34.
Грамадното тяло, покрито със синя козина, което пристъпи през прага, бе поредното смазващо парче от пъзела на заобикалящата го реалност. Толкова ярък, толкова наситен изглеждаше образът на Ханк пред него – струваше му се, че колкото повече го гледа, толкова повече избледнява той самият.
- Правилно ме упъти новият ми мобилен навигатор, значи! – Ханк размаха дясната си лапа, на която блестеше метална каишка със светещ циферблат отгоре. – Тук живееш!
- Ханк! – Чарлс се засмя и протегна ръце. Грамадната фигура се наведе над него и го прегърна предпазливо. Във формата си на Звяр, Ханк се държеше точно както в поговорката „слон в стъкларски магазин“. Движеше се и докосваше всичко около него изключително внимателно. Чарлс беше забравил за тази негова затрогваща грижа да не повреди нещо или да не нарани някого без да иска. По дяволите, беше…беше дори забравил за всичките двайсет години, прекарани рамо до рамо с този човек – годините, в които Ханк му бе личен лекар, психиатър, психолог, съдружник и партньор във всичките му начинания, колега учител и боец в армията му. Годините, в които бившият учен от ЦРУ не го бе оставил нито за миг, нито дори когато се въргаляше в леглото седмици наред, в безпаметно алкохолно опиянение, без да го е грижа за никого и нищо; нито дори когато се държеше грубо, властно и собственически с него; нито дори и в последните четири години, когато егоизмът и желанието за слава бяха замъглили ума му и подлагаше екипа си на все по-големи и по-големи рискове, само и само да угоди на суетата си. Ханк никога не се съмняваше в преценката му, никога не подлагаше решенията и действията му на съмнение. Дотогава, докато не дойде онзи трагичен момент…
- Много добре изглеждаш! – избоботи гърлено Ханк, като се отдръпна настрани. Махна с ръка и през отворената врата започнаха да влизат и останалите. – Гледайте, момчета, не съм ли гений!
Чарлс премигна от жизнерадостните нотки в тона му. Дали и Ханк си спомняше за отминалите двайсет години по същия начин? Дали в ума му изпъкваха добрите моменти, или и за него вече всичко носеше само мрачен оттенък?
Наведе глава и изтри очите си. После протегна длан и се ръкува със застаналия пред него Лоугън. Върколакът носеше отдавнашното си, любимо кожено яке с ресни, тесни дънки и каубойски ботуши. Дланта му стисна тази на Чарлс като желязно менгеме. Чарлс изкриви устни, но Лоугън пусна навреме ръката му и се засмя.
- Добър вечер, професоре. Особено чувство е човек да ви види на крака.
- Не можеш да ме познаеш, нали? – отвърна Чарлс. – И аз понякога не мога да се позная, като се гледам в огледалото.
После влезе Скот. Младежът, който единствено не го обвини нито за миг за смъртта на Рейвън, просто защото и той бе свързан с Джийн толкова силно, колкото Чарлс. Прегърнаха се – прегръдката на Скот беше силна, отчаяна. Още не бе преодолял загубата на Джийн и вероятно се чувстваше сам в Института, изолиран от другите.
- Как си? – попита го Чарлс тихо.
- Справям се – въздъхна Скот и докосна механично защитните си очила. – Ти как си?
- И аз така.
Повече думи не бяха нужни. Влязоха Питър и Кърт. Кърт подскочи с детинска радост, като го видя и широка усмивка разсече синьото му лице. Питър само му кимна, с неразгадаемо изражение. Дъвчеше дъвка и се усмихваше съвсем леко. Пръстите му се свиваха и се впиваха силно в дланите. Очите му се стрелкаха насам-натам из стаята. Чарлс се усмихна на себе си. Знаеше много добре кого търси да види Питър.
- Момчета, това е…- Чарлс се отдръпна настрани и обви с ръка раменете на Лили, която стоеше мълчаливо до него. Лицето ѝ бе малко пребледняло, очите – разширени. Чарлс се зачуди как ли ѝ изглежда групичката от професионални бойци-мутанти, които досега вероятно бе зървала за кратко само по телевизията. – Това е Лили Пърл. Живее в Нов хоризонт от няколко години и има вълшебни ръце, които могат да излекуват всичко.
- Сериозно? – Скот наклони глава с интерес. – Можете да лекувате?
