6 мин за четене
– Мен можеш да ме оставиш на отбивката преди града. – обади се мъжът, полеждайки часовника си. – Къщето ми е навътре в гората и ме чакат. Сигурно ще се радват да ме видят. – Той прокара пръсти в косата си. Едва сега жената забеляза, че изглежда хубав този човек, а косата му сивееше като на вълк единак, който всичко можеше да преживее, дори срещата с нея. Дори и женската ѝ порода.
– Имам планове за тях, – говореше той – но ако искаш да развеселиш Господ, разкажи му за плановете си, нали така казват?
Тя не знаеше какво да отвърне. Само успя да издърпа полата си надолу, и да покрие краката си с палтото. Първоначалният ѝ женски бяс сега беше застанал в засада с криви несигурни крачета, притихнал, объркан, неясен, като пред изтрезняване. Тя го слушаше, без да го поглежда. Пътят ставаше все по тесен. Завоите се виеха в спирала, елховите дръвчета се строяваха като руска войска, непробиваема, готова да погълне всеки, който тръгне към нея, докато гласът му започваше да звучи на тъмнокосата мило ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse