Разбирам езика на цветята. Мисля, че съм го казвала вече. Ще го кажа и на вас.

Имам много цветя в дома си, но само едно от тях цъфти постоянно. С хубави цветове цъфти. Сега, когато ми подариха кокичето, то пак беше отрупано с цвят. А кокичето беше с коренче. В саксийка беше. Намерих му място до това цвете.

И чух разговора им:

- Хубаво е, че не са те откъснали, а си с коренче. Така по-дълго ще живееш.

- Да. Зная. Благодаря ти, че ми говориш. Много са красиви цветовете ти.

- И ти си красиво цвете, но ми кажи, защо цъфтите вие, кокичетата? Вие сте обречени. Само за кратко се появявате над земята и загивате. Какъв смисъл има? Добре е , че си с коренче. Другата пролет пак ще те има, нали?

- Да. И това зная, но трябва да се каже на всички, че идва пролетта. Мисията ни е такава. Природата го иска от нас и ние, ние сме тук.

- Е, добре, добре. Все пак се радвам, че си до мен и можем да си говорим. Красиво цвете си и много, много умно...

Замислих се. Кокичето наистина беше умно. Каза: ,, Мисията ни е такава...” и го свързах с човешкия живот. Човекът е също цвете на природата. С индивидуален, единствен, неповторим облик, също като цветята. Разгледайте кокичетата. Всеки цвят е различен, нали? А човешкият живот на фона на времето е също толкова кратък, нищожен даже. Но човекът трябва да остави и нещо след себе си. Градивно нещо - потомство или... цвете поне. Само спомен не стига...

Е, аз пиша. Ще оставя и това...

Хубаво е да разбираш езика на цветята. Много е хубаво. Вслушайте се. Може би и вие ще ги чуете. Може би...