- Не, не! – звънкият ѝ, леко потрепващ смях проехтя в стаята. Чарлс се възхити за пореден път от лекотата, с която Лили моментално бе овладяла сковалите я емоции. – Чарлс преувеличава. Не лекувам, просто облекчавам физически болки. Мога да въздействам на центъра за болка в мозъка, предполагам.
- Прекрасна дарба – Скот ѝ подаде ръка. – Аз съм Скот Съмърс. Предполагам, че знаете какво мога да правя.
- Да, разпалвате слънца с очите си! – тя стисна ръката му и се засмя отново. – Познавам всички ви. Не мисля, че има някой в страната, който да не ви познава.
Лоугън пристъпи напред.
- Да ви призная, госпожице Пърл, сега започнах да усещам една много неприятна болка във врата. Може да е от неудобната седалка в самолета. – взе ръката ѝ, наведе се и я целуна галантно. Очите му не се отлепяха от нейните. Чарлс видя червенината, която се плъзна по бузите ѝ. Сърцето му рязко се разтуптя и дишането му се ускори. – Питам се, дали ще е възможно да се възползвам от уникалните ви способности?
- Няма да е възможно! – Чарлс блъсна Върколака по рамото. – Разкарай се, Лоугън!
Лоугън се засмя и се отдръпна назад.
- Сега виждам кой друг, освен доктор Ханк Маккой, има принос за фантастичния външен вид на нашия професор!
Ханк също се засмя. Кърт ги наблюдаваше с глуповат интерес, а Питър с разсеяно любопитство. Скот пристъпи напред и прегради пътя на Лоугън с ръка.
- Малко такт не можеш ли да проявиш понякога?
- Това понятие се изпарява от мозъка ми при вида на всяка хубава жена – отвърна Лоугън. Чарлс опря механично пръст на слепоочието си.
- Ето в такива моменти, Лоугън, ми се иска да не бях жертвал телепатията за краката си! Сега щеше да пълзиш по тавана и да се премяташ на полилея като маймуна, кълна се!
Сърдечният, шумен смях на Върколака огласи стаята. Той се спусна напред и сграбчи Чарлс в мощна прегръдка.
- Обичам го тоя човек, ей! Обичам ви, професоре! Липсвахте ми страшно много! А къде е…- той се огледа въпросително - …къде е другият ненормалник? Много ми се иска да се скарам и с него!
Още не беше довършил изречението, когато вратата се отвори и Ерик влезе в стаята.
35.
Вечерята продължи до късно през нощта. Беше шумна, цветна, замайваща и Лили често отиваше до кухнята под предлога да приготви нещо, но всъщност изпитваше желанието да остави групата насаме. Повечето от разговорите бяха непонятни за нея – спомени от непознати времена; шеги, които не разбираше; политически дискусии, в които се чувстваше твърде неопитна, за да вземе участие. Когато не беше в кухнята, а седеше с тях на дългата маса във всекидневната, ги наблюдаваше мълчаливо и се чудеше кое точно ги различава от групата бойци, които Ерик ръководеше тук, в Нов хоризонт. Не след дълго разбра. Новодошлите бяха мислещи същества. Погледите им говореха, че не се бият безогледно, а преценяват последствията от всяко свое действие – и определено, влезеха ли в някакъв конфликт, търсеха начин не да отнемат, а да спасят човешки живот.
„От друга страна“, каза си тя. „Очите на Пабло, на Иван, на Ричард, на Флора и другите тук, в селото – те изглеждат толкова изпразнени от съдържание. Ако те бъдат предизвикани, биха се превърнали в хищници, жадни за кръв. Без никаква друга мисъл в главата си, освен как да оцелеят.“
Откритието я накара да потръпне. Чарлс Екзейвиър ръководеше групата, която сега седеше на масата. Ерик Леншър ръководеше другата – онази, която бе принудена да се евакуира от града. Какво говореше това за характерите на двамата лидери?
Че Чарлс бе спасител, това вече го знаеше. Не знаеше, обаче, че Ерик може да е убиец.
Когато наближи единайсет, Лили се зае да разчиства масата. Чувстваше се отпаднала и ръцете ѝ трепереха – все още не можеше да осъзнае дълбочината на внезапното си откритие за разликата в характерите на Чарлс и Ерик. Хвърли поглед към Ерик – той седеше облегнат на стола си в края на масата, зареял унесен поглед към дървената стена. Ризата му беше разкопчана, ръкавите навити до лактите. Хубавото му, мъжествено лице беше сковано в твърда, неразгадаема маска. Това изражение често я караше да се чуди дали под кожата му не се крие метален скелет. Нима желязото не се привлича от желязо?
