Ще познаят ли някога мир и любов децата Авраамови? 

       Този следобед беше различен. Небето беше чисто, а въздухът ухаеше на промяна. От юг дори беше пристигнал мекият бриз на Червено море. Сякаш набързо се беше отбил при кремавите пясъци, колкото да поздрави множеството и пак да слезе по своите работи надолу към Дахлак. Щом пуснаха балоните във въздуха, бризът ги пое и разпиля над Арава. Всички долу гледаха летежа на балоните. Те бяха светлосини и бели; също бяха червени, черни и зелени. Такива бяха цветовете на двете помиряващи се страни. На запад малки пухени облачета пълзяха ниско над Синайските планини. Чудесен беше денят. И обещаваше нови чудесни дни, дни на благодат и на мир. 

       Всичко беше готово за речта. Миротворецът щеше да я произнесе от подиума, стъпил на яркия карминов килим. Пред него беше хилядната аудитория, зад него седяха официалните лица. Миротворецът, остарял и слабеещ вече, нагласи очилата си. Той започна да чете от листа бавно, но изразително: 

       - Ваше величество крал Хюсеин, г-н президент Клинтън, г-н президент Вайцман, г-да външни министри, почитаеми гости от цял свят, граждани на Йордания и Израел, 

       Поглеждам от тук, от този подиум, и виждам Арава. И от израелската, и от йорданската страна, по хоризонта виждам само пустиня. Почти няма живот в нея. Няма вода, няма извори и пролет няма. Само голо минно поле седи пред очите ми. 

       За дълги години такива бяха и отношенията между нашите две страни. Пустиня. Без ни един зелен стрък, без дървета, без самотно цвете дори. Но идва време, когато вече няма нужда да сме силни и да взимаме тежки решения. Време да оставим минните полета, да загърбим сушата и враждебността между нашите народи.      

       Усмивката не слизаше от лицето на американския президент. Този ден увенчаваше дипломатическите му усилия, той съзираше вече ползи и беритби. Вдясно от него седеше Вайцман, другият президент. Старият войник Вайцман не трепваше. Той слушаше речта с каменно лице. 

       - Ние познаваме много дни на печал - продължи Миротворецът, - вие познавате много дни на скръб. Ала тежките ни загуби ни обединяват, също както храбростта. Всички ние почитаме онези, които жертваха своя живот. Трябва да почерпим от общото ни голямо духовно богатство, за да простим страданията, които си причинихме едни на други; за да прочистим минните полета, които ни разделяха толкова години и да ги превърнем в поля на изобилието. 

       Хилядното множество слушаше със затаен дъх. Повеят над Арава беше спрял. На запад при Синай белите облачета не помръдваха вече. В цялата пустиня ехтеше само гласът на Миротвореца: 

       - Пустош бе завладяла сърцата на нашите два народа. Но сега настана време не само да мечтаем за по-добро бъдеще, но и да го осъществим. Водачите ще покажат посоката, ще ни упътят и поведат. Но пътят ще трябва да се разчисти от самите народи. Нямаше да стигнем до този знаменит миг без желанието за мир в сърцата на двата народа. В сърцата на войниците и на интелектуалците; в сърцата на земеделците и на шофьорите, които пътуваха по пътищата на Арава тук и отвъд; в сърцата на учителите и на малките деца... 

       Сега Миротворецът си даде мъничка пауза. Върна се назад във времето, обходи мислено най-запрашените кътчета на миналото си. Търсил ли бе той мира неизменно през целия си живот? Истински държавник ли беше или само се изтупваше от минали грехове? Беше се родил в най-раздорния град на обетованата земя в твърде смутни времена. Растеше и се учеше в кибуц*, мечтаеше да стане агроном. Даже го приеха да следва за това. 

       Но агроном той не стана. Мелиоративната наука навярно се полагаше на ония, които обичаха да се взират надолу към земята. А земята там и бездруго беше много суха и горчеше. Мнозина искаха да я съживят, затова мнозина гледаха към нея. Но той повече гледаше към небето и скоро стана летец вместо агроном. 

       Като летец Миротворецът беше воювал. И даже да не искаше, политайки отново му дотрябва да се взира надолу. Той се целеше и обстрелваше. А по-сетне превземаше, пленяваше и ограждаше. Знаеше, че е отнемал животи. Не можеше да види онези, които беше умъртвил, но знаеше със сигурност, че е убивал. Майки ли умираха под него, деца ли, или обикновени бойци, това той не можеше да знае. Но тази война беше такава. Той се сражава през Шестте бурни дни на юни, после оживя и в черния септември. Никой не помнеше кога точно свали авиаторската каска от главата си, за да слезе на земята и да наближи онези, които никога не бяха се отделяли от нея. 

