9.

Изстинах...

Значи някой все пак е видял пакета с парите...

И мен...

Нещо повече – знае кой съм, кои сме, къде сме...

За да прати предупреждение чрез Желчо – знае...

А времето се завъртя... Бързо, бързо... Замайващо...

Само му рекох да се маха. Да вземе майка си и да изчезват някъде. Не в града – че ония лумпени го търсят, не и към нашата бърлога – защото крадците със сигурност ще дойдат...

Мислех, че ще дойдат...

Оказа се, че са дошли...

Тръгнах към скривалището отдалече – под дърветата, през два строежа, покрай автогарата, поомешах се с хората от селата, после свих покрай реката, влязох в подлеза, а на излизане се шмугнах в храсталака...

Минах през тръняците почти пълзешком. Да не ме видят...

Затова и не видях Доктора.

Докато не опрях глава до неговата...

Лежеше по корем, стиснал в ръка отскубната в агонията трева, извил очи настрани... С голямо тъмно петно точно в средата на гърба...

И нож до другата ръка.

Познах го. С него режехме салама, когато паднеше. Хляба го чупехме, ама салама режехме внимателно – хем не намирахме много, хем искахме да е повече. Поне по брой парченца.

Сигурен бях, че на него са всичките наши отпечатъци и нито един на убиеца. Беше го оставил тук, за да ме натопи пред полицията.

Грабнах ножа и отпълзях наляво. Като змия се гърчех, докато стигна мръсния канал, вливащ се малко по-надолу в рекичката.

Лежешком метнах ножа. Прелетя няколкото метра и се заби като сребрист рибок в пенещата се кална помия долу.

После прибрах Доктора.

Пълзешком, за ръцете, под разстлалите се отгоре храсти.

В края има едно дърво. Липа. Хубава, разперена. Дори берачите на липов цвят не я достигаха. Обрасла беше с треволяк и високи фиданки, криещи я от минаващите покрай телената ограда.

Там го погребах.

Рових с ножа, другия, от чантата – за втори път тоя ден копах за нещо ценно. Ама да ти кажа... И тогава, и сега си мисля, че бих пожертвал оня пакет, за да върна времето и Доктора.

Не го познавах добре преди – а сега беше станал част от живота ми...

Като си нормален гражданин – имаш много познати и приятели. Понякога се сещаш за тях чак като ги видиш...

А ние нямахме такава голяма среда. Нашият свят сме си ние – от вашия идват храна, дрехи, пиячка... Но не и хора...

Зарових Доктора, казах молитвата за трапезата – друга не знам, пък тръгнах към бърлогата...

Трябваше да свивам партакешите и изчезваме нанякъде...

Не знаех къде. Ама където и да отидехме – все тая...

Само че в бърлогата нямаше никого.

10.

Минах по трите етажа на бившата къща – хотел, слязох в мазето, качих се дори на тавана, покрит с някакви мушами...

Никой...

Нямаше смисъл да стягам чантата си. И без това влача една библия, озъбена самобръсначка за еднократно ползване, малко храна...

Набързо се промъкнах до липата, погледнах към покрития с трева гроб на Доктора, бръкнах в дупката на дървото. Заделих две банкноти.

След което отидох до големия блок в центъра. На третия етаж звъннах и се свих до вратата. Като огледа всичко през шпионката и се зачуди кой ли е, някой отвори.

Направо скочих вътре, хващайки във въздуха и запушвайки устата му.

По-скоро – й.

Жена ми.

Бившият ми дом.

Бившата ми библиотека.

Бившата баня.

Бившата ни спалня...

Но тогава нямах време да се оглеждам и да мисля.

Започнах директно – тихо!

Тя май разбра и пуснах устата й. С отвращение ме погледна, влезе в банята, чух, че пусна чешмата...

Е, мръсен си бях, признавам го...Ама можех да се измия със сапун. Докато тя...

Както и да е...

Казах й – ще я напусна завинаги. И нея, и града. Само –ако обича! – да ми помогне. Дребна работа. Да ми развали двеста лева на десет, пет, два... Без монети, че тежат...

Отначало помрънка, но после се сети за първата част на обещанието...

И донесе купчина банкноти.

Не ги броих – и по това се различавахме, напъхах ги в чантата си и бързо се измъкнах от входа, оставяйки назад последния й въпрос...