Чарлс, от друга страна, седеше усмихнат и отпуснат. Погледът му, изпълнен с топлина, се местеше от човек на човек. Разговорите бяха позамрели – гостите започваха да се уморяват. Докато Лили подреждаше мръсните чинии на плота, усети как във всекидневната, за първи път от три часа насам, настъпва пълна тишина. Тя спря движенията си, сякаш всяко шумолене щеше да оскверни светостта на това неочаквано мълчание. Поемаше си бавно дъх и чакаше. Най-сетне гърленият, дълбок глас на Ханк прозвуча в стаята:
- Е, Чарлс? Май е време да ни кажеш какъв точно е планът?
Лили се обърна към тях и се облегна на плота. Видя как Ерик откъсва поглед от стената и го насочва остро към Чарлс. Останалите се размърдаха – някои неспокойно; други в напрегнато очакване. Чарлс въздъхна. Усмивката му се стопи, но погледът му остана мек.
- Утре сутринта ще пропусна серума – каза той. Произнасяше всяка дума бавно, премерено. – Взимам си дозата в девет, така че към десет и половина-единайсет предполагам, че действието му ще спре и телепатията ми ще се върне. Нали така, Ханк?
Ханк кимна бавно. Ярко очертаните му, виолетови устни се разтвориха леко, синьото му чело му се сбърчи.
- По това време – продължи Чарлс, с все така отмерен тон, – Антъни ще е някъде в Колорадо или Аризона, според изчисленията ни. Това са около петстотин мили оттук. Мисля, че ще успея да го засека и да надникна в ума му. Искам да разбера с какво точно си имаме работа и ако мога, да изработя някаква стратегия за противодействие.
Ханк изпуфтя тежко. Грамадната му лапа се вдигна и избърса челото. Ерик се подсмихна мрачно. Лоугън подсвирна, а останалите наблюдаваха Чарлс в мълчаливо вцепенение.
- Чарлс – изръмжа най-сетне Ханк. Бутна чашата с вода пред себе си настрани и опря лапата си на масата. – Нали разбираш, че рискът да бъдеш заразен е меко казано, огромен? Този вирус лови телепати. Мисля, че единствената причина в момента ти, и жителите на този град да сте добре, е че някаква чудодейна промисъл те накара преди пет месеца да решиш да пиеш серума ми и да блокираш способностите си.
- Ханк, за да ме зарази, Антъни трябва да изпрати това нещо в главата ми. Тоест, трябва да упражни контрол над съзнанието ми – Чарлс потри уморено челото си. – Не мисля, че ще успее да го направи от разстояние петстотин мили. Не е толкова напреднал. Аз ще успея да погледна в неговия ум, но той няма да може да ми върне атаката. Не и оттам.
- Сигурен ли си? Цяло денонощие е висял нон-стоп закачен за „Церебро“. До миналата седмица не можеше да издържи повече от петнайсет минути. Не знаем колко са се увеличили силите му, Чарлс!
- Ханк е прав – намеси се Скот. – Нямаш представа и малките колкото са освирепели. Днес Андрю блокира лазера ми. Никога досега не е успявал. Докато дойдат дотук, вече може да е способен да вледени целия град, знам ли го.
- Ще рискувам – каза Чарлс. - Няма друг начин.
- Можем да го изчакаме да дойде с групичката си и да го приспя – каза Ханк.
- И колко време ще го държиш упоен, Ханк! – възкликна Чарлс. В умората в гласа му се промъкна раздразнение. Лили видя бръчките, които прорязаха високото му чело, когато повдигна вежди; видя рязкото свиване на устните му. – Колко? Седмица? Месец? Година?
- Колкото е необходимо – изръмжа Ханк. - Дотогава, докато открия лекарство срещу вируса.
- Виж, не подценявам качествата ти, ти си най-близкото до гений същество, което познавам. За да откриеш лекарство срещу този вирус, обаче, ще ти трябва изкуствен мозък, който да разтълкува значението на новооткритата мисловна честота и след това да създаде противоположно послание, с което да я атакува. Колко години точно ще ти трябват за това откритие?
Ханк замълча. На масата настъпи тишина.
