Веднъж една жена ме спря на тротоара, там, постлан някъде под пожълтелите есенни листа на малкия провинциален град, и ме попита дали това е правилната посока за гарата. Това беше правилната посока, но тя водеше към още няколко посоки, всяка от които отваряше път към още няколко. Накратко – пътят до гарата беше малко объркващ, поне за човек, който очевидно никога не си беше купувал вестник или колa с кафе от симпатичната дебела лелка с вечната синя престилка в будката до старата чакалня, която – според мен, когато бях малък – сама беше построила цялата гара преди поне сто години и правеше кафето от прясно изстискани зад щанда циганчета (помня, че тогава веднъж бях опитал малко от любопитство и беше толкова горчиво на вкус, че твърдо реших да вярвам безкористно на тази теория).
Клетата женица беше отрупана с чанти и чантички, един голям фикус в саксия, който беше прегърнала като новородено, а някъде между огромните препълнени чанти се подаваше боязливо малко дамско чадърче – розово с люл ...