Да не би аз да съм обрал банката...

И тръгнах да търся Желчо и Кьоравата Гина.

Намерих ги, където винаги бяха по това време. Въпреки изричните ми наричания да се махат, бяха отишли зад китайския ресторант. Знаехме, че след малко ще изнесат остатъците от обяда и някой от нас редовно чакаше там.

Бързо и тихо изсъсках на Желчо да се махат от града. Ама бързо да се махат.

И му напъхах в ръцете шепа от банкнотите. После, без да се обръщам, свих зад ъгъла и изчезнах, оставяйки ги да се греят на слънцето върху ниската ограда...

Сега трябваше да намеря Пена и Пърлето, та поне тях да измъкна...

Точно бях стигнал големия паметник, когато чух трясък. Като от чупене на дъски...Все едно великан си играеше на легендата за кан Кубрат и снопа...

11.

Нямаше смисъл да отивам. Знаех...

Макар в ръцете на Гина и Желчо да оставих много пари – може би над сто лева, те решили да изчакат китайската храна...

Да, можеше да си купят, но...

Но ние живеем за момента. Не мислим за утре... Или – абсурд! – за след година...

Сега има – после не се знае...   

И останали...

Беше пълно с полиция. Много хора. Даже от нашата черга се навъртаха неколцина – повечето от махалата тук. Слушах зяпачите...

... Ама тия са били пияни... Иначе защо ще стрелят по циганката?... Ей, откачи тоя народ... Кой да ги види кои са – минават, стрелят, отминават... Боже, цигането го накъсали направо... Ами майка му... Гледай – в лицето й стреляли... Ужас... Не знаеш вече какво става... Че то утре и по хора ще гърмят...

Назад, назад... Докато някой ме подпря отзад. Бавно се обърнах...

Пена...

Издърпа ме зад ъгъла и започна да ме разпитва.   

Нямаше начин и смисъл да крия. Разказах й как ми попаднаха парите, защо стана всичко...

Пена нищо не ми каза. Толкова отдавна оцелявахме, че просто не се сетихме да говорим за морал. Стомахът съвест няма.

Попаднали ми пари – взел съм ги.

И – толкова!

Виж, лошото е другото. Бандитите. И най-вече това, че знаеха кой е прибрал плячката им.

Но защо убиха трима невинни?

Явно и те бяха на зор...

Много, твърде много им трябваше и този пакет.

Което показваше, че зад тях има друг. Или други. И бандитите убиваха – защото иначе тях щяха да премахнат.

Добре – ще им върна парите...

Но – кому? И как?

А време нямахме. Защото скоростните убийства бяха израз и на тяхното бързане. Реших се...

Отидохме в бърлогата. Отведох Пена в гъсталака, изкопахме пакета, добавих взетата пачка. Наполовина... Другите банкноти бяха в джобовете на мъртвите...

Сетне влязохме в бившия хотел.

Планът беше прост – оставяме пакета на масата в стаята, а ние изчезваме. Де към гарата, при Лудото Марче, де в лесопарка край града. Лято е – все ще изкараме два-три дни там. Имахме и малко сух хляб, парче салам, няколко лева...

Ще стигне за нас, Пърлето и Тина. Важното беше ония да ни оставят на мира...

Но Пърлето не тръгна с нас...

Беше вече заминал...

И Тина също...

Лежаха в стаята – тя на матрака, той до закования с дъски прозорец. Само по една рана имаха. В главата.

Пена само изписка и замълча.

А аз застинах с пакета в ръка.

Тия не само не се шегуваха, а просто премахваха възможните свидетели.

Тоест – аз бях следващият... И Пена, разбира се...

Повлякох я навън.

Пак в храстите, пак при липата. Напъхах с мъка пакета в хралупата, бързо натрупах наоколо суха трева... И запалих всичко...

12.

Храстите пращяха, издигаше се дим, чуваше се рев на коли, сирени на пожарни и полицейски автомобили, хора се трупаха и обсъждаха, че отдавна е трябвало да се разчисти тоя район...

Пена потъна нейде в тълпата...

Исках да я открия. Наясно бях, че няма да се спаси, че я знаят коя е... Но беше късно...

