25 jun 2008, 11:13

Изповед 

  Prosa » Relatos
1574 0 0
51 мин за четене
 

 

Изведнъж той я напръска с вода и стана много весело. Тя подскочи и започнаха да се гонят. Сега тя на свой ред го напръска. Гониха се докато се изморят и продължаваха да се смеят. Бяха целите мокри. Под мократа и блузата бяха набъбнали зърната на моминските и гърди. Накрая той я хвана, прекара ръка през кръста й и се наведе над нея. Несигурно допря младежките си устни до нейните. Тя хареса това, но се извърна и побягна отново. До сега никой не беше правил това.

Скоро всички се събраха пред запаления огън и си разказваха различни истории. Два чифта очи обаче не спираха да се търсят. Вечерта мина в ядене, пиене и песни за едни, а за други - тя беше начало. Всички си легнаха в палатките и скоро лагера утихна, чуваха се песните на щурците и тук-там провикванията на някоя сова.

По това време на годината (края на юли 1987 г.), когато навсякъде в България беше жега и всеки се чудеше къде да се скрие, в Родопите на язовир Доспат през деня времето беше приятно, а вечер даже студено.   

            Сутринта Александра (Алекс както всички я наричаха) се събуди, протегна се и скочи като попарена, чудеше се дали беше сънувала или беше истина. Огледа се, видя майка си, баща си и сестра си. Те още спяха след вечерния запой и реши да полегне. В главата и нахлуваха спомени от предишния ден и не й даваха мира, затова тя стана, облече се и излезе навън.

            Въздухът беше чист и лек, слънцето скоро се беше показало и изглеждаше като ново, толкова свежо и усмихнато, личеше че и днешния ден ще бъде хубав. Разходи се по млечно-зелените поляни, мокри още от утринната роса. Отиде до язовира, клекна и започна да гледа водата, виждаха се рибки, някои дори подскачаха и като разплискваха водата падаха обратно в нея. Над водата прелитаха пеперуди, водни кончета, жужаха пчелички. От гората се чуваха птичите песни. Някъде там строго и отмерено почукваше ранобуден кълвач. Гледката беше невероятна. Свежестта на въздуха изпълваше гърдите й, но имаше нужда нещо да освежи така добре и главата й, а там определено ставаше нещо, нещо, което беше ново за Алекс.

В училище имаше едно, две момчета, които беше харесвала, но това беше нещо различно, не беше само харесване. Това беше нещо, което идваше отвътре, някъде дълбоко в сърцето й. Постоя така още около половин час и реши да се върне, защото сигурно другите вече се бяха събудили.

Така и беше.

За закуска менюто беше катми с мед и сирене. Две от жените се бяха събудили по-рано и бяха направили сместа за този специалитет. В този час вече всички се бяха навъртели край огъня и чакаха като хиени да стане готова поредната катма. Когато се появи Алекс почти не и обърнаха внимание. Всеки следеше да не бъде изпреварен. Тя не чувстваше глад в този момент и за това отиде в палатката и седна да чете книга. Беше й трудно да проумее какво чете, тя мислеше само за вчера. Когато приключи закуската и сестра й се сети, че Алекс не беше хапвала от снощи, дойде в палатката и й донесе две завити на руло вкусно ухаещи катмички. Алекс седна, скръсти крака и реши да похапне. В Балкана храната е много вкусна, а и апетитът е голям. Излезе от палатката и тръгна към тубите с вода, за да се измие.

Там го срещна, усмихнат и още по-чаровен от вчера. Погледна го засрамено, защото не знаеше как да се държи, погледа му сякаш я изгаряше, Алекс поздрави и побягна.

На Дани (той всъщност се казваше Даниел, но всички така го наричаха), му се стори странно това държание, но той нямаше от къде да знае какво става в нейната глава. Той беше на осемнадесет години и му предстоеше да бъде войник. Беше красив, едър и много мускулест. Съвсем наскоро беше завършил минният техникум в Раднево. Това беше последното лято преди да влезе в казармата и той искаше да си изкара добре, защото му предстоеше две години далече от цивилизацията, както той самият казваше. Неговите родители и родителите на Алекс бяха приятели, но за първи път бяха някъде с децата си. Всъщност това беше първата среща между Алекс и Дани. И на тази първа среща припламна онази искрица, за да свърже тези двама млади години напред заедно. 

