http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=74793

Хрониките на Наташа Дракула

 Гледам замислена залязващото слънце. Небето е започнало да почервенява, а загадъчните бели облаци са приели някакви странни форми. Нещо става с мен... или пък вътре в мен. Цял океан от горчиви спомени се излива в съзнанието ми и ме кара да се чувствам ужасно. Залезът, червеното небе и гробищният парк, в който се намирам в момента, пробуждат нещо у мен. Нещо мъртво, което няма как да излезе отново на бял свят, но споменът от него пари осакатената ми душа. Вървя мълчалива край гробищните паметници. Стъпките ми отекват глухо в голите камъни. Една обикновена девойка би се страхувала да се разхожда привечер сама на гробището, но не и аз. Аз съм израснала сред трупове, кръв и свирепи убийци. Виждала съм какво ли не. Всеки ден пред очите ми десетки невинни хора се сбогуваха с живота си по най-свирепия и ужасен начин, който можеха да си представят. Коя съм аз ли? Никоя! По-добре никой да не знае, никой да не научава, защото ако Те разберат за мен, това гробище щеше да ме приветства завинаги в него. Ето ме, в центъра на това глухо и студено място. Стоя пред надгробната плоча на най-големия престъпник. Онзи, който извърши един от най-големите и кървави атентати срещу човечеството. Онзи, който изби милиони само за една нощ, за да си отмъсти... за мен. Моят баща! Сядам замислена до гроба му. Онези, които го осъдиха на смърт, се погрижиха да не получи нормално погребение. Полуизпепеленото му тяло бе грубо натъпкано в един неголям сандък. Вместо по гръб, те го сложиха по корем. Смятаха, че щом мъртвите му очи "гледат" надолу - в мъртвата земя, той няма да получи възмездие и ще гори в ада. Сандъкът бе заровен на пет метра в земята, окован в стоманени вериги. На надгробната му плоча пишеше само "Nick Dracula" и нищо друго. Преди да се сетя за какво съм дошла тук, някаква страшна сила сковава ума ми и парализира цялото ми тяло. Нe виждам нищо!!! Мрак... и в мрака светлина. Аз бягам гола, като капка пролетна роса, към нея. Светлината ме поглъща. В този миг виждам целия си живот да минава като кино-лента пред очите ми!

Санкт Петербург, втората четвърт на 21-ви век. Магнус не ме пущаше да излизам никъде. Много често ми се случваше да оставам сама в студеното и мрачно имение. По цели дни и нощи не спирах да плача, а когато все пак успявах да поспя за малко, се събуждах изплашена до смърт от отчаяните писъци на умиращите хора, които Магнус и останалите водеха тук и убиваха. Едно нормално четири годишно момиченце не би издържало на всичкото това, но не и аз. Все още не знаех коя съм, но и бях прекалено малка, за да събера смелост да попитам някого. Брат ми го държаха в другата част на имението, където аз нямах никакъв достъп. Знам, че Те го забират на кървавия лов, защото имаха специални планове за него. Виждахме се изключително рядко, но това сякаш беше и по-добре. След всяка наша среща аз забелязвах, че той губи все повече и повече човешкото у себе си. И другата му половина започва да взема превез. Не исках той да става от тях, но нямаше какво да направя...

Годините минаваха. С брат ми станахме на 7 години и ни изпратиха в Курган, за да започнем да се учим на това, което сме - вампири!

Не знаехме нищо за себе си – нито имената си, нито кои са родителите ни. Това мен ме плашеше изключително много. Дали имах основание да вярвам на Магнус или зад загрижената си външност той криеше някаква огромна тайна.

Годините се изнизваха една по една. Аз се сприятелих с една вампиреса, Мариша се казваше. Единствено с нея ме пущаха да излизам. Курган не бе голям град. Населението му е малко над триста и петдесет хиляди души и е разположен на две хиляди километра от Москва. Не обичах нощта, но само тогава можех да излизам.... по обективни за Мариша причини. Веднъж я попитах каква съм и тя ми отговори, че съм дампир. Баща ми е вампир, а майка ми – човек, но повече нищо не спомена, въпреки моите настоявания. Стараех се да прекарвам повече време с моята приятелка, защото в Ордена постоянно ставах свидетел на нечовешки и анормални неща. Плашещо беше, че и брат ми почти се бе превърнал в чудовище. Вече почти не прекарвахме никакво време заедно. А и в редките случаи, когато оставахме насаме, той се затваряше вътре в себе си и не обелваше дума. Знаех, че му е трудно, но не виждах начин, по който да му помогна.

Годините летяха, а аз прехвърлих 16. С Мариша обичахме да ходим в една пицария в центъра. От няколко дни там работеше някакво доста привлекателно момче. В началото не му обръщах внимание, но веднъж забелязах, че ме гледа доста странно. Започнахме да ходим там всяка вечер. Запознахме се с него, казваше се Альоша. Беше много сладкодумен и ни разсмиваше. Май започнах да се увличам по него. Когато го видех, краката ми се разтреперваха, не знаех къде се намирам. Мислех, че съм влюбена, но това бе нещо различно, нещо ново. Започнах да сънувам доста неприлични сцени с него и някъде тогава май за първи път се пробуди сексуалното увлечение у мен.

Вече ни стана навик да ходим там, но никога няма да забравя един момент, когато Мариша реши да отиде до тоалетна. Альоша бе седнал на масата ни само секунда след като вратата на тоалетната се затвори. Чувствах се странно. Той стоеше точно пред мен и ме гледаше с големите си сини очи. Не усещах нито една част от тялото си. Просто стоях като вцепенена и гледах себе си в дълбоките му очи. До сега не бях изпадала в подобна ситуация. За краткия си живот бях видяла много и все отрицателни неща. Не знаех как да реагирам в тази ситуация. Имах чувството, че се изчервявам, а не знаех какво да правя. Той ми говореше някакви неща, но аз не чувах нищо. Альоша ме хвана за ръка и сякаш ток премина през тялото ми. Тялото ми започна да гори отвътре. Чувството бе страхотно. Исках това да не свършва. В главата ми бе това как той хваща със силните си ръце нежното ми тяло, просва ме върху масата и ме целува по врата. Господи, цялата горя! В този миг някаква врата се хлопна и след секунда Мариша седна на масата и ме изгледа с неприкрит интерес. Светът около мен отново придоби образ и картина. Альоша бе зад бара и ни гледаше! Помня този момент много добре, защото бе последния път, в който го видях.

Следва продължение...