тревожи, Нина – Лили издиша дълбоко. Хвана под ръка по-възрастната жена и я заведе да седне на близкия стол. – Имаш ли много болки?

- Аз…да, боли ме, като всеки ден…Лили, ама ти…ти не чу ли какво ти казах?

- Да, чух – Лили сложи ръка на челото на Нина. Постоя няколко минути, после я отдръпна. Жената се облегна назад на стола, въртейки очи на всички страни, хапейки устни. Лили я погали по рамото.

- Не се тревожи, мила. Всичко ще се оправи. Каквото и да е това, ще премине. Ще премине, както преминава всяко зло. Ще видиш.

Усещаше втренчените в нея, неразбиращи погледи на двете жени. Знаеше, че не могат да проумеят съвършено спокойния ѝ тон, видимо напълно несъответстващ на смъртната сериозност на ситуацията. Поредният път, в който и двете си казваха: „Тая жена е напълно неадекватна!“ Поредният път, в който необяснимото ѝ поведение я отдалечаваше от тях.

Все пак тя отиде и целуна и двете по челата.

- Може ли да ви помоля нещо, мили мои? Обадете се на другите и им кажете, че за съжаление, отменям останалите си консултации за деня. Ще се реванширам на всички утре!

Когато жените си тръгнаха, Лили върза косата си на опашка, облече дънковото яке и излезе на верандата. Заключи вратата след себе си. Вгледа се във високото, октомврийско небе, прорязвано от бледата светлина на умореното следобедно слънце.

Да, тя вярваше в това, което бе казала. Всичко щеше да се оправи. Само дето трябваше да е там, за да се погрижи да се оправи. За добро или зло, оттук нататък, сигурността и животът ѝ бяха неразривно свързани със сигурността и живота на Чарлс Екзейвиър.

Пъхна ключовете в джоба на дънките и излезе на тротоара.

28.

Ханк натисна бутона с грамадния си пръст и вратата се плъзна безшумно встрани. Дългата метална пътека просветна пред тях, заобиколена от обляната в сребристо сияние бездна, изпълнена с трептящи, сини и червени фигури. В края ѝ, изправен до контролния панел, с металния усилвател на главата, стоеше Антъни.

„Прав беше! Тук е, в "Церебро"! Чарлс беше прав!“

Антъни се обърна рязко към тях. Фигурата му бе някак странно изтъняла, сякаш някой бе изсмукал вътрешностите му и вместо тях, го бе запълнил със…

сажди?

нещо черно; нещо, което потрепваше под кожата му като милиони, забързани мравчици. Най-сгъстена бе чернотата на лицето му – там кожата буквално се диплеше от пълзящите под нея черни точици. Зелените му очи светеха като смарагди, а устните му се кривяха, сякаш се мъчеше да се усмихне, но нямаше нито психическата подготовка, нито физическата възможност да извърши подобно действие.

Стомахът на Ханк се сви; рязко студена вълна премина през тялото му, карайки го да потрепери целия. Скова се за миг, без да може да помръдне. Устните на Антъни се отдръпнаха встрани и оголиха зъбите – по-бели и по-остри, отколкото си ги спомняше.

- Нахлузили сте шлемчета, а? – гласът на Антъни проехтя в залата, отблъсна се във високите обли стени с протяжно изскърцване. Гласът бе напълно непознат – сякаш идваше от гърлото на стоманен робот, а не на живо момче. – Смятате, че ще се скриете от мен? Че ще избягате от справедливостта?

- Антъни! – изрева Ханк, разтърсвайки рязко рамене. Сковаността му изчезна и той се приведе, готов за скок. – Отдръпни се от „Церебро“! Не си на себе си!

Антъни започна да се смее – ехтящ, остър, подигравателен смях. Ханк и Лоугън едновременно се хвърлиха напред. Антъни вдигна ръце и тялото му се обви в прозрачно черно кълбо. С два скока, Ханк се добра до контролния панел и натисна бутона за изключване. Сините и червените фигури от бездната изчезнаха, циферблатът угасна. Лоугън се затича към Антъни и замахна към него с мощния си юмрук. В момента, в който ръката му премина през черното кълбо, Върколакът се разтресе целия и изрева от болка. Не отдръпна, обаче, юмрука си, а го заби в лицето на момчето. Антъни се залюля и се свлече на земята. Лоугън дръпна сребристия шлем от главата му и го хвърли настрани. После сграбчи момчето и го метна на рамото си. Антъни все още бе обвит в черно сияние, макар и пропукващо се на места. Сиянието се плъзгаше по кожата на Лоугън и леки искри пробягваха по тялото му. Лоугън стискаше зъби, пот се стичаше по челото му.