Скоро всички тръгнаха на поход в гората, там видяха сърна, която се изплаши и побягна. Алекс набра богат букет от различни горски цветя и билки, които ухаеха неповторимо. Мъжете се бяха впуснали да берат гъби. Жените просто вървяха и си говореха. Тук спираха да починат, там спираха. На обяд всеки грабна по един сандвич от торбата и след като си похапнаха добре, полегнаха под един голям дъб, чийто голям ствол разказваше за неговите години. Скоро групата се почувства изморена и решиха да се върнат в лагера. Вечерта премина също толкова весело, колкото и предишната с песни, ядене и пиене, вечер, в която човек се отпуска и не мисли за ежедневието.

До късно се чуваха песните, които веселата компания пееше, посред нощ когато огънят беше вече изгаснал и героите вече изморени и заспали в палатките си. Навън всичко беше притихнало, само луната следеше отгоре, като часовой.

Сутринта мъжете станаха рано. Отидоха за риба и след няколко часа, когато се върнаха, жените бяха събрали багажа. Всички се нахраниха, събраха палатките и се качиха в колите. Днес беше денят за тръгване. Алекс беше много неспокойна, защото не знаеше ще го види ли, а тя искаше това. Не знаеше какво да направи сякаш очакваше от него той като по-голям и като момче, да вземе нещата в свои ръце и да й предложи като се върнат в града да се видят, да излязат или поне да се чуят по телефона. Той обаче сякаш нищо не го интересуваше или напук на нея нищо не каза, качи се в колата и затръшна след себе си вратата.

Пътуването беше дълго и отегчително. На всичкото отгоре в тон с настроението на Алекс през целия път валя дъжд и никъде не спряха, макар че преди това се бяха разбрали да спрат в Асеновград да разгледат града, а след това и на Бачковския манастир. Вечерта по живо, по здраво се прибраха в Стара Загора, за да потънат отново всички в своето ежедневие.

Дните за Алекс бяха много трудни, никога не можа да забрави тази ваканция. Мина много време. Тя се държеше странно и не допускаше никого до себе си. Майка й много пъти се опитваше да стигне до нейния вътрешен мир, но не успя. Беше доверила тайната си единствено на приятелките си, с които с часове обсъждаха къде е сгрешила.

И тази вечер тя отново се чувстваше самотна, останала насаме с мислите си се беше сгушила на топло в леглото на детската стая на панелното им жилище. То се намираше на петия етаж в един от крайните квартали на града. Беше едва четиринадесет годишно момиче, но за себе си имаше представа, че е вече зрял човек. Всички на тази възраст си мислят, че вече са видели достатъчно от този живот и стремглаво се впускат в живота напред. Алекс не беше по-различна от връстниците си. Не беше от отличните ученици, но пък знаеше много неща. В бележника си имаше от всички оценки, преобладаваха петици и шестици. Обичаше да излиза с приятелки, да се разхождат, а понякога дори се събираха да играят на любимия им баскетбол. Така времето за Алекс минаваше бавно.

И един ден майката на Дани се обади. Покани ги заедно със сестра й на изпращане на бъдещият войник. Алекс беше щастлива, че ще го види, но и нещастна, че това ще е за кратко. Тя се постара да изглежда добре вечерта на изпращането, когато позвъниха на вратата и той дойде да отвори, сърцето й щеше да изскочи от нея. Влязоха в стаята, изпълнена с приятели на Дани, Алекс се смути и седна кротко. Дълго време тя не разговаряше с никого и сякаш никой не й обръщаше внимание. Започна да скучае, реши да излезе на терасата, за да премисли добре нещата и да реши какво да направи. Тогава той най-сетне излезе при нея и я заговори. Попита я спомня ли си за онези хубави дни на Доспат, а тя примряла от напрежение тихичко отвърна, че помни всичко до най-малката подробност. Тогава Дани, осъзнал какво става спусна ръка по нейното рамо и нежно я прегърна. Алекс потрепери, изпита силна възбуда, искаше й се да са някъде само двамата и да му разкаже всичко, което тя изпитваше към него и този път тя да го целуне. Но страхът в нея, че чувствата може да не са взаимни или поне не толкова силни надделя и не можа да отрони и дума. Постояха още известно време така. Дани понечи да влезе в стаята, но Алекс го дръпна и те впиха в страстна целувка устните си. Това беше знак за Алекс. След като видимо се бяха успокоили те влязоха в стаята хванати за ръце. Той я покани да седни до него и от тук нататък вечерта стана различна. През цялото време я гледаше с поглед изпълнен с любов и красивите му очи сякаш и шепнеха "Ти си моето момиче и аз ще те обичам цял живот!". След това дойде моментът с танците и те цяла вечер танцуваха унесени, в своята красива любов. На раздяла се разбраха да си пишат. И Алекс започна да чака.

