Не е ли жестоко да дадеш на дете желаната играчка и секунда по-късно да я изтръгнеш от ръцете му? Нима не е садистично да постъпиш така, виждайки щастието и неимоверното удовлетворение в очите му, получавайки това, за което е копняло. А после разбитите очаквания, разочарованието, когато източникът на радост бъде отнет. За мен това не е хуманно.

Същото е и в любовта. Срещаш мъж, пожелаваш го. Той ти дава всички знаци и надежди да бъдете заедно. Получаваш ден, седмица или месец, изпълнени с очаквания за по-нататъшно развитие, а в следващия момент... нищо.Разбираш, че цялото това усилие и надежди са били само едно разиграване, просто импулс. Събираш парченцата от разбитото си сърце и плачейки, отритната на пода, се сещаш именно за този момент от детството, когато някой е отнел любимата ти играчка. За щастие тогава винаги се намираше кой да избърше сълзите ти, да те прегърне и утеши. Мама ти купуваше нова лъскава вещ и ти спираше да плачеш. За нещастие сега е доста по-различно.

На пазара на любовта цените са доста високи, играчките често имат непоправими дефекти и обикновено са втора, пета или двадесета употреба. На някои не им личи  и изглеждат като нови. Те са толкова хубави, че дори не обръщаш внимание, ако имат някой и друг проблем. Те се изчерпват най-бързо и трудно се получава нова партида. А тези, които са овехтели  и раздърпани, по-достъпни като цена, винаги могат да се намерят на пазара и накрая се примиряваме с някоя от тях, въпреки непоправимите им дефекти, защото не сме научени да живеем без играчки.

Приемаме и заживяваме с наличното или просто се отказваме от нужния предмет,  чакайки новата партида. До тогава тайничко завиждаме на гордите притежателки на лъскави играчки и се надяваме един ден да бъдем като тях. Междувременно си седим сами, преглъщайки сълзите, чакайки нещо по-добро...