Неведнъж са ме изоставяли. И то все по причини, свързани, уж, с физическото ми състояние. Явно не съм някоя вещица, щом не са ме изоставяли заради характера ми. Ха-ха, добричка съм, това са ми го казвали дори хора, с които не се имам много. Винаги съм приемала тежко разделите, в душата ми сякаш се скъсва нещо, оставяйки след себе си рана.
Първият провал бе, когато бях на шестнайсет години. Гаджето ми ме заряза, защото имах пъпки по лицето. Както разбрах впоследствие от приятелка, бил ме харесвал и се надявал, че лицето ми ще се изчисти скоро. Е, в крайна сметка не издържа да ме гледа дълго пъпчива. После кожата ми се оправи, но всичко между нас вече бе свършило. Някъде по това време започнах да гледам с подозрение на представителите на мъжкия пол. Избягвах да се сближавам, въпреки че имах немалко ухажори. Вярвах, че сърцето ми ще покаже кой е правилният човек.
На двайсет и една години хлътнах по един алпинист. С него обикаляхме планините. Хубави времена бяха. Той бе малко шантав, но та ...