Дойде 15 септември. Алекс тръгна на училище. Беше споделила с приятелките си и заедно чакаха писмо, но то така и не идваше, а тя не знаеше адреса. Алекс не можеше да се мобилизира, мислеше само за това и училището започна да изостава на заден план, а това не беше добре. Чудеше се откъде да разбере нещо за него. Не искаше да пита майка му, но нямаше кого друг. Дойде краят на октомври Алекс разбра, че Дани е имал клетва, но не се е прибирал в Стара Загора и за това не се видяха. Мъчителното чакане продължаваше. Тя броеше дните, дори минутите без него. Живееше само със спомените за хубавото лято. Приятелките й се опитваха по всякакъв начин да я разсейват да си говорят, да излизат, дори когато бяха на бригада за грозде и там ставаха различни весели случки, Алекс се беше дистанцирала. Тя живееше в свой свят където трудно можеше да достигне някой. И ако това нейно състояние продължаваше така имаше опасност нещата да се влошат много, както в училище, така и вкъщи, а и с приятелките й.

И един ден в средата на ноември тя дойде с блясък в очите, който всички забелязаха. Веднага каза на една от приятелките си радостната новина, че най-после това дългоочаквано писмо вчера е пристигнало. В междучасието тя извади писмото и го прочетоха заедно. Дани беше и изпратил един кичур коса специално запазен за нея, преди да го подстрижат нула номер. От този ден Алекс стана различна по-спокойна и може би по-сигурна. Тя отговори на писмото на Дани, а след около две седмици получи второ писмо от него, в което той и съобщаваше, че скоро сигурно ще си дойде  в отпуск и ще се видят. Алекс започна да очаква тази първа среща след влизането му в казармата. И наистина следващата събота той и се обади по телефона и се разбраха да се срещнат. Алекс копнееше за този момент и изгаряше от любопитство да го види как изглежда без коса. Срещнаха се в едно кафене в центъра на Стара Загора говориха си много. Дани и разказа, колко му е трудно да свикне с този свой "втори дом" и колко му е трудно без Алекс. Тя на свой ред му сподели своите мъки. На следващият ден той си тръгна и те отново трябваше да бъдат разделени. Отново си пишеха и когато Алекс получи четвъртото си писмо от Дани беше наистина щастлива. Дани беше излял своите чувства в това писмо, той най-после беше събрал кураж да й сподели, че я обича. Девойката с нетърпение очакваше следващата им среща, защото искаше открито да му сподели най-после и тя какво изпитва към него и изобщо имаха много неща за казване. 

 

 

 

......................................................................................................................................

 

 

 

 

И тази вечер тя отново се чувстваше самотна както преди осемнадесет години. Животът я беше променил много, както тогава и сега тя имаше нужда от ласка или една страстна целувка. Беше свикнала да живее със съпруга си, уважаваше го безкрайно много, но тя никога не забрави онази ваканция и човека с когото беше тогава. Съпругът - Емил, беше невероятно добър, обичлив и човечен, много нейни приятелки и дори собствената й сестра и завиждаха, че беше попаднала на такъв човек. Той се грижеше за семейството си да не му липсва нищо, работеше от сутрин до вечер, за да бъдат добре облечени и нахранени децата. За тези осемнадесет години Алекс беше успяла да се омъжи и да роди две хубави момченца.  Бащата се грижеше да не им липсва нищо, дори когато големият им син пожела за единадесетия си рожден ден компютър той направи всичко възможно това желание да стане факт, а по това време децата рядко имаха компютри, дори в класа на Пламен имаше само още едно такова дете. Въпреки това семейството не беше заможно, те просто успяваха да преживяват, но за спестявания и дума не можеше да става. Алекс беше останала за трети път без работа, животът беше я притиснал сериозно. Търсеше си работа, но в този период беше трудно да я намери. Само преди година, точно преди да се върне на работа в РДВР, където тя работеше преди да излезе в отпуск по майчинство й погодиха толкова гаден номер, че тя не можа да го преглътне дълго време. Когато отиде, за да съобщи, че иска и има намерения да си прекрати три месеца по-рано майчинството, началник  "Кадри" и съобщи неговото решение, относно нея. Просто и каза, че тя няма човек, който да се застъпи за нея и времената са такива, че хората работещи в тази система не са случайни, те са умело подбрани по дължината на връзките. Седмица преди Коледа на деветнадесети декември  нагло й връчиха да си подпише предизвестието, а в същия този ден друга една служителка (много близка на тогавашния кмет на града) беше назначена на същата тази длъжност. В един и същи ден имаше една крайно обидена и огорчена майка, която се чудеше как ще купи подаръци на двете си деца за Коледа, и едно двадесет и пет годишно момиче, което тържествуваше, че нейните връзки са били по-яки и тя е останала на работа. Жалко е, че тези случаи в днешно време стават все повече и повече, но всичко е въпрос на интереси.

