ХРАНИСЛАВА

Аз, Хранислава, съм родом от славините. Детството си прекарах волно и щастливо. Дядо ми беше мирновременен княз на най-многобройното племе от Седемте Славинии. Ние бяхме повече от петнадесет хиляди души и живеехме в двадесетина големи села и няколко махали. Според преданието нашите хора дошли тук преди повече от сто и петдесет години като съюзници на могъщия господар на българите Ирник при един негов поход на юг от Истър. Харесали земята и останали тук като федерати на ромеите.

Нашите хора бяха земеделци, ползвахме земята и плащахме облекчени данъци срещу задължението да обхождаме и пазим границата и при война да предоставяме до две хиляди войника на василевса. А нашите войници бяха прочути със силата и храбростта си. От доста години в главното ни село имаше църква с гръцки поп и повечето ни хора бяха покръстени. Но ще излъжа, ако твърдя, че бяха ревностни християни. Ходеха на църква в неделя, палеха свещ на Великден, но колеха курбани и на многото славински богове под свещените дъбове и вярваха във вили и змейове, както стотици години преди това. Ние живеехме често в оскъдица, но задружно, не деляхме земята и имуществото на мое и твое, работехме всички заедно, живеехме заедно в големи родови къщи и не оставяхме никога вдовиците и сираците гладни. И бяхме много весели хора, какви сватби се правеха, какви песни се пееха и какви танци се играеха на мегдана по празник! Така живях до четиринадесетата си година. Тогава, в лето 678 от Рождество Христово или в годината на Вола по българския календар, малко преди есенния празник на плодородието, в нашето село пристигнаха гости. Отначало се зарадвах, като видях странниците. Откъде да знам, че с тях идваше преломът в моята съдба? Оказа се, че князете на Седемте Славинии се събират да се съвещават. Видях как дядо ми ги отведе в дома за гости. От любопитство се промъкнах да подслушам под едно от прозорчетата. И ето какво разбрах: Кубрат, владетелят на българите, който отдавна имал голямо царство отвъд Истъра на север от Евксинския понт, дълги години живял в мир и съюз с ромеите, но загинал далеч на север в бой с някакъв друг народ, а синовете му решили да се преселят всеки с подвластното си племе в други краища. Един от тях, кан Еспор, който управлявал българите-оногондури, решил да пресели народа си на юг, в нашите земи. Изпратил вести до князете на седемте племена с предложение за съюз и молба да му отстъпим земята си, а нашите племена да се пренесат някои на север отвъд Истъра, други на запад. Князете на Славиниите трябваше да решат какво да правят и явно бяха много затруднени. Пръв заговори дядо ми.

- Аз, князе славински, съм бил в Старата Велика България, държавата им е богата, народът им е десет пъти по-многоброен от нас всичките заедно, войската им е конна, облечена в желязо, храбра и дисциплинирана, а василевсът сега воюва с арабите и не може да прати войски срещу българите. Щом е решил българският кан сега да вземе тази земя, ще я вземе. Ако се противим, ще ни прегази и пак ще я вземе. По-добре да се съюзим с него. Вярно, ще трябва да напуснем родните си места. Но Еспор обещава, ако заемем северните и западните му предели, да ни освободи от всякакви данъци за десет години, да ни даде толкова земя, колкото имаме тук и службата ни да е същата – да пазим границата. Българските ред и закон са прочути и който се е присъединил към тях, само добро е видял. А ако по-сетне василевсът тръгне срещу българите, те ще са между ромеите и нас, те да

му мислят.