       Малцина го разбираха. А и онези, които го разбираха, най-често го разбираха погрешно. 

       Можеше ли да се сключи договор за мир навеки? И как? Знаеше ли някой някъде това? 

       Да полетят ли първо нагоре онези, които крачат на земята или отпървом да се приземят летящите в небето? 

       Миротворецът не знаеше. Само знаеше, че е длъжен да говори и да вярва още:

       - Ваше величество, мирът между държавите е мир на народите. Той е израз на доверие и уважение. Опознах и се възхищавам на тихата усмихната сила, с която пазите своята държава, смелостта, с която водите народа си. Не само нашите две държави се помиряват днес, не само нашите две нации стискат ръце в мир тук, в Арава. Вие и аз, Ваше величество, се помиряваме тук, това е нашият собствен мир, мирът на двама мъже - на бащи, войници и приятели. 

       Негово величество Хюсеин се усмихна измъчено. Напоследък бързо се беше състарил, брадата му изведнъж бе станала памук, а бузите му хлътваха и слизаха. Той седеше от другата страна на президента Клинтън и въпреки че беше само малко по-голям от него, не можеше да мине за негов връстник. Хюсеин също бе търсил дълго мира, жадувал го беше както пустинникът в Арава с пресъхнало гърло жадува оазис. И краката му вече залитаха и се преплитаха, той беше накрай сили в своя кралски, но мъчен живот. Даде си сметка колко тежък и съпротивителен беше пътят към мира. Може би най-съпротивителният от всички, защото да спреш да мразиш е също тъй трудно колкото да започнеш да вярваш. Многобройните примирия преди това бяха временни гари, но човек пак можеше да спира и да гарира, запазвайки в себе си омразата и възпирайки вярата. Ала за траен мир, вътре в теб и вън от теб, се иска тъкмо това, което не всеки е склонен да раздава, пък и малцина имат - вяра. 

       С такива мисли в главата кралят посрещна следващите думи на стария си враг: 

       - Когато зората се спусна тази утрин и новият ден започна, нов живот се появи на света. Деца се родиха в Йерусалим, деца се родиха в Аман. Но този ден е различен от предните. Майки на всички йордански деца, това е благословен ден за вас! Майки на всички израелски деца, това е благословен ден за вас!     

       Мирът, който се роди днес, дава на всички ни надеждата, че децата на този ден няма никога да видят война помежду нас, а техните майки не ще познаят вече скръб.

       В същия миг на другия край на Арава, едва на двеста километра по-нагоре, Фарида подготвяше дъщеря си. Беше я умила и я беше оплакала. Тя стори онова, на което нейната майка я беше учила преди, а още по-преди баба ѝ беше учила майка ѝ. Там пустинята свършваше и започваше по-свежа долина, която водеше до земите на Галилея. На синора между сушаво и плодородно имаше малко селище на име Хацева, неколцина стари земеделци го обитаваха. 

       - В името на всевишния! Какво да им сторя, майко? - каза дъщерята на Фарида. 

       - Хезболла*! Направи ги като мен. Нека страдат. Око за око. Влез в Рая, дъще. Нека страдат!        

       Фарида забради лицето си още по-плътно. Прегърби се, сведе очи и се загледа в сухата земя. После отведнъж се извърна и побягна назад. Все по каменистото и все назад. Назад, назад и още по-назад. Бягаше от онова, което не разбираше напълно, но в своя бяг тя вярваше с цялото си сърце.  

       Босите ѝ ходила кървяха, оставяха дири върху жълтата земя. Мърсяха пътя на бягството ѝ и го белязваха. Но Фарида не усещаше, нито искаше да знае. 

       Точно тогава Миротворецът произнесе последното си изречение. Развълнуван, той свали очилата си: 

       - Позволете да завърша с тези прости думи: Шалом, Салаам, Мир. 

       Множеството от хора покрай подиума избухна в пламенни овации. 

       На север, там където Арава свършваше, избухна жива бомба. 

      =============

       * Интифада е борбата на палестинските араби за отвоюване на техните земи от Израел; 

       * Кибуц е селскостопанска териториална единица в Израел със силно застъпено равенство в труда, имуществото и потреблението на благата; 

       * Хезболла (Хизбула) на арабски буквално значи "на страната на Бог" (т.е. на Аллах). Има и терористична групировка, развиваща дейност под същото наименовние.