Това бяха може би най-кошмарните Коледа и Нова година за Алекс, колкото и да се опитваше да не мисли за това, когато се сетеше за това време сълзите и напираха в красивите й очи. 

..........................................................................................................................................

 

Скоро започна работа в една престижна немска застрахователна компания. Началото бе много трудно на първия месец тя бе готова да се откаже, но с много инат и постоянство тя продължи да работи не беше от най-добрите застрахователни агенти, но успяваше да се държи на ниво даже няколко пъти получава и награди за добра работа. В тази професия човек трябваше да чете доста. Все имаше какво ново да се научи, а не липсваха и удоволствия. На всеки три месеца ходеха на семинари някъде из страната първият беше в Слънчев бряг. Не беше никак зле, хем научаваш нещо ново, хем се веселиш. На Алекс и хареса всичко това и започна да се стреми да присъства и на следващите семинари. Гледаше всеки месец да има застраховки, да бъде изрядна в работата си и да нямат забележки към нея. След няколко месеца се заговори за следващия семинар и тя започна да се стяга. Ръководството този път реши той да се състои в комплекс "Белия кон" край Търговище. И най-после дойде дългоочаквания ден - 17 юни. Натовариха се на колите и хайде пак на семинар. По пътя беше голяма веселба, спираха да перат панталоните на Валери, (един от колегите с когото пътуваха), защото като друсна колата в една дупка се поля с кафе. Това беше тема на разговор през целия път. Пристигнаха последни разбира се, но това нямаше значение. Настаниха се в хотела, а той не изглеждаше никак зле. След това отидоха в конферентната зала за въпросното обучение. Само че когато влизаха там бяха и колегите от другите градове и тогава Алекс го видя и разбра, че нещо ще се случи. Кого видя всъщност? - тя видя оня колега от Варненския офис с когото в края на миналия семинар се запозна и си размениха телефоните, но от тогава беше минало много време, те така и не бяха се чували. Той се казваше Веселин и беше един много добър застрахователен брокер. В сърцето на Алекс започнаха да нахлуват позабравени чувства, през тялото й започнаха да минават тръпки, от които тя се изплаши. Той я поздрави, за миг задържа погледа си върху нея и й даде да разбере, че и той я помни. Тя настръхна от всичко това, но не допусна той да разбере. Когато седнаха край масата, той предпазливо седна през един човек до нея и през цялото време наблюдаваше всички нейни жестове и движения. Алекс беше обект на наблюдение,  тя усещаше всичко това и се държеше непринудено. Обучението продължи около шест часа, а след неговото приключване идваше веселата част. С голям трепет Алекс се качи в стаята си, изкъпа се, преоблечи се и с нетърпение зачака да стане осем и половина вечерта. Когато влезе в ресторанта, него още го нямаше, но тя знаеше, че той ще дойде. Просто седна с Даниела и Валери на една маса и не даваше вид, че нещо я тревожи. Скоро той дойде и седна срещу нея. Сърцето на Алекс подскочи, за миг тя се притесни, но видимо остана спокойна. От време на време когато той и говореше тя не посмяваше да го погледне. Дори се правеше на недостъпна, но времето вървеше, вечерта напредваше и като че ли в един момент тази нейна недостъпност му омръзна и той стана от масата и отиде да покани на танц една от нейните колежки. Алекс се почувства предадена. Реши да смени тактиката, но сега той започна да се прави, че не я забелязва. Тя се притесни, защото вечерта вече беше към своя край и тогава пуснаха следващото парче, в тази последна битка тя беше решена да го спечели и го покани на танц. Той с удоволствие прие и Алекс танцува най-бавния си танц в живота, като се молеше той да не свършва. След този танц вечерта приключи и тогава тя го покани да отиде в нейния хотел. Той тръгна до нея. Вървяха бавно сякаш, за да може желанието в тях да ескалира и когато той влезе в нейната стая те се хвърлиха един към друг с дива и влудяваща страст. Тя беше целувана и целуваше както никога до сега. Колкото и в началото да се въздържаше с него тя стигна до края. След това искаше и още и още.