Дълго обсъждаха князете, но накрая се съгласиха с дядо ми и решиха той да води преговорите с Еспор кан от името на всички. Не мина и месец, дойде при нас българско пратеничество. Тогава за пръв път видях българска войска и тръпки ме побиха. Както беше казал дядо ми, те бяха конници и не само войниците, но и конете бяха защитени с плетени ризници от железни халкички. Нямаха повече от сто души, но като препускаха, земята трепереше. Всички бяха еднакво облечени и въоръжени и действаха по команда като един. Нашите воини, макар силни и храбри, не познават строй и униформи, а и се бият пеша и с различни оръжия, защото всеки княз сам си въоръжава дружината и сам си я командва. Българите ги водеше възрастен мъж, на който викаха чаргубиля. Те в селото не влязоха, направиха си лагер, сложиха си пазачи и изпратиха само двама снабдители да купят храна. Дойде после и чаргубилят с няколко воини. Три дни стояха българите, размениха дарове с князете, преговаряха, а на четвъртия майка и баба се премениха, сплетоха красиво дългите ми руси коси, облякоха ме в нова ленена дреха и ме заведоха пред събраните князе и българи. Поклонихме се трите пред мъжете, никой от тях нищо не каза, чаргубилят ме изгледа някак сърдито и дядо ни отпрати. После конницата си замина. Тогава чак дядо ми съобщи, че ме е обещал за втора жена на българския кан и че сватбата ще стане и по нашите, и по българските обичаи, тоест българите ще дадат по нашему откуп за булката, но ние пък трябвало по техен обичай да дадем дарове на рода на младоженеца. За дарове щели да ми се отпуснат десет топа хубаво ленено платно, качета с пчелен восък и мед и доста връзки ценни кожи от златки и самур. Освен това по българския обичай с мен щели да тръгнат една възрастна леля като прислужница и един славински монах, който знаел гръцки и щял да остане в двора на кана. Като чух това, зави ми се свят и макар да знаех, че по нашия закон дядо ми разполагаше с моята съдба, свлякох се на колене и през сълзи се замолих да ме пощади и да не ме

праща при чужди хора. Въздъхна дядо ми и рече:

- И другите князе ще дадат кой дъщеря, кой внучка на български велможи. Вие, момичето ми, сте подписите и печатите под договора ни. Ти си умна и красива, ще влезеш в българския владетелски дом и може би ще дойде време някак да ни помогнеш. Освен това с кана се договорихме за теб откупът да е допълнителна земя за племето ни.

Цяла есен родовете се готвиха, пожънаха реколтата, събраха добитъка и имуществото си, жените оплакаха опразнените си домове, почетоха за последен път свещените дъбрави и щом студовете сковаха Истъра, всички мъже, жени, деца, старци и пеленачета преминаха отвъд по леда. А в обратната посока на юг се занизаха безкрайните кервани на българите.

Скоро обаче нашите хора престанаха да роптаят. Защото в земята, която заехме, заварихме прекрасно обработени ниви, големи, укрепени села с хубави, макар и различни от нашите къщи. Каква ли власт трябваше да има този български кан, за да накара народа си да остави всички тези блага, да се вдигне и да отиде в други земи, където трябваше да започва наново да строи и засява? Нашите хора бяха доволни, само аз непрекъснато плачех. Когато напролет Еспор прати хора да ме вземат, сълзите ми бяха пресъхнали, сърцето ми беше свито от страх и предварително бях намразила всички българи и кана им. Мястото, което канът на българите беше избрал за столица на новата си държава, беше на равно, хиляди хора имаше събрани там, строяха като мравки мравуняка си – привидно безпорядъчно, а в действителност всеки си знаеше мястото и точно какво и кога да прави. Копачи копаеха безкраен ров и насипваха висок вал. Секачи поваляха в горите големи дървета и ги пренасяха с волски впрягове, дърводелци дялаха греди и дъски, строители издигаха от тях крепостна стена върху вала и къщи вътре в крепостта. И всички тези градежи, както по-късно научих, бяха само временни, по-късно щяха да ги заменят с каменни, както бяха свикнали да градят в старата си родина. Но сега бързаха да не ги свари враг неподготвени. А отделно пастири извеждаха наоколо огромни стада коне, крави и овце. Земеделци оряха и сееха (тогава за пръв път видях рало с железен палешник, нашите племена обработваха нивите с мотики). Семена, фиданки, лозови пръчки – всичко бяха грижливо пренесли и опазили през зимния преход. Гледах с ококорени очи и за малко забравих омразата си, изпитах почит и даже възхищение пред огромната енергия и безупречния порядък на този народ. Но когато ме отведоха в резиденцията на кана вътре в крепостта, омразата ми пламна с нова сила. Намерих се сред множество хора с чужда за мен външност, облечени в чужди дрехи, говорещи на чужд език. А като се поклоних пред Еспор и вдигнах поглед към него, изтръпнах: та той беше стар! Всъщност канът тогава беше на тридесет и седем години, стоеше изправен и изглеждаше силен, но все пак в брадата му вече се виждаха бели косми, а аз едва бях навършила четиринадесет години. Кан Еспор имаше обичайните за своя народ висок ръст, широко чело и лице със светла кожа, правилни черти, малка уста с тънки устни и тъмни очи. Той заговори на гръцки, пожела ми добре дошла и посочи една жена, застанала до него. - Това е първата ми съпруга Ружана, княгиньо, тя ще ти помогне да свикнеш при нас. Тя знае гръцки, а и малко славински. Каквото искаш да знаеш, от каквото имаш нужда, на нея ще казваш.

