Х А Р А М И Я Т А

Случваше се понякога малките банди от харамии да попаднат на преминаващата редовна, въоръжена войска на падишаха и тогава върлите, мустакати, въоръжени мъже биваха разпилявани като пилци по околните скали и чукари и не малко от тях оставяха главите си, които по-късно биваха набивани на тояги и разнасяни по околните селища от аскера, за назидание и сплашване на населението.

По стара отколешна традиция, малки групи от хора, организирани измежду местните по-безстрашни и непокорни люде, завардваха по тъмни доби дефилето на Креснеския пролом и ограбваха преминаващите за София или за към Солунската митница местни и чуждоземни кираджии и търговци.

Околните земи, на север и на юг от пролома, биваха по своята природа предимно планински, в които господарят турчин избягваше да се заселва, ала пък предпочиташе и запазваше за себе си ниските, равнинни места, прекосявани от благодатните и животворни води на Струма, също местата, дето извираха кипящи минерални извори, където строяха лековити гьолове.

В едно от тези селища, кацнало от дясната страна на пролома, Радуил, около 25-годишен, напет, здрав, буен мъж, с неподстригвани отскоро мустаки, та да придобият по-мъжествен вид, наметна салтамарката и излезе на двора. Той се броеше към една от местните, малочислени групи харамии, в която го бяха приели след специалния ритуал: една ранна утрин да се прекръсти, да излезе навън и да убие първото живо същество, което се изпречи пред погледа му.

Традицията се предаваше от уста на уста и колкото и да не му се вярва много на някого сега, истината не губи нищо от това, че други я отричат.

Традицията гласеше: що се яви сутрин рано, до излизаното на първите лъчи на слънцето пред харамиите, независимо що било то – човек, животно или птица – да бива в миг порязвано с калъчката. Нямало живо същество, което да има право да застава пред разбойниците по това време.

Точно тогава те се прибираха от поредните набези и никое живо същество не трябваше да вижда трофеите, придобивани в тъмна доба.

Това се знаеше от населението и хората с мъка изтрайваха до първите лъчи, за да поемат работата в тютюнищата.

Радуил розроши перчем, вдъхна утринната свежина на въздуха и реши да открачи до селската зидана чешма, с двете корита под чучурите, от които от единия течеше топла вода, а от другия - студена.

Млада, плачуща върба бе надвесила разкошната си зеленина и подаваше клонки към водата, сякаш искаше да се напие.

Младият мъж знаеше, че по това време дори турците, заселили се през последните години в селото, не смееха да покажат глави навън, знаейки за страшния нрав на харамиите – та камо ли пък и някой друг. Е, ако се случеше да срещне разбойник от чужда, противникова група, щяха да се колят. Случвало се бе и друг път двама харамии от различни, мразещи и ненавиждащи се групи да се срещнат и единият от двамата оставяше костите си на мястото на срещата. Пропуск досега не се знаеше да е имало.

Радуил пристъпваше кабадалийски по калдъръма, кършейки рамене, салтамарката се развяваше на сутрешния, късен, есенен полъх, от който космите на гърдите му, между пешовете на широко разтворената му риза, настръхваха.

Стигна до чешмата, свали кепето си, положи го отгоре на зиданицата и подаде шепи под десния чучур.

Благодатна топлина се разля по жилите му. Стана му приятно.

Заплакна ръце, след това с пълни шепи наплиска лицето си с топлата вода, намекваща за мириса на сяра.

Подви яката на ризата си и с този природен дар, бликащ някъде дълбоко от недрата на земята, отърка здраво врата си, захвърля вода под мишниците, след това по гърдите си, като шумно и весело пръхтеше и като внимаваше да не намокри надолу потурите си.

Изтърка с шепи тялото си чак до тънкия си кръст, извади от джоба си груба кърпа от домашно тъкано платно и изжули младата си розовееща снага.

Избърса врата си, после лицето си и усетил мокротата на перчема си, прокара кърпата си и през него.

Понечи да се пресегне за ризата си и остана за миг вкаменен.

На метър пред него стоеше гиздава като кукла малка девойка с кобилица на рамо, на която се поклащаха два бакърени котела.

