Седеше в близкото кафене, загледан в минувачите.

Чашата с кафе заигра опасен танц в треперещата му ръка и няколко капки от горещата течност го изкараха от унеса.

Не бързаше за никъде и не чакаше никого. Близките му отдавна живееха в чужбина и с времето контактите помежду им намаляха.

На тази възраст големият историк беше просто един пенсионер. Седеше в кварталната кръчма, където срещу цената на едно кафе побеждаваше студа - поне за няколко часа.

Някогашното светило, оставило десетки безценни трудове, сега пишеше последното произведение - книгата на живота си. Не се залъгваше, че ще се намери издател за нея. Културата бе направила огромен завой, бе оформила и нов тип ценностна система  - тази на пошлостта.

Той нямаше място в нея и взаимната им ненавист щеше да е достатъчен гарант ръкописът да остане скрит за очите на обществото.

С болка си спомняше как студентите ставаха на крака, винаги щом посееше в тях онова зрънце на родолюбието, без което не бихме били нация, успяла да се съхрани през вековете.

Парадоксално, но последните двадесетина години  бяха на път да направят онова, което ромеи и турци не успяха. Някогашната му аудитория отдавна беше дала ред на новите българи - децата на прехода, космополити, за които Кубрат или Левски бяха просто исторически справки.

Прелисти измачканата тетрадка пред себе си и написа последното изречение.

Един младеж, минавайки покрай него, хвърли поглед и прочете - пожълтелите страници на хилядолетната ни история, бавно но сигурно потъват в пръстта на забравата...

- Дърт балък - каза с негодувание, заплю го и отмина.