10.

- Виж! – възкликна Филипа. – Заградено е!

Беше вярно. Цялото протежение на дългата алея, точеща се покрай Лонг Бийч, беше опасано с червени полицейски ленти. Здрачът се спускаше над плажа и превръщаше пясъка в сива каменна пустиня. Тъмните вълни се блъскаха яростно в брега, оставяйки гигантски обли следи, напръскани със сребриста пяна.

Антъни се скри обратно зад стената на плажното ресторантче. То, както и всички други заведения наоколо, които обикновено шумяха от народ, сега бе затворено, от съображения за сигурност. По булеварда, който току-що бяха пресекли, минаха едва две коли. Странна, неестествена тишина тегнеше над градчето, сякаш не бе истинско, а декор за филм, изоставен след финалните снимки.

- Искам да видя – прошепна Антъни.

- Да се връщаме, моля те – примоли се Филипа. Носеше дълъг зелен сукман със щамповани маргаритки. Когато вдигна ръце, за да ги скръсти пред гърдите си, гривните на лявата ѝ китка издрънчаха.

- Искам да видя колко е голямо – настоя Антъни.

- Нещо не ми харесва тук, Тони. Не усещам животните. Няма ги. – Филипа се напрегна, после тръсна глава. – Нито гларусите, нито рибите, нито раците…нищо. Все едно са се изпарили.

- И на теб да ти излеят един тон нефт над къщата и ти ще се изпариш.

- Не, не са мъртви. Просто ги няма.

- Дай по-ведро, гълъбице. Няма да влизаме във водата, само ще слезем до плажа и ще погледнем.

- Непоносим си! – тя се дръпна, когато той я затегли за ръката, но после го последва с въздишка. Пресякоха алеята и веднага видяха как към тях се насочват двама униформени полицаи. Антъни вдигна длан към слепоочието и се концентрира. Не ни виждате. Никой от вас не ни вижда. Забравете, че изобщо сте ни видели дори за момент.

Полицаите спряха. Постояха за момент неподвижно, после се отдалечиха в обратна посока.

- Тони…- тя шепнеше.

- Шшт!

Минаха покрай пейките и слязоха на пясъка. Хладният есенен вятър, духащ откъм океана, разбърка косата му. Отметна я от очите. Гуменките му затънаха в мекия пясък. Усещаше мириса на сол, водорасли и…още нещо. Нещо тежко, стипчиво, като вкисната мая.

- Уау! – възкликна, като доближиха бреговата ивица. Заради здрача, не бе могъл да го види от алеята, но сега го видя. Огромно черно петно, разливащо се по повърхността на водата. Беше наистина огромно – напред се простираше до хоризонта; вляво и вдясно се губеше в извивките на залива. Всъщност, не приличаше изобщо на нефт. Нямаше плътност, бе напълно прозрачно. Всъщност, черна бе самата вода, сякаш някой бе изсипал в океана гигантски пакет боя за великденски яйца. Разтворът бе готов и само чакаше яйцето да се появи.

Да се потопи вътре и да се боядиса.

„Какво за Бога е това?“

- Тони, да се махаме, моля те! – Филипа звучеше на ръба на истерията. Усети надигащата се неконтролируема паника в съзнанието ѝ и разбра, че тя скоро ще се разпищи и ще развали всичко. Нямаше как, трябваше да се намеси.

„Седни на пясъка, стой мирно и не мисли за нищо!“, заповяда той. Тя се подчини моментално – отдръпна се назад, седна и обви коленете си с ръце. Погледът ѝ се зарея безцелно в небето.

„Добро момиче.“

Антъни се обърна отново към водата. Черните вълни се плискаха в брега, отдръпваха се, пак се плискаха. Движенията им, от яростни и безразборни, станаха някак нежни, ритмични. Стори му се, че долавя тиха музика, тиха и същевременно тържествена, като средновековен валс. Сякаш вълните го канеха на танц.

