Животът ми лети всеки ден, минава вече като час. Спомените ми избледняват все повече с годините, умъртвяват в съзнанието ми лика на един човек, който никога не бих искала да забравя. Но лицето му е бяло петно в съзнанието ми, а душата му отдавна е далече. А толкова бих искала да го видя да чуя гласа му, дълбокия поглед с тъмни очи. Беше моят идол, исках да бъде щастлив. От четири годишна го обичам, беше моят батко герой. Виждах го с ореол на светец. А той беше човек, простосмъртен. Дали някой го е обичал като мен, сигурно не. Когато умря, умря и част от мен. Той отнесе голяма част от сърцето ми в отвъдното с него. В началото исках да го последвам, но слабостта ми надделя и останах тук, сред живите. Страдах, таях в себе си неизмерими чувства. На никой не казвах, пишех стихове за него, четях ги на глас и плачех. ''Чуй ме, чуй ме, дяволите те взеха от мен, погубиха младостта ти, а трябваше да живееш." Но на никой не казвах! Убийци ти взеха живота, сякаш ти го бяха дарили, журналистите ти ...