I

I’VE GOT MY MIND SET ON YOU

(“OLDIES” BONUS-TRACK 3)

I got my mind set on you, I got my mind set on you,
I got my mind set on you, I got my mind set on you.

But it's gonna take money, a whole lotta spending money,
It's gonna take plenty of money to do it right, child
It's gonna take time, a whole lotta precious time
It's gonna take patience and time, mmm to do it, to do it,
To do it, to do it, to do it, to do it right, child...

Rudy Clark*

  Да, днес я видях за втори път! Беше на няколко стъпала пред мен на ескалатора. Точно толкова, че да мога да наблюдавам стройните ù крака, без да извръщам лице нагоре. Просто гледам пред себе си. Какво лошо има в това? Никой не вижда как зениците ми зад тъмните очила обхождат стройното ù тяло. Черните строги обувки с точкета, опъналите чорапогащника силни прасци, трапчинките зад колената, ръбът на тъмносинята пола, извивката на ханша, бялата блуза с едва загатнатите очертания на сутиена под нея и кестенявата ù коса, хваната на опашка. Малко преди да слезе от ескалатора, тя полуизвръща лице и виждам профила ù. Носи тъмни очила, също като мен. Сложила ги е още в полумрака на станцията. А може би не ги е сваляла? Дали и тя крие нещо зад тях?

  Не мога да видя очите ù, но ми се струва, че само за част от секундата погледът ù пробягва по лицето ми. Не ù трябва да ме съзерцава продължително. Тя вече знае всичко. Разбирам го от онази усмивка, лека като перце, която се плъзва по изчезващия профил. Или това е само игра на светлината?

  Тя забързва крачка, завърта елегантно с ханш преградата на изхода и прави няколко стъпки към автоматичните врати. Силуетът ù се очертава сред заслепяващите лъчи на слънцето – черен и съвършен, като изчистената идея за хубава жена в движение. Спирам, уж за да завържа обувката си, а всъщност, за да го запечатам върху филма на ретината си. Затварям очи за миг и той е там – негатив, уловил устрема на тялото ù, миг преди вратите да се затворят зад него.

  За днес ми стига. Вдигам чантата си от гранитните плочи и бавно тръгвам към другия изход.

  Днес я видях в пицарията зад нашата бизнес сграда. Беше с приятелка. Малко по-възрастна от нея, изрусена и понатежала. Приятелката не преставаше да говори и изпуши три цигари, които гасеше по средата. Не можеше да чуя думите ù, но нещо в интонацията ми подсказваше, че се оплаква от мъжа си. От любовника си? Или просто от началника?

  Тя гледаше разсеяно през прозореца, понякога кимаше и произнасяше по някое кратко изречение. Сигурно беше нещо в смисъл: „Не му се връзвай!” или „Всички са такива!” Гласът ù беше плътен и спокоен. Като плоча, случайно пусната на своите истински обороти, в един свят на развалени грамофони. Гледах към другия край на пицарията, където сервитьорките се бяха събрали на раздумка, а слухът ми копнееше за този глас, който изплуваше уверен и успокояващ от време на време, сред нервните вълни на изрусения монолог.

  Платих на момичето, взех чантата с компютъра и тръгнах към изхода. Щях да мина само на два метра от тяхната маса. Знаех, че тя ме е забелязала, макар да не ме бе погледнала нито веднъж. Сега беше моментът да го направи. Ако споделяше моя сценарий, разбира се.

  Да, тя извърна лице към мен. За първи път виждах очите ù без очилата. Бяха зелени. Или поне така ми се струваше на тази светлина. Тя ми се усмихна само за миг – малко съучастнически, малко извинително: „Знаеш как е!” „Да, знам!”, казах ù мислено.

  Чакаме влака за центъра. Тя седи през една седалка от моята. Полата ù изглежда скандално къса над скръстените крака.

  „Не мислиш ли, че е време да ме заговориш?” - казват очите ù.

  „Да, може би е време!” - отвръщат моите.

  „Ами тогава?” – да, това са трапчинки!

  „Ще го направя, бъди сигурна!”

  „От какво те е страх?”

  „Страх ли? Не, защо...”

  „Мислиш си, че няма да е, както си го представяш?”

  „Може би.”

  „Че ще се разочароваш?”

  „Или ти...”

  „Сега ни е по-хубаво, така ли?”

  „Май че да...”

  „И не ни трябват всички тези вечери, разходки, ресторанти, презервативи, ипотеки, детски градини, адвокати...”

  „Да, точно това имах предвид. Благодаря ти, че го каза...”

  „Не съм го казала. Ти сам си го мислиш.”

  „Почакай, ти не мислиш ли така?”

  „Няма как да знаеш. Защото ще се кача на влака от другата врата. На следващата станция влакът ще се напълни и ти ще ме изгубиш от поглед. Няма да разбереш на коя станция слизам. И никога повече няма да ме видиш, защото другата седмица заминавам на работа в чужбина...”

  „Почакай, ти сериозно ли?...”

  „Ти пък – в този живот няма нищо сериозно!...”

*Песента става световно известна чрез кавър-версията на Джордж Харисън.