- Аз предложих и друг вариант – намеси се Ерик сухо. Посегна и доизпи бирата в голямата халба пред него. – Много елементарен вариант. Ханк, може би ти ще успееш да убедиш професора да го приложим?
Отново тишина. Ханк гледаше Ерик с полуспуснати клепачи, под които проблясваха жълтите му ириси.
- Не, Ерик – той поклати глава. – Убийството не е решение.
Ерик се усмихна със стиснати устни.
- Доколкото си спомням, преди седем месеца ти сам дойде при мен, убеден, че в един конкретен случай това е единственото решение.
- Не! – Ханк тръсна яростно глава. – Бях заслепен от мъка заради загубата на Рейвън! Не осъзнавах, че Джийн е болна и вместо да я наказваме, трябва да ѝ помогнем! Антъни също е болен и има нужда от помощта ни. Трябва да намерим лекарство, не да го убиваме.
- Тогава защо, скъпи мой докторе, не извикаш професора насаме и не му изясниш тази драматична промяна в гледната ти точка? Защо не му кажеш, че не си бил прав тогава? Направи го, моля те, защото ми се струва, че той има изключителна нужда да го чуе!
С тези думи, Ерик блъсна рязко празната халба настрани, стана, грабна якето и си излезе от бунгалото. Вратата се тресна след него с такава сила, че цялата къща се разклати.
Лили видя как Чарлс стисва устни, а лицето му побелява. Ханк наведе глава и опря лапа на челото си. Русият младеж на име Питър Максимов се втренчи в затворената врата за един дълъг миг, после се почеса по бузата.
- Какво му става на Ерик тая вечер? – запита той с дрезгавия си, нехаен глас. – Не си го спомням някога да е бил толкова нервен преди битка.
- Излез и го попитай – каза Скот, който седеше до него. Очите му се впиваха в младежа до него, сякаш искаше да го изгори и през защитните очила. Питър сви рамене и извърна глава настрани.
- Не мисля, че сега ще му е до разговори с когото и да било – промърмори. Опря брадичка на дланта си и се втренчи в пода.
Лили премести поглед към Чарлс, който се беше изправил.
- Стана късно – каза той. – Да се разпределим по постовете, да видим какви ще са смените, в които ще спим. Трябва да успеем да починем малко.
- Чарлс – Ханк се изправи тежко. – Ела вън да поговорим.
- Ханк, хайде стига! Ерик е бесен защото пак не става на неговото. Не му обръщай внимание.
- Ела да поговорим! – жълтите очи на огромния Звяр се впиваха в тези на събеседника му. И двамата стояха прави един срещу друг. Чарлс изглеждаше ужасно дребен пред двуметровия исполин, като десетгодишно момченце. И все пак неговия поглед беше твърд, а този на Звяра – несигурен, почти отчаян. Всъщност, пред Чарлс, всички мъже от тази група изглеждаха исполини и въпреки това те, до един свеждаха погледи пред неговия като крехки цветя под напора на буреносен вятър.
Чарлс сви устни, поколеба се, после кимна.
- Добре. Да се разходим.
36.
Навън, тротоарът се къпеше в мъждивата светлина на уличните лампи. Тук-там, някоя случайно показала се звезда иззад гъстите облаци чертаеше тънки сребристи линии по плочките. Тишината над градчето беше толкова плътна, че Чарлс почувства, че се унася – клепачите му се спуснаха надолу и му трябваше усилие на волята, за да ги повдигне.
- Пих много – промърмори той. – Не трябваше.
- Не е нещо необичайно за теб – Ханк му се ухили, а после като срещна сериозния му поглед, повдигна вежди. – О, не! Не ми казвай, че си спрял и да пиеш?
- Всъщност, спрях. Само по една бира вечер с Ерик, това е. Не трябваше Лоугън да го мъкне това уиски.
- Бутилките уиски на него му израстват от джобовете като ноктите от ръцете – забеляза Ханк. – Боже, наистина си се променил, Чарлс. И тази жена, Лили…имаш ли връзка с нея?
- Би могло да се каже – Чарлс въздъхна. Вървейки по тротоара, двамата се отдалечаваха все повече от бунгалото. Чарлс се оглеждаше, но Ерик не се мяркаше никъде.
- Красива е – забеляза Ханк. – И има прекрасно излъчване. Нежно, всеотдайно. Рядко се срещат такива жени.
- Да, знам.
- Изглежда много привързана към теб.