Ружана, която наричаха по-кратко Ружа, беше към тридесетгодишна и беше родила на кана пет деца, но беше останала стройна и хубава. Тя отведе мен и леля ми в женската част на къщата, където ми бяха приготвили стая. Показа ми и своята стая и накрая попита дали съм християнка. Кимнах и тогава тя ме заведе в

дъното на коридора, отвори една врата и аз най-неочаквано се озовах в малък

християнски параклис.

- Навремето - рече тя - бащата на кана, Кубрат, живял доста години в Константинопол и там се покръстил заедно с няколко боили от владетелския род Дуло, а по-късно кръстил и децата си.

- Но щом канът е християнин – извиках аз – защо взема втора жена? Това е грях!

- Религията на владетеля е просто политика, момичето ми, той може в частния си живот да е християнин, но за народа си е поставеник на слънчевия бог Мар. Освен това, макар повечето българи да са поклонници на бога на безкрайното време и вечното небе, у нас задължителна религия няма. Аз самата съм от нашата стара небесна вяра и канът се ожени за мен по древния български обряд, но у нас има и други семейства така, у нас за религия не се караме. А за твое успокоение монахът веднага ще ви венчае по християнски. Но все пак помни, че в очите на народа аз съм първата му, по-старша съпруга и ти трябва да се държиш почтително към мен.

Монахът наистина венча Еспор и мене още същия ден, вечерта леля ми ме издокара в красива везана риза, а аз се опитах да се помоля пред иконата на Богородица, но не можах. Бракът беше политика, вярата беше политика, животът ми също щеше да е политика и моето малко сърчице тупкаше отчаяно. Беше вече много късно, когато канът дойде в стаята ми. Изправих се, треперех и не смеех да го погледна. Той протегна ръка и повдигна брадичката ми.

- Не се бой от мен, Храниславо, нищо против волята ти няма да сторя. Та аз мога да ти бъда баща - Тервел, големият ми син, е почти на твоите години. Ще имаш всичко, което ти се полага, ще можеш да правиш каквото искаш и да ходиш където искаш... в рамките на приличието според нашите обичаи.

- Искам... да съм свободна!

- Това не мога да ти дам, защото няма на тази земя човек, който да е напълно свободен, а най-малко свободен съм аз самият.