Девойката не помръдваше, само очите и, разширени от страх, удивление и нужда, сякаш излъчваха неприкрити искри.

Радуил се вгледа за миг в тези дълбоки очи и сякаш пропадна в безкрайните дълбини на бездънен кладенец.

Това чувство му бе непознато и го уплаши. Той тръсна глава и водни пръски се разлетяха на вси страни.

Момичето притвори очи, предусетило, че може да се напълнят очите му.

На сочните и изразителни устни пробягна плаха усмивка и очите и отново се отвориха и го загледаха в почуда и страх.

Девойката вероятно не бе виждала голо мъжко тяло от детските си години, когато е ходела с децата от махалата до върбалака покрай реката и пръскайки се крещяха покрай плитките вирове.

Тялото на този висок, млад, здрав и силен мъж я накара да потрепери. Тръпки преминаха през цялото и тяло и накараха гърдите и да се заповдигат често, често.

Радуил се осъзна, грабна ризата си и я нахлузи през глава.

Погледна девойката и я попита с глас, в който се стараеше да не проличава чувственост:

- Чия си ти?

Девойката мълчеше, само очите и подсказваха дълбокото и вълнение.

- Не те ли е страх?! – продължи Радуил, огащвайки ризата си и пристягайки пояса около нея.

Девойката не отговори, само очите и запремигваха на няколко пъти.

Радуил взе везаното си кепе, положи го с две ръце на главата си, сетне преметна и салтамарката през раменете си.

Забърса с кърпата още веднъж лицето си и наново с тежък, бавен глас заговори, като загледа девойката право в очите:

- Е, попитах те, не те ли е страх? – и като помълча малко, добави - Знаеш, дека требе да те затрия, не се е намерил досега човек, който пред харамия да застане и да е останал жив.

           Ръката му опря дръжката на ножа, а очите му се спряха на аленото цвете, закичено над ухото на девойката. Чудно цвете бе то. Радуил бе твърд човек, който не разбираше от красота и хубост, ала това цвете грабна погледа му и не го пускаше.

Аленото цвете странно и необичайно контрастираше със синьото в очите на девойката.

Аленото караше кръвта му да кипи, ала синевата обратно, отново я успокояваше.

Очите му се местеха доста време, докато отново заговори:

- Знаеш, дека требе да ти взема живота! – и за миг замислил се, продължи. – Какво те е накарало толкоз наложащо и неотложно да рискуваш и да дойдеш по това време на чучурите да наливаш вода?

И като гледа дълго така красивото лице на безмълвната девойка, добави троснато:

- А-а, ти, можеш ли да говориш или си няма? – запита, знаейки, че събратята му на луд и недъг човек не посягаха.

Вдигна отново ръка към перчема, излязъл отпред пред кепето му и го изтръска с пръсти от водните капчици, докоснали лицето му.

Девойката отново притвори очи и когато ги отвори, дълбочината на кладенеца отново грабна в дълбините си душата на Радуил.

- Ох! – изпъшка той. – Стига си ме гледала с тия очи! – и заблъска несръчно кърпата в джоба си, който някак все му убягваше.

- Защо, какво ми е на очите? – запита с необичайно звънливия си глас девойката.

- О-хо-о! Ти си можела да приказваш?! – възкликна Радуил и се засмя нашироко. – Я сега ми кажи чия си?

- Какво толкова те е еня чия съм? – отвърна му на въпроса девойката, като залюля леко котлите. – Има ли някакво значение, щом ке ми зимаш живота?!

- Има, море! Има! Не искам после от другите усти да дойде до мен, кой човек съм отстранил от пътя си. Я, кажи чия си? Не ми се люти! Що има да стане – ке стане.

- Денчовата невеста съм, от горната махала. – продума младата жена и тъжно сведе поглед.

- А-ха-а! Па ти ми изглеждаш много маленка! – възкликна Радуил. – Като те гледам така, ми изглеждаш много маленка за женене, затова си рекох дека си още мома и ке си ойдеш така, зян.