- Ханк, накъде клони този разговор? – Чарлс забави крачка и пъхна ръце в джобовете на якето си.
- Искам да кажа, че можеш да запазиш връзката си с нея. Не е нужно да я спираш.
- Излязохме, за да ме разубеждаваш да не направя това, което съм намислил? Страната на Ерик ли ще вземеш пак?
- Не – Ханк си пое шумно дъх. – В никакъв случай не подкрепям идеята на Ерик, а и съм наясно, че ти решиш ли нещо, никой не може да те разубеди. Но отсега ти казвам, че ще се справя с Института. Добре вървят нещата там – е, имам предвид, вървяха, преди Антъни да превърти – така че няма нужда да се връщаш. Когато всичко това свърши… ако свърши добре, де… остани тук, продължи да си взимаш лекарството и води живота, който искаш. Това е.
- Всъщност, точно това мислех да направя – докато изричаше тези думи, обаче, в гърлото на Чарлс заседна буца. За колко време бе успял да се откъсне от неумолимия, безпощаден призив на това проклятие, на дарбата, с която се беше родил? Шест месеца? Дори и всичко да минеше добре сега, за колко време след това щеше да бъде свободен отново? Още шест месеца? Или по-малко? Колко често точно Ханк щеше да му звъни, отчаяно нуждаещ се от помощта му? И колко дълго той самият щеше да издържи да води подобен двойнствен живот – като паднал есенен лист, мятан постоянно ту на една, ту на друга посока?
Той потъна в дълго мълчание. Вървяха десетина минути, без да говорят, потопени в хладната прегръдка на пустия град. Накрая Ханк спря.
- Чарлс, искам да ти кажа нещо.
Чарлс също спря.
- Какво? – промърмори.
- Съжалявам. Само това. Съжалявам.
- Недей – Чарлс опря длан на челото си. – Не започвай.
- Не, наистина. Съжалявам, задето се обърнах срещу теб, когато се опитваше да защитиш Джийн. Съжалявам за начина, по който се разделихме преди пет месеца и затова, че поддържах отношенията ни студени и формални толкова дълго време.
- Имаше си причина – промърмори Чарлс.
- Не, нямаше! И знаеш ли защо? Не защото не си виновен за смъртта на Рейвън – напротив, вероятно си виновен. Може би точно онова ненормално желание за слава, което те беше треснало и безумните мисии, на които постоянно ни пращаше, е причината да изгубя любовта на живота си. Само че не трябваше заради това да ти обръщам гръб, Чарлс. При първата грешка от твоя страна, аз те изоставих. Ти никога не си изоставял никого от нас заради нашите грешки – а ние сме правили много. Трябваше да бъда до теб, да се опитам да те разбера, да те спася. Затова съжалявам. В крайна сметка, Ерик, който цял живот се е обръщал срещу теб, сега се оказа много по-толерантен и разбиращ от всички нас. Не мога да си го простя.
Чарлс гледаше огромният син звяр пред себе си и наведената му надолу глава. Представи си слабичкия, длъгнест мъж с момчешко лице и очила, който се криеше зад този могъщ образ. Представи си хилядите сълзи, които бяха пролели заедно и безбройните усмивки, които си бяха разменяли. Очите му се навлажниха. За първи път от седем месеца насам усети как непоносимо тежкият товар, който носеше непрестанно на раменете си, се смъква от тях, пада на земята и се превръща в прах – така, както се бе превърнал в прах онзи фалшив египетски бог, който преди няколко години бе заплашил да разруши и завладее земята. Заедно се изправиха срещу него и заедно го изпепелиха. Заедно. Винаги заедно.
- Благодаря ти, Ханк – гласът му се пресече. Пое си дъх, премигна и изтри очите си. – Благодаря ти за тези думи. Наистина.
- Искам всичко между нас да е вече наред – изръмжа тихо звярът.
- Наред е. Всичко е наред. Можеш да бъдеш сигурен.
- Добре тогава! – Ханк го тупна силно по рамото и Чарлс премигна. – Хайде да се връщаме и да си разпределим дежурствата, преди да се е зазорило!
37.
Моменти.
С това са изпълнени някои периоди от живота ни – с отделни проблясъци, които остават в съзнанието ни сред сивотата на общата картина. Като разтърсващи кадри от филм, на фона на общата монотонност.
С такива бе изпълнена и тази нощ.