Антъни пристъпи напред. Водата обля гуменките му. Странно гъделичкащо усещане се плъзна от стъпалата, нагоре по краката му. Пристъпи още една крачка – сега водата бе до глезените му. Гъделичкащото усещане се превърна в горещина, която се спусна на талази през тялото му, карайки го да се сгърчи. Разпери ръце, стенание излетя от устните му – Господи, беше страхотно, по-страхотно и от оргазъм – после падна на колене. Сграбчи вода в шепите си и обля лицето си.

Антъни…

Глас в главата му. Глас като вятър, премитащ всички кътчета, всички ъгълчета на съзнанието му.

К-какво…кой си ти?

Аз съм Приятелят.

К-какво? П-приятелят? – не, не вятър. Направо ураган. Вилнееше в ума му, рушеше стени, крепости, огради. Рушеше забрани, норми и задръжки. Вилнееше и вливаше черната си прозрачност във всяка клетка на тялото му.

Да, Приятелят. Вече винаги ще съм с теб, не само когато си самотен. Всяка секунда ще съм с теб. И ще ти помагам да бъдеш себе си. Да бъдеш свободен. Заслужаваш го, Антъни!

Той изкрещя. Крещеше, докато вълните обливаха приведеното му напред тяло и се просмукваха в дрехите и кожата му. Крещеше, докато и последните лъчи на залязващото зад жилищните блокове слънце се стопиха и плажът потъна в пълен мрак.

Антъни излази нагоре и зарови лице в студения пясък.

11.

- Е? – Ерик приведе глава и присви очи срещу него.  – Все още ли се чувстваш самотен?

Чарлс се вгледа напред. Зад оградата и външната порта се простираше улицата – една от тихите улици в центъра на селото. Бе началото на ноември и тротоарът бе посипан с жълти и червени листа. Вечерният вятър ги събираше на кръгове, издигаше ги с един замах във въздуха и ги просваше отново омаломощени на земята. Приличаше на агресивен вид танго – беше красиво.

- Не – отвърна Чарлс тихо, без да откъсва поглед от листата. – Вече не. Поне не както в началото.

- Значи свикваш с липсата на телепатията?

- Може ли да те питам нещо, Ерик? – Чарлс го погледна. Приятелят му стоеше облегнат назад на стола, с навити до лактите ръкави на ризата. На съседния празен стол лежеше затворената кутия за шах – двамата току-що бяха приключили с вечерната си партия. Пръстите на Ерик, обвити около халбата с бира, бяха зацапани от работа. Той се занимаваше с дърводелство – винаги е обичал физическата работа, помисли си Чарлс, за разлика от мен. Толкова е умен, знае двайсет езика, но предпочита да блъска с чука и длетото.

Чак сега разбираше защо е така. Физическото натоварване отвличаше от мислите. Умственото – не.

- О? – забеляза Ерик с повдигане на веждите. – Този тон ми е познат. Не го обичам. Да се настроя ли за предстояща кавга?

- През цялото това време…докато траеше раздвижването ми, и всичко…видя в какво състояние бях. Докато ти ревях, че ми липсва телепатията ми, нито веднъж не се опита да ме убедиш да спра серума. Защо? Нали в началото беше против да го взимам?

Ерик отпи дълга глътка от бирата си и се усмихна криво.

- Може би защото ми харесва да не се навеждам, когато трябва да говоря с теб.

- Я стига! Заради Лили е, нали? Видя какво се опитах да направя с нея първия ден, като дойдох тук. Да ѝ „помогна“. Да я „обуча“. Видя, че няма да мога да се променя. Нали? Затова спря да ме разубеждаваш?

Ерик въздъхна.

- Да, Чарлс. Затова.

- Значи и ти вече смяташ, че пътят, по който съм поел сега, ще е по-смислен от цялото ми досегашно съществуване?