Изтеглих се внимателно – под козирките на зданията, в тъмните ъгли на улицата, далеч от редките лампи...

При полицейските коли бях видял третия – тоя, дето метна пакета зад оградата. Висок, млад, с бемка над лявата устна...

Все исках да те питам – не ти ли пречи при бръснене?

Добре, добре...

Не скачай... Няма смисъл... Защо да се правим на дръж ми шапката? Знам, че сте ме следели. И затова ме хванахте толкова бързо и тихо.

Трябваше да се сетя, че ще има засада пред бившия ми апартамент.

Ама нали човек все се връща към своето...

Рекох да се скрия на тавана. Колко време я правих тая стаичка, какви разправии с жената имах...Но успях да спася няколко стари черги, стария диван, два матрака...

Измих, боядисах – с вар, какво друго...

И стана тиха, уютна, стая за мен...

Убежище от щастливия семеен живот...

Та там мислех да се скрия за два-три дена. Пък после... После ще му мисля...

Е, не се наложи да му мисля.

Някой ме хлопна по главата – това го разбрах после, когато се събудих тук, а тогава просто всичко стана черно. Изключиха света...

Да, да... Зная – намерили сте ме на улицата, спасили сте ме...

Не сме мома и ерген да се лъжем... Давай направо, а?

Искаш парите...

Няма ги! Нали ти казах? Изгоряха. Толкова невинни умряха заради тях... Поне Пена се измъкна...

Какво е това?

„Клошарка пада под влака”...

Убихте я, а?

То и няма смисъл да се ядосвам... Усещах го...

И сега – какво?

Ще ме обесите в килията? Или ще умра от инфаркт? При опит за бягство не става – стар съм, няма да ви повярват, че съм отцепил като спринтьор на 100 метра...

Даже няма да те питам защо обрахте банката...

Полицаи...

Да, и вие искате да живеете като бели хора...

И за другите няма да те питам...

И хич няма да си устроиваме последен разговор като в края на криминален филм.

Просто не ме интересува ни кои сте, ни защо...

Нищо вече не ме интересува...

Само ако можеше да се видя с някои от ония, чиито книги четях и мислех над постановките им за човека... Върхът на пирамидата на природата... Сапиенсът... Хуманистът...

Няма хуманизъм...

Има сива, аморфна биологична маса... Като пластелин... Която всичко наоколо – и среда, и условия, и общество, и държава форматират...

Бачкатор и потребител...

Това е нормалният човек...

И няколко процента ненормални...

Които създават неща, ненужни в нормалния свят. Изкуство, култура...Книги, картини, музика, скулптури, идеи, мисли...

Аз не успях да стана един от тях...

Затова е нормално да поема по простичкия път на материята... Както казва колегата страдалец – „Суета на суетите – всичко е суета... Много знание носи много тъга... От прах си направен, на прах ще станеш... ”

Къде ще ходим?

Добре – излишен въпрос.

И двамата го знаем...

Но – да сме наясно. Аз май тепърва тръгвам. Или, поне така се залъгвам...

Но ти отдавна си пристигнал. И си прах... Дишаща, ядяща, говореща прах...

Междинна станция на веществата в природата...

Ще те чакам там, долу...

Таман ще съм ти подготвил легло от въглени.

И Пена, Пърлето, Доктора, Кьоравата Гана, Тина, Желчо...  Всички ще те чакаме...

Това ми остава – да се надявам, че ще си по-зле от мен в ада...

13.

/из рапорта на... /

... Моля за разрешение да се унищожат ненужните по делото записи от разпитите на свидетеля...

/параф/

... Разрешавам!

Да се унищожат всички ненужни документи по делото. Да се продължи издирването на заподозрените в обира...

/рапорт/

... Предполагаме, че лицата са напуснали страната и са в Южна Америка...

/параф/

... Делото да се закрие поради липса на възможност за откриване на престъпниците...

/ бележка/

... Запази този запис от разпита на клошаря.

Дай предложения за какво може да използваме полицаите. Проведи с тях беседа, в която им намекни за компроматите. Аз сам ще информирам когото трябва...

/рапорт/

... Поради състоянието на трупа, прекарал поне две седмици под водата, не е възможно да се установи самоличността му... Предполагаме, че това е изчезналият след разпит в полицията клошар... ”

/следва/