Както става донякъде известно от претенциозното и високопарно заглавие, аз ненадейно съм се сдобил с тежки парични дисаги и сега отмарям от света – потънал дълбоко в недрата на Швейцарските Алпи и носталгичната музика на клуб НЛО. Неудобните торби бяха пътьом разтоварени из разни лихтенщайнски и швейцарски учреждения, разчленени с чиновнически педантизъм на отделни влогове, активи, деривати, капитал на новосформирани фирмички, трезорни касети и някоя друга златна монета, така за парлама, та да се радват хората. Черният ми Астън Мартин още ме превозва някак си от точка А до точка Б и няма нищо, от което да се оплача. Върви колата, носи на натискане, вози прилично, а и най-важното - привлича със своята ненатрапчива емблема. В контраст с импозантните алпийски масиви, величествените върхове подпиращи небето и монументалните чифтокопитни говеда по поляните, в Швейцария се срещат и едни изключително неимпозантни млади дами. Тънки, русички, стройни, и недохранени – каква прелест наистина… ако бях палеонтолог и търсех фосили и щръкнали вкаменелости. Сигурно заради системното си гладуване, скелетоните толкова силно се натискат към марковото ми возило – та да взема да ги откарам в някоя бяла страна, белким си спомнят що е то питателна храна. Някоя по-усоклива може и на манастирска софра да се намести. Но както се пее: Оо ооо - Не мога да огрея все пак всички - та нека да му мислят тия дето не са нито Майкъл Джексън, Мейджър или Стоичков, а просто някакви чеплезещи се по езика немски имена.  Хич да ги няма, не съм благотворителна организация. Да ги храна, да ги храна, ама тука не е колбасарски магазин. Който иска - да емигрира – ей я България, там и бедните знаят как да ядат. Повечето неканени спътници и без туй изглеждат доста амбициозни и са надарени с бизнес нос, голям като на сънародничките им – тези шарените с вимето. Тъй че все ще оцелеят някакси и без мен. Не съм единственият влак, който минава през Алпите, целите са  надупчени като швейцарско сирене. Имам предвид планините, разбира се…  А бе, да се оправят.

Та няма да занимавам повече аудиторията с местната флора и фауна, която се пречка по магистралата пред бързата ми количка. Не се интересувам от стадни животни, особено мършави и невзрачни. „Като камък на шия, бедността им тежи. Като руска ютия, върху мене лежи“ – този кратък цитат от НЛО, мисля че изчерпва всестранно темата и сега най-после ще имам време да поговоря малко и за себе си. Повечето културни хора правят именно това, а аз тепърва не смятам да се цепя от творческия колектив. Питате ме какво правя ли? И без да ме питате ще Ви отговоря твърде подробно. Хубавея, барнал съм се с нов сив костюм – сивото пак е на мода. Поръчал съм още седем на едни бедни немски шивачи, шиещи още от средновековието и ненадмогнали границите на семейния си бизнес. Надявам се, не съм сгрешил. Би било неприятно, ала изглеждаха честни хора, най-много да се наложи да върнат парите, чудо голямо. Освен от мода, така, леко да се похваля, започнах да се интересувам и от бижутерия. Хванаха ми просто окото едни светкащи камичета и нямаше как… почнах да ги разбирам вече кахърите на горката Мария Антоанета. Тежка е царската корона, казали са хората… и скиптърът сигурно тежи…и новият ми часовник и той тежък… и ланеца…. Мъкаа, ще ми се скъса сърцето… Какво ли въобще са разбирали тия хора от истинско тегло - да си мълчат, като не знаят! Трябва да се поддържа имидж! Все пак, по вида посрещат, проклетите човеци, а най-вече мен, чужденецът. Какво да се прави, влязъл съм вече в образ, хванал съм се на хорото и ще си сърбам попарата. Междувпрочем ядох супа със златен прах. Хрускаше, ама пари са се давали, преглъщах повечко и сипах малко оцет. Питате ме не работя ли нещо? Не ме ли питате – е добре, то и така е пределно ясно. Докато имам пари няма да правя нищо! А както върви, това ще е само краткият миг на моя живот. Творчески планове, съвсем естествено, нямам, а и няма да имам. Не ми стига времето да си изхарча натрупаното богатството и не мога да се разсейвам с ирационални хрумвания. Щуротиите ги оставям на щурците и поетите, нека си пеят из ливадите. В крайна сметка някой трубадур трябва да увековечи земния ми път, по който летя с пълна пара. Да види народа как се живее и как не се мре, дори със 160 километра в час по алпийските завои. Астън Мартинът си е заслужил славата, аз също. Който плаща –  поръчва музиката. И песените за мене все ще се четат.

 Е хайде, свършвам, туй-то. Адиос, поети, че времето е пари. Ще ви пратя някоя импозантна картичка с приказни рисунки. Подсмърчайте и продължавайте да ме възпявате.