- Чарлс, за Бога! Откъде да знам! Седнал си мен да разпитваш за смисъла на живота! Окей, щом искаш да ти кажа, добре. Съгласен съм с твоето ново виждане за бъдещето ти. Съгласен съм, че вероятно така ще си по-щастлив. Имаш нужда да се отърсиш от тази непрестанна нужда да контролираш всички. Мислех, че ще се справиш без серума, затова се опънах в началото, но след случката с Лили видях, че няма да можеш. Затова се примирих. И ето, вече има резултати – още си сприхав и заядлив, но поне спря да нареждаш на всички какво да правят. Даже взе и в нашите съвети да се вслушваш.

Двамата замълчаха. От отворената врата на всекидневната се чуваше увеличеният звук на телевизора. Чарлс долови думите: „Огромното черно петно в Големия южен залив засега е с неизвестен произход, но експертите смятат, че може да е вид нефт, изтекъл от нерегистрирана авария на някоя от платформите в Мексиканския залив. Тепърва ще се вземат проби, които…“

- Какво е това? – Ерик наклони глава.

- Кое?

- Новините, по телевизията. Чу ли?

- Да, за някакъв разлян нефт.

- Интересна работа. Чакай да видя.

Ерик изчезна в къщата. Чарлс остана седнал. Беше прекалил с ходенето днес и предпочете да не мърда. И без това болките в ставите и сухожилията вече едва се търпяха. Лили щеше да мине по-късно тази вечер. Може би и той щеше да се престраши най-сетне да…

- Предполагат, че се е спукал тръбопровод на нефтената станция „Бриз“ – Ерик се върна и седна отново на масата. Беше намръщен.  – Тепърва ще проверяват.

- „Бриз“? Тази станция е в Мексиканския залив, така ли? – Чарлс тръсна глава, за да прогони образа на Лили от ума си.

- Да.

- Хм, много неприятно. Е, ще го изчистят.

- Чарлс, „Бриз“ е на хиляда и четиристотин мили от Големия южен залив! Освен това Юкатанското течение върви в посока на часовниковата стрелка. Тоест, каквото и да е излязло от „Бриз“ би трябвало да тръгне надолу към Мексико, не да се качи горе до Ню Йорк.

- Ураганът „Лида“ може да е променил посоката на течението.

- Мина доста време от урагана „Лида“. Освен това, дори и да е така – цяла седмица изтичане на нефт и да не разберат нищо? Хайде бе!

Чарлс въздъхна. Стъпалата му пулсираха, сякаш някой бе забил ножове в тях. Помръдна ги леко и остра болка проряза стегнатите му от постоянна мускулна треска прасци. Той се наведе и започна да разтрива мускулите си.

- Да, схващам намека ти.

- Каквото и да е, не идва от Мексиканския залив.

- Хубаво де. Откъдето и да идва, хората ще го оправят.

Усети погледа на Ерик върху себе си. Вдигна глава и срещна очите му – присвити, оградени от тънки, но дълбоки бръчки. „Колко ясно се е отпечатала историята ни върху нас“, помисли с тъга Чарлс. Мутантите по правило се състаряваха по-бавно от хората, но все пак времето не прощаваше и на тях. И той самият имаше вече доста бръчки -и не само като присвиваше очи.

- Значи вече не си част от хората, а, Чарлс? – подхвърли Ерик. Отпи бавно глътка от бирата си.

- Напротив. Сега съм повече част от тях от всякога. Точно затова възнамерявам да ги оставя най-сетне те да се погрижат за мен.

Ерик постоя известно време вгледан в полупразната си халба, нашарена с бели следи от пяна. Накрая поклати глава и се усмихна.

- Добре. Забравяме за ситуацията.

- Виж, това, че аз се пенсионирах, не означава, че си пенсиониран и ти – Чарлс също се усмихна. – Вече съм в стабилно състояние, няма нужда да ми висиш постоянно на главата. Иди проучи положението, ако наистина се тревожиш.

- Не. Просто предизвика любопитството ми – Ерик се надигна леко. – А, виж кой идва!