1.

Възкресение

***

       Мракът, като топла уютна завивка, се надипли на талази и пови очертанията на къщите в сенчеста забрава. Слегна се прахът и улиците опустяха. Дрямката надви и светът нежно приюти в нощната си пазва съдбите на хората. Само Ханджийското светеше, като самотен земен фар, поставен край пътя. Сигурно, и то търсеше, къде се бе запилял новият му стопанин.

          Митко бавно крачеше.Увисналите му рамене, прибраните ръце и наведената ниско глава, издаваха тихото примирение на един човек с неговата съдба. Щеше да изпълни обещанието, а после, и той като Кольо, всичко щеше да и завещае. Писано му бе, да тлее в тази жарава и като нестинар с боси крака да се опиянява, и от болката, и от извисяването,че любовта крачи до него. Толкова земя пребродиха неговите нозе, толкова хора видяха очите му, традиции разни,други закони, а сърцето му винаги трептеше чудно, когато стъпките му отекваха по прашните пътища на дома – там, където топло пееше, приспивна песен майчината земя.

          Леля Ленка го чакаше. Тревогата в майчиното ѝ сърце избуя, тогава, когато се върнаха Младен и Киро, без Митко. Не бяха го намерили те. Изпратиха я до дома хората и се бяха върнали в странноприемницата. Тя скочи, когато вратата се отвори и росната коса на нейното синче, заблестя под играещата светлина на лампата.

          - Синко! – жално пророни тя.

          - Защо не спиш, мале? – погледна я с влажни очи той.

          - Че спи ли се, когато сърцето не ти дава мира?

          - Не. Не може човек, без да е спокоен да спи. – въздъхна Митко. – А как се спи, като от срам изгаряш и такъв резил да си, че човек да бяга от тебе!А и ти сам от себе си да страниш.

Леля Ленка усетила болката и жалбата в думите на чадото си, просто се приближи към него и го прегърна:

          - Ех, синко! И ти си ми един!Жалостив си  и  се сърдиш сам на себе си.

          - Какво да правя майко? Клетва му дадох.

         - Като си дал чедо, изпълни я. И тази, дето сърцето ти иска, и нея дай, че да мирняса малко човешката ти душа.

Утрото пристъпи, росно и хладно по живналата земя. Шумовете на ежедневието се разляха и затанцуваха с прашинките по въздуха.На сутринта, Митко се уми, преоблече се в нови дрехи и бавно закрачи към ханчето. Всяка крачка караше сърцето му да се гърчи, но душата му примирила се с тежката съдба за човека, го караше да продължава напред.Все напред…

Още не беше пристъпил в двора и от вратата се показа бай Илия. Старият човек цяла нощ беше будувал, молил се бе, Господ да опази човека, който беше късметът на неговото дете.

       - Синко, Господ те опази!Добре си ми дошъл! – и старецът с топлина се вгледа в красивия мъж,чист и спретнат, стоящ изправен пред него.

Митко пое бавно дъх, изпусна го, затанцува в гърдите му сърцето и той сви бавно пръстите си в юмрук, но се приближи към бай Илия.

          -  Добре си заварил,… дядо.

Трудно излиза първата дума, дето ще изкажеш с уважение към човека, но излезе ли един път, то сърцето ти вече е приело, че истински се живее така – ако уважаваш, ще бъдеш уважаван. И както всяка майка говори на щерка си,че като иде в друга къща, да люби ръка и каже „Мале !” и „Тетьо”, че хората са и отгледали либе, така и за всеки любим син, тръгнал да се жени е задължително условие езикът му да пророни уважителното „Бабо!” и „Дядо!”.

 Бай Илия само се усмихна, и като хвана нежно рамото на зетя си, ступа го по бащински, но достатъчно силно, че да се сети, друг път да не изчезва така, и го въведе в хана.

Едни пълни с болка очи се впиха в Митко, когато пристъпи прага. Стойка първо остана на място, но после като скочи се втурна към него:

          - Къде ходи? Къде?И двамата сте лоши…Морите ме…Изчезвате…Оставяте ме сама! - и тя пак се разрида, скривайки и така подпухналото си лице в престилката.

Митко стисна по здраво юмруците си, изправил се там, пред очите на семейството, на Марга. Срам изпълваше цялото му същество. Срам, че той получи на гърба на брата си. И срам, че пак забрави за чувствата на Стойка, отнесен сам в мъката си.Но преди още дори да каже нещо, зад гърба му се чу гласът на попа:

          - Ех, женихът е вече тук! Иде след мене и кмета, че да почваме.Време е да завържем това, което е отвързал Бога.