Като каза това, канът си отиде, а аз останах с моя зелен и невеж ум да мисля над думите и постъпките му. Мина около година. Постепенно аз се примирих и свикнах да се съветвам за всичко с Ружана. Не беше лесно да науча български, защото макар и много думи в него да звучаха подобно на нашите, но подредбата им беше съвсем друга. Все пак след няколко месеца вече разбирах доста. През това време ме научиха да нося техните дрехи, да ям техните ястия, да танцувам техните хора, да яздя кон, да пиша родовия знак на Дуло и своето собствено име с български рязи. Искаха да ме научат и да стрелям с лък и да се бия със сабя (както учеха своите момичета), но за това нямах желание.

Кан Еспор беше много зает, обикаляше новите земи и строежи, правеше учения на войската, приемаше пратеници и се съвещаваше с боилите си, като често викаше със себе си канартикина Тервел, за да може да се учи на управление. Рядко прекарваше спокойни вечери в женската половина, където тримата вечеряхме в стаята на Ружана и разговаряхме. Двамата обичаха да играят някаква сложна игра с фигурки върху дъска на черни и бели квадрати, а аз тихичко се измъквах. Сигурно е оставал при нея, но при мен не дойде и явно предпочиташе да ме възприема като едно от децата си. Само веднъж през тази година участвах в официален обряд като негова съпруга наред с Ружана. Беше на празника на лятното слънцестоене, целият двор отиде в храма в Мадара, където канът принесе в жертва на Мир жребче, а вечерта един жрец и две жрици танцуваха върху жарава и в унес изричаха предсказания за бъдещето. Моята душа, в която цареше смесица от християнство и многобожие, трудно можеше да проумее тяхната религия. Да, те имаха един бог като християните, но приликата свършваше дотук. Християнският бог беше любящ творец, българският беше едно вечно Всичко, но той беше сътворил двама сина, по-големият, Варну, беше господар на хаоса, настоящето и всички земни стихии, по-младият, Мар, беше бог на порядъка, на бъдното, на светлината и Слънцето. И на канската власт. Варну и Мир се редуваха да царуват над света и хората през различните сезони на годината, и двамата еднакво силни, и двамата еднакво нужни, еднакво почитани. Светилището беше под отвесни скали, близо до пещера, където някога предишни хора бяха почитали пък някакви други богове. В стените му бяха вградени стари каменни плочи с изображения, донесени били толкова отдалеч, каза колобърът, че никой не можел и да си представи. В центъра имаше изображение на орел, стъпил върху змия. Небесната воля, властваща над земята, както обясни колобърът. И понеже небето определяло всичко, което се случва на земята, особено важно било да се следят звездите, за да се предвиди бъдещето. Разположенията на звездите познаваха само колобрите и само те можеха да правят хороскопи, а българите ги поръчваха за всичко: военачалниците – преди битка, земеделците – за реколтата си, скотовъдците – за стадата си, бащите – за децата си. На българската Нова година, в деня на зимното слънцестоене, канаколобърът по поръка на кана направи хороскоп за държавните дела през новата година на Тигъра. Предсказанието гласеше, че тя ще е година на решителна война за България и то се сбъдна още през пролетта. Василевсът Константин, който най-сетне беше прогонил арабите от Константинопол, прехвърли всичките си войски в Тракия за поход срещу българите. Кан Еспор научи от своите разузнавачи, че голяма ромейска флота е на път край черноморския бряг и ще стовари конница в делтата на Истъра, за да действа в гърба на българите. Канът свика държавния съвет да изработят плановете за военните действия и изпрати да повикат Ружана и мен. Владетелските съпруги не участват в държавния съвет, но могат да присъстват. Българите винаги се съветват с жените си по семейните и имуществени дела, а кан Еспор насаме искаше мнението на Ружана дори по държавни въпроси. За пръв път в живота си видях карта – голям пергамент покриваше масата в чъртога на Еспор, а върху него бяха нарисувани полетата, планините, реките и крепостите в българските земи. Върху картата канът и боилите разиграваха планове за войната с василевса. От плановете им нищо не разбрах, заприличаха ми на играта върху дъската с квадратчета. Но после Ружана ми обясни, че са решили да изпратят тайно силна конница, която да унищожи ромейската още при слизането ù на брега, а после да се върне и да нападне в тил войската на василевса. Други конни дружини щяха да бъдат скрити в околните гори. Така българите смятаха да притиснат ромеите отвсякъде. Кан Еспор беше предвидил правилно – василевсът се яви с войската си пред Онгъла едновременно с българските вестоносци от север, които докладваха, че ромейската конница е разбита, а корабите отчасти изгорени, отчасти избягали. Българите се прибраха в необятното си укрепление със семействата, стадата и припасите си. Страховитата и огромна ромейска войска се разположи на лагер пред стените и стоя там три дни. На четвъртия Еспор получи тайно донесение, че василевсът Константин, като решил, че българите са здраво обсадени и уплашени, оставил нареждания на военачалниците си да щурмуват и превземат укреплението и заминал към Анхиало да лекува ставните си болки. Тогава от крепостта подадоха сигнали към укритите наоколо бойни части и върналата се от север конница. В уречения час главните български сили излязоха от укреплението начело с кана и се нахвърлиха върху ромеите. Започна ожесточена битка, аз гледах от площадка на дървената стена и като знаех, че Еспор е там, в сечта, сърцето ми се свиваше. В решителния момент обаче скритите български конници атакуваха, а ромеите побегнаха. На мен, която не бях виждала никога такива огромни армии и такава жестока битка, ми се струваше, че гледам Армагедон. Сблъскали се бяха силни със силни и по-силните победиха и тогава василевсът окончателно е разбрал, че българите имат намерение да останат тук завинаги, но не като федерати. На следващата година той сключи с Еспор мирен договор, а това значеше, че се отказва от тези земи и те стават български. След още една година кан Еспор получи вест от по-малкия си брат Кубер. Той беше подирил за своите хора земя във владенията на аварския каган на запад, в Панония. В пъстрата аварска държава имало какви ли не племена: авари, българи, славини, че даже и ромеи-християни, преселени насила там след някаква война. Кубер не изтърпял да бъде подчинен на кагана, въстанал и със своите българи и потомците на християните се спуснал на юг и заел обезлюдените от двеста години Керамисийски полета. Тогава кан Еспор изпрати кавхана начело на мощна конница на запад срещу аварите и така завладя още земя и разпростря България до река Тиса. Последва време на мир, време на оран, на сватби и строителство, защото Еспор добре знаеше, че силна държава не се гради само с битки.