- Добре ли си? – извика Ханк.

- Да! Зверски боли, но ще се справя! Има някакво електромагнитно поле около него. Не е толкова силно, че да ме изкара от релси, обаче.

- Давай, да излизаме! – Ханк кимна на Скот и Кърт, които ги чакаха на вратата. Кърт се свиваше до рамката, а Скот се взираше в тях през тъмните си защитни очила. – Тичайте към лабораторията, приятели! Идваме!

Не бяха изминали и двайсет метра надолу по коридора, когато пред тях се изправиха пет фигури.

Лоугън спря. Ханк, Скот и Кърт също. Измерваха новопоявилите се с погледи. Бяха Кейт, Мери, Джош, Андрю и Анастасия. Тийнейджъри – най-големият бе Джош, на осемнайсет. Доскоро бяха техни ученици. Сега, съдейки по ледените изражения и злобно присвитите им устни, бяха станали техни врагове.

- Деца! – извика Ханк високо. – Дръпнете се, за да минем! Приятелят ви Антъни е болен, има нужда от помощ!

Вместо отговор, Джош се спусна към него.

Атаката му бе мълниеносна – добра се до Ханк за секунди, извъртя се и замахна с дългото, членесто жило, което висеше от кръста му. Острият му като игла край проблесна пред очите на Ханк и той успя да си помисли: „Дотук бях!“ Знаеше какво ще последва – убождане, после пълна парализа на крайниците, и ако до един час не вземе противоотровата – смърт. Джош бе най-опасният им ученик, най-смъртоносният. Ханк бе против да го вземат в училището навремето; тайничко предпочиташе да остави хората да го хванат и изолират в някой от лагерите. Чарлс обаче каза: „Не! Ще му помогнем!“ И му помогна. Научи го да се владее, създаде му чувство за отговорност. Направи го част от света. Както правеше с всички останали.

Върхът на жилото вече бе на сантиметри от рамото му, когато Лоугън се хвърли пред него. Джош прокле, залитна, после заби зловещото си оръжие в ръката на Върколака. Лоугън изкрещя и се строполи на земята. Ханк скочи и се спусна към Антъни, който, освободен, вече тичаше надолу по коридора. Направи два скока, настигна го, посегна да го сграбчи, но черното поле около момчето го отхвърли моментално настрани. Ханк падна на земята и изстена от болка.  

- Спри! – изрева отчаяно.

Погледна към Върколака. Лоугън полека се надигаше. Тялото му вече бе успяло да преработи отровата и нервите и мускулите по тялото му се възстановяваха за секунди. Лоугън стана, после хукна към Антъни, настигна го и отново го стисна в мощната си прегръдка. Ханк извърна глава и  видя, че Мери и Кейт едновременно се нахвърлят върху затичалия се напред Скот. Вдигнали изящните си, изключително гъвкави и мощни крака, те го удариха едновременно в гърлото и корема. Той залитна назад, но още докато падаше, свали очилата си и вдигна глава нагоре. Червени лазерни лъчи излетяха от очите му, прогориха тавана и купища мазилка запопада във въздуха, затрупвайки момичетата. Кейт премина през трошливите парчета, сливайки се за миг със структурата им, после изскочи отгоре им. Кърт се телепортира изневиделица пред нея и я блъсна с все сила настрани. Скот продължаваше да гори тавана и стените наоколо, хвърляйки отломки и парчета тухли навред по коридора. Жълто-червени пламъци обгърнаха пода. Мери запищя и заподскача, а Кейт, която все още не се бе научила да приема структурата на огъня, се отдръпна рязко встрани. В този миг Андрю им се притече на помощ. Пристъпи напред, махна с ръце и за секунди подът се покри целия с блестящо бял лед. Огънят угасна. Андрю хвърли ледена струя нагоре и тази струя пресрещна фучащия лазер на Скот. Двете сили – огън и лед – се сблъскаха за момент, завъртяха се бясно една около друга, после ледът отблъсна огъня, накара го да изтънее, да се свие и най-сетне, да изчезне напълно.