***

        Напъпиха лозиците и възелчетата по орязаните им тела се пукнаха и родиха нов живот. Запромъкваха се като пеперудени крилца лозовите листенца, едва прогледнали за светлината на деня. Слънцето искреше безпощадно над главите, а птичките чуруликаха под сенките. От време на време кукувицата се обаждаше, скрита от чуждите погледи в дълбоките храсти на брега. Реката,виеща се проблясваше, като сърмено сукно, ту следваше, ту се разделяше от отъпканите от човека пътеки.   В далечината по блесналия под лъчите път се зададе малка каручка.Клепоухото магаре креташе и влачеше след себе си житейският товар на човека, подпрял се на капрата. Изпод ниско поставеният калпак стърчеше немирна къдрица в обагрена в житен цвят косица.Топли земни очи примижаваха срещу светлината, а младите скули по посипаното със загар лице, потрепваха нервно.

        Добри беше умалял от пътя. Уморено беше и животното.Чудеше се дали да не спре в следващото село, да разпрегне и да остане. И да обикаляше повече, файда нямаше. Все някъде трябваше да се засели. След себе си нищо не остави- едни болка и мъка само, а те не му бяха нужни.Не се страхуваше от работа и от хората не бягаше. Веселяк беше и из отвътре му идеше да се смее на живота. Като вечнозелен бор, не го бутнаха нито бедите, нито лошотията на хората, остана си все така окрилен и помилван от Ангелите.Ушите му, доловиха чудна музика, като че ли хармоника свиреше ръченица. След малко се изви кавал и тъпана заби силно и ритмично.Сърцето му от бавен и дремещ ритъм, скочи ,преметна се, че като заигра…”Какво ли става?” – запита се Добри, ама си се и усмихна.

       - Е, Петре, нали си ми хитро магаре, я кажи, тука ли ще е нашата спирка? – подхвърли момъкът към животното, дето спокойно си дърпаше каручката. При звукът от гласа на своя стопанин, клепоухото, наостри очи и съвсем си заприлича на магаре – инатливо, с умни и живи очи.

- Тука, май ще да е приятелю, щом и ти наостри слух. –сам си отвърна момъкът и подкара по-бързо по пътя.

Насреща му засвети реката, отстрани изплуваха първите къщи, а звукът на игривата музика се изливаше, извисяваше и объркваше прашният въздух от отворените порти на една странноприемница.

Още преди да е стигнал из хармана излязоха двама-трима селяни, подпирайки се един други, видимо пийнали, над мярката си.

     - Пррр! Стой, Петре! – спря каруцата Добри и се обърна към селяните. – Сполай Ви аратлици, ще да ми кажете ли кое е това място?

Един от пияните се поспря, засенчи с ръка челото си и като се подпря на дувара, че да не падне, смотолеви:

       - Брей, закъснял гост! Влизай, пиене и след нази остана, че можеш се удави.

       - Питах за името… - отново почна Добри.

Друг от добре почерпената група, видимо по стабилен,като се приближи и се хвана за каруцата проговори:

       - Ханджийското бе, Ханджийското е тука…Влизай ако ти е тъжно на душата…Тука хлабаво нема…Лошо, добро всичко се полива, а да се натъпчеш, до врата ще ти дойде! И, има тука две едни такива ми ти хубавици.Какви ханджийки са само, не ти требва вино, само онез ми ти да ги гледаш.

       - Тихо бре, Тудоре, че ако те чуе Митака, умно ще те ошари, като фустата на жена ти! А и Пена, ушите, ще ти изяде!- прекъсна го другия селянин, който все още се подпираше на стената.

        - Ша ми ги изяде, ама нема! На жабите да иде да търси ушите!

        - Какви са тези жени-ханджийки, дето са в този хан бе, чичо? –  попита другоселецът.

        - Ханджийките на Господа! - моташе език, пияният.

        - Че Господ Бог, ханджийки има ли?- учудено възкликна Добри.

       - Де да знам! Ама ако има, тези ще да са, щото ръцете им, като дават, ей така са.- и пияният набута в лицето му двете си ръце с широко разтворени пръсти, - А сърцата им, ей такива са, – и разпери ,онзи, ръце встрани, че човек можеше да си помисли, че от напън ще се откачат, - Душите им – летят ли летят! – с пръст нагоре показа селянинът,- Като ги погледнеш - едни ти такива усмивки имат, като да те лекуват, и човек иска или не, възкръсва отново за доброто, що е в живота.

     Слънцето продължаваше да пече над главите на людете, природата дирижираше изпълнението на ежедневният си концерт, а животът за хората още беше с вкусът на хляб и сол.