Започнах да я посещавам  всеки ден. Винаги ми се усмихваше, когато идвах и очевидно й беше приятно да си говорим, но сякаш нещо я притесняваше. Имаше нещо, което стоеше между нас и може би затова често се случваше да изпаднем в неловко мълчание. Отначало си мислех, че се тревожи за бъдещето и е притеснена от болничната обстановка, но скоро разбрах, че греша. Причината беше в мен. Въпреки че не бях виновен, аз бях човекът, който й беше причинил това нещастие. В един момент си помислих, че тя се страхува от мен. Това ме накара да се почувствам много гадно. В края на краищата отхвърлих тази мисъл, но стигнах до извода, че първата среща е много важна. А в нашия случай, тя си беше направо катастрофа. Истината беше, че Моника имаше лоши спомени от мен. Не можех да я виня за това.

- В други ден ще ме изписват - каза тя и ме погледна странно.

Аз се вторачих в гипсираните й крака, а тя нервно прокара пръсти през косата си.

- Всичко ли е наред вече?

- Не бих казала, че всичко е наред. Трябва да съм в гипс поне още два месеца, но вече не е нужно да кисна тук.

  - Във Варна ли ще ходиш?

  - Ходенето не ми е още на дневен ред - каза тя със сарказъм.

- Ще ми е мъчно без теб.

Тя се засмя и ме потупа по бедрото. - Нали няма да плачеш?

- Много е вероятно да се дехидратирам от рев - казах аз и се нацупих.

- Само това недей, моля ти се! - изкикоти се тя, а после добави: "Може пък някоя друга да успееш да сгазиш"

- Това беше гадничко.

- Шегувам се.

- Защо не ми погостуваш за няколко дена. Апартаментът ми не е много голям... но пък живея сам и има достатъчно място.

Тя направи крива физиономия, но очите й продължиха да блещукат весело.

- Май не можеш да разбереш, че почти нищо не мога да правя сама.

- Обещавам, че ще се грижа добре за теб. Ще си взема отпуск.

- Сигурен ли си?

- Разбира се. Ако не ти хареса в къщи, ще те закарам до Варна.

Погледът й се зарея към прозореца, а лицето й постепенно помръкна.

- Какво има?

- Нищо. Просто съм малко объркана.

- Идваш, нали?

- Да - каза тя след дълго мълчание.

***

  Моника лежеше на носилка и се усмихваше притеснено на някаква сестра. Бяха я облекли в светлосиня памучна рокля, която стигаше малко над колената. Гипсираното й бедро издуваше фината материя и леко повдигаше ръба на роклята. Отидох до нея и стиснах ръката й. Тя ми кимна.  Сестрата избута носилката навън и тръгна по коридорите, а аз я последвах. След пет минути стигнахме на паркинга.

   - Оттук нататък си ти - каза сестрата и скръсти ръце.             

Аз плъзнах лявата си ръка под краката на Моника, а с дясната обхванах кръста й. Повдигнах я внимателно, усещайки как ръцете й се обвиват около врата ми. Тя изпъшка лекичко и се сгуши като малко коте. Гърдите й се притиснаха в мен.

- Добре ли си?

- Да.

   Тръгнах към колата. Обездвижен в коляното, десният й крак стърчеше напред, а босото й стъпало се поклащаше в ритъма на стъпките ми. Усещах задната част на лявото й бедро, топла и мека,  подпряна на ръката ми. Гипсираното й стъпало висеше отпуснато  надолу и се клатеше като махало. Малките й розови пръстчета се показваха любопитно от гипса.                      

   - Какво й има на тази какичка? Болна ли е? - някакво момченце попита майка си.

  Жената го дръпна настрана и му изшътка да мълчи. Когато ги подминах я чух да му прошепва: "Не е слушкала, мило".

  Наближих колата, като се чудех къде са ми ключовете. Докато се суетях, забелязах, че Моника гледа втренчено в колата. Лицето й беше побледняло. Гледаше в изкривения преден капак на Пежото. Завъртях се настрани, за да скрия гледката.

- Можеш ли да ми помогнеш? - попитах аз.

- Стига да не се налага да тичам.

- Ключовете са в десния джоб на якето ми...

  Преди да успея да довърша, тя ги измъкна и чевръсто отключи вратата.

- Добре работим в екип - ухилих се аз.

- Ъ-хъ.

Настаних я удобно и подкарах бавно към къщи. Опитвах се да избягвам дупките по пътя, но на няколко пъти тя изохка от болка при разтрисането на колата.

- На кой етаж живееш?

- Втори.

-  Е, поне няма да се измъчиш много по стълбите.      

- Лекичка си, а пък си и доста приятна за носене, така че не се оплаквам.

  Очите й се стрелнаха за кратко към мен, а на лявата й буза се появи  чаровна трапчинка.