С Антъни в ръце, Лоугън тичаше напред по леда. Движеше се с изключителна техничност по хлъзгавата повърхност и успяваше да запази баланс, въпреки тежестта в ръцете си. Ханк се затича след него. Ако успееха да се доберат до лабораторията и приспят Антъни, тая лудост моментално щеше да спре – бе съвсем явно, че само той е причината за тази нечувана агресия у съучениците му.

Лоугън не бе успял да премине и десет метра, когато Джош се спусна откъм гърба му и отново заби жилото си в кръста му. Лоугън изрева и изпусна Антъни. Свлече се на колене. Антъни се затича с все сила напред и сграбчи китката на Анастасия, телепортката. До този момент, тя бе стояла напълно неподвижна встрани. Вглъбена в себе си. Наблюдаваща. Изчакваща.

- Идвайте! – изкрещя Антъни. Останалите се спуснаха към Анастасия и я хванаха кой където можа – за раменете, гърба, кръста. Ханк и Скот едновременно се хвърлиха към тях. Ханк замахна с огромната си лапа към Антъни, готов да приложи цялата си физическа сила, за да преодолее този път черното поле. И наистина, юмрукът му успя да премине през тъмния кръг, но тъкмо да се стовари върху главата на Антъни, шестимата им противници изчезнаха. 

Вгледани във внезапно освободеното, празно пространство пред тях, четиримата учители останаха неподвижни за няколко минути. Ханк дишаше тежко и дъхът му излизаше на облаци пара във вледенения от Андрю въздух. Застанал на колене на земята, Лоугън пъшкаше и проклинаше през зъби. Скот се опираше на едната стена, с ръка на челото, а Кърт трепереше, свил ръце пред тялото си.

В следващия миг някой скочи до тях, появил се изневиделица сякаш от нищото. И четиримата се обърнаха едновременно към него. Двайсет и пет годишен младеж, със запотена руса коса под защитния шлем, раздърпана риза и стари, изтрити дънки. 

- Какво става? – Питър Максимов ги огледа един по един. – Изтървах ли купона?

Ханк посегна нагоре и изтри изпотеното си чело.

- Излетя ли Ороро? – изпръхтя той. – Тръгнаха ли децата?

- Да. Филипа и Матю се опитаха да саботират мисията, но ги вкарахме в правия път. Къде е Антъни?

- Анастасия го измъкна, заедно с другарчетата му – отвърна Ханк. Пое си дълбоко въздух. – Мисля, че знам къде иска да отиде. И мисля….- той потисна клокочещото ръмжене в гърлото си - …че трябва да побързаме!

29.

Половин час по-късно, на пилотското място на „Стрела“, Ханк се вглеждаше в притъмняващото над него небе. Самолетът пореше гъсти, сиви облаци, наподобяващи мръсни парцали. Под тях, светлинките на щата Ню Йорк бавно се отдалечаваха и се превръщаха в миниатюрни точици, като звезди от безкрайно далечна галактика.

На мястото на втория пилот, Лоугън седеше със здраво стиснати зъби. Гъстите му, тъмни бакенбарди бяха разрошени, ръцете му свити в юмруци.

- Сигурен ли си, че ще ги изпреварим? – процеди той. – Никога не съм виждал тия копеленца да се бият така! Може би и силите на Анастасия са се увеличили.

- Възможно е – съгласи се Ханк. Погледът му не се отделяше от облаците. – И на петдесет процента да са се увеличили, обаче, не може да пренесе петима души на повече от пет километра -  а предполагам, че се отбила за да вземе и Филипа и Матю. За Бога, Лоугън, тя до вчера успяваше да се телепортира само от една стая в друга, и то сама! Дори Кърт, с неговия дългогодишен опит, не може да пренася повече от десет души наведнъж на повече от сто километра разстояние!

- Да, прав си - въздъхна Лоугън със стиснати зъби. – Значи ще намерят кола, а?

- Да, с кола ще се придвижат. Което прави около…трийсет часа минимум. Няма защо да се тревожим. – както бе със слушалки на ушите, Ханк посегна към бордовия телефон и с мъка набра номера с огромните си, сини пръсти.

- Да? – чу неясен, далечен глас. Връзката пукаше, съскаше. Той напрегна чело.

- Чарлс? Ханк е! Ох, добре, че те намирам вкъщи!

- Какво има, Ханк? – гласът се губеше сред пукането. – Ерик отиде при пилота, да му помогне да подготвят самолета за излитане.

