Тихият, вкаменил се в недрата ми корен, неусетно прекършен от някаква дръзка вълна, кротко си плува в пихтиестото пространство между равновесните ми рецептори. Дразни ги скоросмъртно. Затова не се чудете, когато залитам и бълнувам наяве, пробила неволно дупка в главата си с пръст. Бръщолевя като латерна, знам. Но не е нарочно… Опитвам се да се размажа с реалността и да изтека от някъде, за да се чувствам поне малко свободна.

Всеки си има някакъв корен, който независимо как се е загнездил независимо къде в телесното му вътрешно пространство. Коренът може да е наивност, порочност, съвестност, честност, вежливост, коравосърдечност, разговорливост, стеснителност и какво ли не... Нещо индивидуално и истинско, което е сраснало с теб откакто съществуваш. Нещо, което поддържа личността ти личност, което те блъска и те тласка да вървиш, нещо, което те кара да го подхранваш хранейки се, задоволявайки иначе незадоволимия си социален глад. Да, такива сме, социални хищници... Съществуваме, хранейки корени. Уголемяваме своя голям корен с неговите милиарди разклонения по брадатата му коренова система, започваща от най-тънката ни струна и завършваща на края на света, и живеем. Някак. Коренно. Било то наивно, порочно, съвестно, честно, вежливо, коравосърдечно, разговорливо, стеснително и какво ли не...

Но този мой корен… наистина се движи. Рее се, блъска се, бори се, като удавник. Хаотично, не подозирайки, че разнася инфекции из иначе здравото ми тяло. Въобразявам си. И си вярвам. Убийствено е  да знаеш, че в теб живее нещо безполезно и мръсно, нещо изкоренено. Знаете ли, че когато някой се закорени в нечии човешки подпочвени влакнести тъкани, никога не се изтръгва от там. Това е нещо като физичен закон, всеки казва, че е гениално и когато се наруши, никой не вярва, защото е невъзможно въпросният физичен закон да не важи изобщо. Наистина никой не се е измъквал… По-скоро се закостенява още по-надълбоко и боли, но така хубаво…  Знаете ли…

Сега е различно. И аз недоумявам. За пръв път от цяла вечност коренът се изтръгва. Приливите и отливите ми са спрели. Невероятната сухота на погледа ми плаши. А сега сякаш някакво земетресение е разклатушкало иначе ЗДРАВАТА ми психика и тя е на косъм от... Господи…

Падам.

Някакво студено течение ме понася по парапета на изранените стълби до дома ми, които винаги крещят, когато някой се прибира бездушен и празен. Така крещят почти винаги. И съм свикнала.

Сега дори и тихият земен вятър не диша, не духа... души. Но той никога не е живял така, толкова… противоестествено. Контролирах го. Сега той, противно движението на ръцете ми, се изстрелва право към гърлото ми. Рисува кървави летви и строи вятърни мелници, които прекършват шийните ми прешлени един по един. Не, няма никакъв драматизъм. Няма никаква логика, че съм още жива. Няма ли някой добросъвестен човек да разреже врата ми фронтално и надлъжно и с цялата си вяра и любов към Бога да освободи задръстена ми с кръв трахея?! Но, моля ви! Къде ви е цялото състрадание, съжаление и съчувствие на Земята. Та аз нали именно заради това ви обичам… Защото ви съжалявам. Съжалявам! Аз не съм никакъв човек без вас. А вие дали сте някакви хора без мен?

Коренът, който е гол и величествен и не го е страх или срам от нищо, завъжда в леглото си змии. Мамка му, още малко и ще ме довърши с тези негови извращения. Добре, че сега ми е изтекла почти половината кръв и има за какво да се боря. Дори змиите да съскат в лицето ми, аз мога да ги забравя. Мога дори да им простя. Но те… те дали ще понесат факта, унижението, болката от това, че никога не са могли да изтезават най-голямата си плячка до смърт. Красота!

Каква красота е да виждаш как разсъдъкът ти е на косъм да се хвърли от най-високата точка на цицинестата ти глава!

Какво се случва с човек, когато загуби своята самоличност? Когато изтръгне своите корени?

Тихият, вкаменил се в недрата ми корен, неусетно прекършен от някаква дръзка вълна, кротко си плува в пихтиестото пространство между равновесните ми рецептори. Дразни ги скоросмъртно. Затова не се чудете, когато залитам и бълнувам наяве, пробила неволно дупка в главата си с пръст. Бръщолевя като латерна, знам. Но не е нарочно… Опитвам се да се размажа с реалността и да изтека от някъде, за да се чувствам поне малко свободна.

А вашите корени... Добре ли са?  По-добре се опипайте, опитайте се и се уверете дали са на място. Ако ли не, пробийте дупка в главата си с пръст. Размажете се с реалността. Може и да се почувствате поне малко свободни. Затрийте се. Разпилейте се. Съсипете се. Помислете какво сте вие без себе си.

И ако този свят не ви понася, просто се изкоренете.