Тихият му смях, докато оглежда идеално изчистената и проветрена всекидневна. „Как успя да оправиш толкова бързо?“, пита я удивено, а Лили също се разсмива. „Не бях аз. Питър ми помогна. Като ме видя да започвам да мия, ми каза да се дръпна настрани и да седна на един стол. После нещо се завихри из въздуха и той изчезна. Не бяха минали повече от две секунди и всички чинии и прибори бяха измити, сложени по местата, масата изчистена и подът изметен. Питър се материализира в стаята – даже не се беше задъхал – и седна до мен. Така го бях зяпнала, че можех и слон да глътна. Той обаче само попита сериозно: „Нещо да съм пропуснал?“
„Ех, тоя Питър!“ смехът на Чарлс се усилва. „Голям фукльо е, да знаеш!“
После констатацията ѝ: „Не знаех, че с Ерик сте толкова различни! Доколкото разбрах, сте имали много конфликти в миналото. Как така изобщо сте приятели?“ И неговият тих отговор: „Всъщност, оказа се, че съвсем не сме толкова различни. През последните години аз заприличах страшно много на него, а той, като гледам, е започнал да заприличва на мен. Винаги сме били силно свързани и чак сега разбирам защо. Всеки от нас разбира природата на другия, защото, колкото и да го отрича, сам притежава нещо от нея.“
Лили, седнала до него на малкото кресло във всекидневната. Пръстите ѝ, докосващи бузата му – колко мъчително е това нейно докосване, като галещите лъчи на слънцето върху кожата на престъпник, вървящ към бесилката. Чарлс се отдръпва, но тя вдига ръка и я слага на челото му – хладна, твърда, настойчива. „Лили…“ шепне той. „Взел съм хапче, не ме боли!“ „Напротив!“, отвръща тя. „Боли те. Боли те толкова много, че едва дишаш. Усещам го! Усещам го толкова силно, че самата аз се задушавам!“
От челото му, ръката ѝ се плъзва нагоре по главата му и постепенно слиза до тила му. После и двете ѝ длани едновременно започват да масажират врата му. Отпускащо е. Кара мислите да се оттекат от съзнанието му като нечиста вода и да го оставят бистро и ведро. Затваря очи, а тя продължава с масажа – вратните, после раменните мускули, после протежението на гръбнака. Когато докосва мястото на кръста му, където е старият белег от инвалидизиращото нараняване, той пак се стяга, но тя пропуска това място. Не докосва таза му, не докосва краката му и той е благодарен за това. Ръцете ѝ се връщат на гърба му и продължават техничната си игра с мускулите му. Накрая Чарлс чувства, че се унася – обръща се към нея и се сгушва в прегръдките ѝ, а тя го притиска силно към себе си.
- От какво те е страх толкова? – пита го едва чуто. Гласът ѝ е като полъх на бриз в ухото му. – Кажи ми?
Той примигва сънено и въздъхва дълбоко.
- Нали ти казах, че приличам много на Ерик…
- Какво означава това?
- Този мисловен вирус…той сякаш атакува мрачните страни в съзнанието на човека. А у мен ги има, Лили. Оказа се, че ги има в изобилие. Не знам дали ще успея да се противопоставя на Антъни. Не знам за какво да се хвана.
- Хвани се за светлата си страна – отвърна тя.
- И коя е тя? От известно време вече не я виждам.
- Коя е тя ли? О, Чарлс…преди да те срещна, аз не знаех коя съм. Не знаех кое у мен кара хората постоянно да ме избягват. Ти ми го разкри. Показа истинската ми същност и ме накара най-сетне, след толкова дълги, объркани години, да приема себе си. Почувствах се на място в този свят. Мисля, че твоята дарба не е просто телепатия. Мисля, че ти умееш да караш хората да се приемат; да се заобичат такива, каквито са и това им носи мир. Приложи тази своя способност и към себе си. Приеми се такъв, какъвто си – и с добрите, и с лошите си страни; и с успехите, и с грешките. Обичай се, Чарлс. Обичай се и ще успееш да победиш всяко зло.
Думите ѝ са като спасителна сламка, за която се хваща с все сила, за да се задържи на повърхността на давещото го езеро. Отпуска се върху вълните му и се оставя да го носят, стиснал сламката в ръце. Почти не усеща как Лили го е завела до спалнята, съблякла го е и се е пъхнала до него под завивките. Заспиват, прилепени един в друг.
Някои моменти са вечности.
© Невена Паскалева Todos los derechos reservados