Повече от четири години вече живеех в българския владетелски дом. Дошла бях със страх и омраза, но бързо привикнах към новия си живот. Млада бях, а и на по-добър живот лесно се свиква. Това, което дядо ми беше разказал за българите, бе вярно: те живееха уредено и заможно. Имаше сред тях всякакви: умели земеделци, които отглеждаха зърно, зеленчуци, овошки и лозя и умееха да правят канали за напояване. Много родове гледаха добитък и кръстосваха по пасищата лете високо в планината, зиме – в равнината. Други работеха някакъв занаят в градовете. И търговия умееха да въртят. Керваните им редовно пътуваха до далечни селища, където продаваха фино дъбени конски и други кожи, изкусно рисувани и добре изпечени грънци, железни сечива и оръжия и красиви сребърни и златни накити. Не само селата и градовете си, а кажи-речи цялата си държава оградиха с ровове и валове. Данъкът, който домакинствата плащаха на кана, беше малък, но за сметка на това всеки род според числеността си предоставяше работници за държавните строежи и войници при нужда. Имаха обичай богатите благородници да правят дарения на кана, тоест на държавата, като строят за своя сметка чешми, мостове, храмове. И колкото по-заможни бяха, повече даваха за обща полза. Затова бързо изникнаха много села и градове с калдъръмени улици, пазарни площади и с водопроводи от изпечени глинени тръби, по които докарваха отдалеч вода до градските чешми. Да, на добър живот лесно се свиква. Но въпреки това аз ставах все по-тъжна. Бях вече на деветнадесет години. Бях се запознала с много нови хора, научих много нови неща, видях страшна битка и усилен градеж и забравих детинския си страх от българите. И осъзнах нещо, което за пръв път трепна в сърцето ми, когато видях Еспор да язди начело в паметната битка с ромеите. Не, аз вече не мразех кана на българите, бях го обикнала. Прошарените му кичури вече ми изглеждаха красиви, а той ми се струваше най-храбрият и умен мъж на света. Който обаче, макар и венчан за мен, оставаше добронамерен, но далечен. Обзе ме тъжна завист към Ружана, питах се каква ще е съдбата ми. И един ден ù казах, че съм решила да помоля кана да ми разреши да се оттегля от двора. Тя ме погледна внимателно и рече: ”Мислех, че си свикнала с нас, Храниславо.” “Не съм неблагодарна, тук всички са добри с мен, а ти си ми като сестра. Но...” – боже, как бих могла да ù кажа, че искам мъжа ù! Канът ми позволи да отида в Мадара и аз прекарах там три години. През това време Еспор води още една война с новия ромейски василевс Юстиниан и го разби в теснините на Родопа планина. Така България присъедини част от южните славински племена и превърна планината Хемус, която българите нарекоха Балкан, в своя непревзимаема крепост. В годината на Глигана ми известиха, че Ружана била много болна и кан Еспор иска да се върна в Плиска. Не успях да я заваря жива. По обичая на нейната религия, изгориха тялото ù, а праха поставиха в урна и го погребаха в подземието на Небесния храм във вътрешната крепост на Плиска. След това животът в двореца видимо не се промени. Но Еспор се промени. Макар че продължаваше да работи усърдно, беше по-мълчалив и изглежда често не можеше да спи. Понякога нощем чувах стъпките му в коридора на женската половина. Влизаше в стаята на Ружана и оставаше там. Една нощ се осмелих, станах от постелята си и влязох при него. Страх ме беше да не го разсърдя, но той ме погледна спокойно и ме покани да седна до него. Показа ми една сребърна фигурка, която държеше. Тя изобразяваше орел, стъпил върху надигаща главата си змия.

