Вятърът се усукваше около полите на младата жена, сякаш искаше да я спре. Пътят бе тъмен, каменист, с много завои, а светлина от хан не се виждаше. Магда обаче вървеше бавно и упорито, прегърнала до сърцето си стара дървена икона, останала от нейната баба. Точно до сърцето ú стоеше тя и пулсираше заедно с младата кръв слънчево, въпреки мрака и студа. Устните посиняваха, а мисълта повтаряше единственото изречение в писмото, получено преди седмица: „Ела.“

Преди година  избяга от мъжа си. И тогава вятърът  целуваше полите на роклята ú, а единственото, което носеше със себе си, беше старата икона. Времето изми обидата от изречените в яд думи, лятото разтопи гнева и младата невеста се връщаше. Бе готова да срещне  всичко – от властната свекърва до хорските приказки. Душата ú умираше без ласките на Ваклин.

Някъде в далечината се чу петел. Вятърът се сгуши  в косите ú уплашено. Иконата преглътна и допря устни до сърцето на младата жена. Тя помнеше как ги изгониха и двете в студа. Връщаха на място, населено с призраци и злини.

Магда бутна вратата на двора. Къщата спеше сърдито. Нито куче се обади, нито светлинка се показа. Вратата разтвори устни да каже „Добре дошла“, но сънено замълча. Самотата през изминалата година я беше направила саможива.

Иконата и бегълката влязоха в стаята, никой не си бе направил труд да я заключи. Свещта колебливо освети бедния дом. Къде беше отишъл мъжът ú? Огледа се. Огнището спеше отдавна, загърнато в пепелта като шал. Тя влезе в мазето, грабна няколко цепеници и запали огън. Иконата до сърцето ú въздъхна. Не започваше добре завръщането.

Щом стаята се стопли достатъчно, двете жени заспаха прегърнати, завити в шарените черги на надеждите си.

На сутринта ласкава ръка прокара пръсти по косите на спящите. И двете отвориха очи – уморени мъжки очи ги гледаха.

- Кръчмата загива, Магде – отрониха устните на Ваклин. – Вересиите ме дърпат към дъното, нищо на никъде не върви.

Тя се повдигна на лакът. Усети иконата до душата си и силата ú даде смелост да каже:

- Ще се справим  двамата. Ти само имай вяра в мен.  – после сложи ръка на косата му. – Къде е майка ти?

Отговорът дойде с още по-ниско наведена глава. И целунати пръсти за прошка. Дървената плочка пропука едва доловимо. Ураганът приближаваше неумолимо.

Още същия ден Магда и Ваклин запретнаха ръкави. Прегледаха тефтерите, обсъдиха виното, вересиите, работата на  чирака. Жената извади иконата от своята пазва и я сложи срещу себе си на тезгяха. Ново пукване премина през дървената плочка. Не ú беше мястото тук, ала не можеше да избяга, не можеше и да сгъне крилете си, разперени над младата жена. „Само за малко ще ме остави тук“ – каза си тя. „После пак ще ме върне у дома.“

Дните минаваха, а светицата стоеше там, между  бутилките и чашите, между мезетата и приборите. Дървото пукаше от мъка, понякога жената впиваше уморен поглед в иконата и прокарваше нежна длан по лицето ú или я целуваше. Така ú благодареше за силата и закрилата, така изкупваше вината си от раздялата.

Само половин година и от вересиите нямаше помен. Кръчмата цъфтеше, усмивката не слизаше от лицето на Магда – тефтерите показваха, че се измъкват от блатото. Най-после мислеха, че са щастливи. Хората идваха като привлечени с магнит да пийнат при тях. Може би иконата беше причината. Бодваше я вина - не трябваше да бъде там светицата, но нямаше силата да я махне от тезгяха.

Една вечер влязоха да се стоплят с хубаво вино няколко пътници. И дрехите, и приказката им бе чуждоземска. Седна Ваклин с тях, да ги разпита откъде са, какви са. Оказаха се маджари, връщащи се от Америка. Отиваха на погребението на техния обичан баща и после пак щяха да се върнат там. Цяла  вечер разказваха за чудесата на новия свят. Ваклин ги гледаше с алчен поглед. Магда усети студ. Иконата изтръпна.  Миришеше на раздяла, на мъка и самота.

Сутринта Ваклин тръгна с обещание щом пристигне и се устрои, да повика жена си при себе си. Магда не го спря. Искаше да крещи, да го върже за тезгяха на кръчмата, но не каза нищо. Само на сбогуване му прошепна:

- Ако  до година не ме повикаш, сама ще дойда.

Първите месеци идваха писма, после разредиха и в края на годината нямаше никакви вести от Ваклин. Иконата стискаше устни, Магда спря да се усмихва. На Коледа продаде кръчмата, сложи напуканата икона до сърцето си, преоблече се като мъж и си купи паспорт за Америка.

Седеше на палубата на кораба и не знаеше какво ще намери там, когато отиде. Последните ú писма бяха върнати, значи Ваклин беше отишъл някъде другаде. Иконата до сърцето ú мълчеше тъжно. Вятърът пак се оплиташе в политена младата жена, тя извади дървената плочка и простена – голяма цепнатина имаше в десния край на иконата. Целуна я горещо и я прибра до своето сърце. „Моля те, намери го!“ – прошепна Магда. Светицата затвори очи и разбра – смъртта беше нищо пред това, която я очаква.

Пристанището приличаше на мравуняк от бързащи мънички хора. Младата жена вървеше и се ослушваше да чуе българска реч. Скоро спря пред сергия с плодове и подправки. Продавачката беше забрадена с македонска шамия и Магда я поздрави.

Тази нощ, когато извади иконата, за да я целуне за лека нощ,  пришълката с ужас видя две нови цепнатини по плочката. Заплака  и сълзите ú попиха в дървото.

Три месеца търсиха Ваклин из американския град. Оказа се, че не само е сменил адреса си, но и името. Бе се оженил бързо за американка. Стояха на вратата на  новата му кръчма и мъжът тежко и студено отсече:

- Аз си намерих късмета. Ако искаш, остани да работиш  тук. Ако не, върни се. Без мен.

Магда излезе като пияна. Не знаеше какво да направи, нито накъде да поеме. Парите бяха свършили. Сърцето ú биеше празно. Подпря се на близкото дърво, прегърна го и заплака. Заплака и иконата. Вятърът отново се усука в полите ú, да я запази от дъжда.

Две ръце я прегърнаха и нежен глас я попита нещо на английски. Младата жена отвори разплакани очи. Монахиня погали лицето ú и я хвана за ръка. Облаците изтриха сълзите си. Вятърът се успокои. Иконата в пазвата на Магда въздъхна.

Когато вечерта заселничката легна в своето манастирско легло и извади дървената плочка, за да я целуне, с изненада откри, че беше цяла, без драскотина. И  се усмихва.