- Стойте там! – Ханк повиши глас, за да е сигурен, че приятелят му го чува. – Плановете се промениха, Чарлс! Намерихме Антъни, наистина беше в „Церебро“, но не успяхме да го хванем, за съжаление. Измъкна се, с групичката си откачени приятели. Тръгнал е към…

Той се поколеба. Пукането във връзката се усили – сякаш някой хвърляше остри камъни по сърцето му.

- Да, разбирам – гласът на Чарлс се надигна над пращенето. – Тръгнал е към мен.

- Да. Вероятно знае, сега си лишен от способностите си, но въпреки това е логично следващия му ход да е да потърси теб. Ще пътува с кола, така че предполагам, че ще е в селото ви не по-рано от утре следобед. Включвам телепортацията на Анастасия, която вероятно ще съкрати доста пътя им. Можете ли да евакуирате жителите до тогава? Всички жители, дори и тези, които могат да се бият – всъщност, особено тези. Всеки, който попадне в радиус на километър около Антъни, може да се превърне в оръжие срещу нас, така че е добре селото да е напълно празно, когато дойдем.

- Добре, ще говоря с Ерик. – пауза. – Вие кога ще дойдете?

- Сега излетяхме. До час и половина сме при вас.

- Окей, Ханк. Чакаме ви.

Ханк бавно изключи връзката и свали слушалките от главата си. Погледна към Лоугън. Върколакът му кимна с лека усмивка. Ханк въздъхна дълбоко и отново обърна глава напред. Облаците се бяха поразпръснали и между тях, бледи слънчеви лъчи чертаеха светещи триъгълници по стъклото.

…

Питър седеше на седалката, с пристегнат през тялото предпазен колан. Взираше се в парцаливите облаци през овалното прозорче и си мислеше за Ерик Леншър.

Отново щяха да се срещнат – за пореден път. През последните дванайсет години пътищата им все се засичаха- първо, за да предотвратят заедно бъдеща война между хората и мутантите. После – за да спасят света от древно чудовище. Накрая – за да спрат извънземно нашествие на земята.

Ерик се мярваше за малко, отначало все на страната на врага, после скланяше глава и минаваше на тяхна страна. Помощта му бе винаги навременна и в повечето случаи, решаваща за изхода на битката. Всеки път, в края на историята, Питър бе решен да му каже. Всеки път си мислеше, че този път Ерик ще остане. Ще се премести да живее в имението, ще заеме учителски пост като останалите и двамата ще имат дълго време за разговори и взаимно опознаване. Ерик обаче никога не оставаше. Усмихваше се енигматично на всички, махваше с ръка и се изпаряваше като дим.

Дали разкритието на Питър щеше да го промени? Едва ли. Природата на вълка-единак не се променя, колкото и котила вълчета да оставя след себе си. Той тича из гората, самотен и горд и се опиянява от свободата и могъществото си. Те са неговата същност, неговият смисъл. Да го лишиш от тях означава да го лишиш от живот.

- Мисля, че е време да му кажеш – чу гласа на Скот от съседната седалка. Питър подскочи и се извърна към него. Скот седеше облегнат назад, скръстил ръце и го наблюдаваше съсредоточено през тъмните си защитни очила.

- Не знаех, че си станал и телепат – промърмори Питър. Извади една дъвка от джоба си и я пъхна в устата си. Ръцете му нервно се свиваха в скута.

- Не е нужно да съм телепат. Всеки път преди да го срещнеш си такъв. Гледаш с тоя празен поглед, все едно се чудиш кой си и къде се намираш. Не знаеш къде да си денеш ръцете и краката, не спираш да се въртиш напред-назад и постоянно си тъпчеш дъвки в устата. Познавам те, Питър.

- И да му кажа, какво? Ще стане изведнъж добрият татко? Ще започне да прекарва дълги дни с мен, ще ходим да играем мач, ще си правим пикници в Сентрал Парк и ще ядем заедно хамбургери в „Макдоналдс“ ли?

- Не можеш да знаеш как ще реагира, докато не му кажеш. Я си представи за секунда, за една дребничка, миниатюрна секунда, че нещата се развият по-различно, отколкото очакваш?

- Няма да се развият по-различно – Питър извади дъвката от устата си, уви я в една салфетка и я напъха в кошчето до седалката. Облегна се назад. – Остави ме да поспя, Циклопе. Твоите очи умора нямат, но моите видяха достатъчно за един ден. Имам нужда да ги затворя малко.