Радуил се замисли за миг, прокара ръка по мустаките си, след това по остърганото си лице и продума:

            - Денчо беше добро, работливо момче, ала не стигнало до мен да се е задомил. Знам само, че са го гътнали, когато се е връщал лани с пари от продадения тютюн в Солун. Ех, какво да му прави човек, такава му била орисията, да остави млада булка, точно в цъфтежа си, ей така на вятъра.

Радуил помълча известно време, после отново продума:

- Като деца бяхме другари, после се разгубихме, всеки по неговите си пътища. Добро момче беше Денчо, нищо на въпреки не сме имали. Ала той се зае с тютюните, аз пък се заех с разбойничеството. Това ми е достатъчно, никоя друга работа не ми е прилягала толкоз.

Радуил се загледа в разцъфващата хубост на младата жена и не можеше да откъсне очи от синевата и, в която пропадаше като в хладен и дълбок в подмолите си вир.

- А придатък, имате ли? – запита отново той.

- Рожба на седем месеца. – отвърна плахо младата жена, като сведе тъжния си поглед, прехапала устни.

- Ех! – въздъхна дълбоко Радуил. – Какво да се прави, без баща е останало, сега и без майка ке остане! – помисли малко и продължи. – Денчо беше наш човек навремето и съм разговарял с моите побратими да издирим кой е взел парите му и да отмъстим, ала така и не разбрахме до ден днешен, що се е случило. Сега отрочето му, когато и без майка ке остане, яз ке требе да се грижа за него, защото грех ке ми е, ако го остава така, само. Това, което трябва да сторя сега, го сторвам, но за детето ке се погрижа, Господ да ми е свидетел. – отряза той.

Сложил ръка на дръжката на ножа си, Радуил я гледаше, като погледът му се местеше непрекъснато между двете цветя – аленото и теменуженото.

- А как те викат? – каза той.

           - Дарена. – отговори с глух глас младата жена и след малко добави – Прави това, което си решил да правиш, защото рожбата ме чака у дома, а трябва да опера, да сложи боба да къкри на огнището и да вървя по тютюнищата. Работата мене чака, няма кой друг да ми помогне.

          - Дарено, моме Дарено – възкликна Радуил – с безмерна хубост си от Господ дарена, сърце ми не дава да откъсна такова цвете цъфнало от лицето на тази наша майка земя! Знаеш ли – той извади ножа си и го подаде към девойката – вземи ти и прободи ме, знаеш дека само, един требе да си тръгне от тука! Такъв е обичаят ни. Против него не мога да вървя.

Жената го изгледа. Китката и трепна.

- Какво да му стане на обичаят ви? Никой няма да знае, дека сме се сретнале тука, ако всеки замине по своя си път. Ти си тръгни, аз ще налея вода и ще си тръгна без да се погледнем.

- Не мога, Дарено, не мога! – въздъхна из много дълбоко младият мъж. – Ке ме види чуждо око и след това резил ке съм за цел живот.

Той прокара отново ръка през буйния си перчем, приглади мустаките си и додаде:

- Ако не те затрия, цял живот ке требе да те нося на гърба си, такова е поверието. И така, вместо да се грижа само за твоята рожба, ке требе да се грижа и за тебе, момено.

- Какво толкоз?! – засмя се с чудната си усмивка девойката. – Където за един, там и за двамина.

Топла усмивка се разля по хубавото мъжко лице. Стопи се буцата, заприщила гърлото му.

Салтамарката се развяваше от вятъра, а очите му се изпълваха с жарава.

- А почна ли да се навъртам около тебе, другарите ми ке разберат и ке ме отстранят, и завинаги трябва да се откажа от харамийството. Знаеш, че харамията сам живее, без да се жени и сам си умира. Не се знае досега някой да се е оженил и да е оставил поколение.

- Ами, ти ще си първият! – изсмя се звънко девойката. – Сега ти е времето да промениш живота си. Да напълня ли вода? – запита смело тя и за пръв път досега, откакто се бяха видели, помръдна на към чучурите.

Радуил я гледа дълго време, сложил и двете си ръце на силяха, па се прекърши и махна с ръка.

- Пълни!

И в този момент слънцето показа първите си лъчи над вечните, видели какво ли не, върхари на Пирин.