- Това ми е подарък от Ружана. Заръчала да го изработят така, та да се получи изображение на Слънчевата птица, на която съм наречен и да гравират името ми. Виж тук. – и Еспор посочи гърдите на орела. Там във формата на слънчев кръст с гръцки букви беше гравирано името му. – Когато умра, искам да го погребат с мен. - Не говори още за смърт, велики кане. Знам, че мъката ти е голяма, но народът ти те обича и има нужда от теб.

Той кимна, погали ме по косата и по бузата и си тръгна. След няколко нощи отново чух стъпките му и този път той не влезе в стаята на Ружана, а в моята. След това преживях с Еспор дванадесет хубави години. Не бях умна и образована като Ружана, но го обичах от цялата си душа. Родих му син, рус като мен и дъщеря, тъмноока като него. И макар че беше вече почти на шестдесет, за мен той си остана най-хубавият, най-храбрият и най-умният на света. През годината на Кучето хазарите взеха да нападат българските земи отвъд Истър и Еспор тръгна отново на война. Войната беше тежка, продължи много месеци и макар че ги прогони от пределите на държавата, той загина от хазарско копие далеч, на източния предел на България, при голямата река, наречена Днепър. Канартикинът Тервел, който беше с него в похода, го погреба там – като че и в смъртта да пази народа си на границата. Когато вестта за това стигна до мен, сетих се за сребърния орел на Ружана, който той искаше да вземе със себе си в отвъдното. Потърсих го, но не го намерих и тогава Тервел ми разказа, че баща му винаги го носел със себе си и че наистина са го положили в гроба му. Кан Еспор беше от рода Дуло, а ние от Дуло имаме една поговорка: Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Важното е родените по-късно да помнят делата на предците си. Затова аз, Хранислава, наредих да запишат това.