Съпругът на Алекс беше добър човек, работлив. Преди време когато бяха гаджета с него тя беше усещала същите тези тръпки, но с годините животът и тръгна по инерция. Тя започна да се чувства отегчена, липсваха и ласки, внимание. Липсваше и това някой да я ухажва. И ето тя получи вниманието, за което от години мечтаеше, за това беше готова на всичко. В началото се срамуваше от себе си, но после реши, че и тя има право да обича и да бъде желана.

Даниела се върна в стаята и всичко свърши. Излязоха на разходка хванати за ръце и посрещнаха изгрева заедно, разделиха се за три часа, а на заключителната част на семинара се срещнаха отново. Бяха на различни маси. Говореха си с очи. Тя беше тъжна защото имаха само още три часа, а той през цялото време се чудеше как да се обърне, за да я види. Алекс беше мнителна и виждаше всички тези негови опити да срещне нейните очи. Най-после семинара свърши. Тръгнаха към нейната стая, но нищо не се получи. Страстта беше влудяваща, но нямаше време за нещо повече от целувка. След това обядваха и преди да тръгне само й каза:

- Кога ще се видим пак? На следващия семинар, аз ще бъда в самостоятелна стая! Чао! Ще се обаждаш нали? - и празнина... . Алекс остана сама със своята надежда и очакване за следващия семинар и със своите мисли и тъга по Веско. След около половин час и тя тръгна, но не към Варна, а в обратна посока към дома.

По пътя с другите колежки си разказваха разни весели историйки, смяха се, но тя продължаваше да мисли само за него и колкото повече наближаваха дома толкова мислите и за него ставаха по силни. Всички в колата не бързаха да се прибират и решиха по пътя да спрат на Арбанаси. Там първото нещо, което направи беше да го чуе и гласът му стопли сърцето й. В понеделник обаждането му я събуди. То и подейства като допинг за работа. Беше щастлива, защото усещаше неговото присъствие в мислите си. Вечерта в края на работния ден тя отново почувства щастието, което звучеше с гласа на Веско. Денят наистина можеше да завърши, повече от това не можеше да очаква. Прибра се, а там отново всичко си вървеше по инерция - грижите по децата, изморения съпруг, който се връща късно и сивото ежедневие.

В следващите дни се чуваха по веднъж на ден, но това беше доказателство, че нито тя го е забравила, нито той. Алекс отново чувстваше, че живее.

Историята с Веско много и приличаше на онази лудешка, младежка любов с Дани, но сега нещата бяха твърде различни, ако тогава можеше да прави каквото си пожелае, сега трябваше да се съобразява с това, че има семейство, а и той беше семеен. Но въпреки, че беше на тридесет и две тя се чувстваше точно като преди осемнадесет години. Тя беше влюбена по същия първичен начин. И разбра, че и на четиринадесет и на тридесет и две любовта е любов. Както веднъж и каза Веско "Само как те е боднал със стрелата си Купидон?". Ах този Купидон не прощава на никого, решава, набелязва си някого и... бам една стреличка.

В следващите дни Алекс чакаше с нетърпение телефонът и да звънне, а ако обаждането много закъснееше просто тя се обаждаше. Стигна се до там, че започнаха да говорят за среща, която да бъде някъде по средата между Стара Загора и Варна. Веско предложи това да се случи на Слънчев бряг. И Алекс започна да тръпне в очакване на тази среща. Започна да мечтае и всичко в живота и започна да се върти около този човек. Какво щеше да се случи на тази среща и изобщо дали тя щеше да се осъществи никой не можеше да каже. Алекс просто мечтаеше, а дните започнаха да минават бавно тя дори нямаше желание за работа, просто и трябваше стимул. Този стимул беше тяхната среща.          

Срещата не се осъществи обаче, когато Веско излезе в отпуск и отиде със семейството си в някакво село близо до Силистра се случи нещо с него. Паднал от някакво дърво и пукнал едно от ребрата и оттам нещата поеха на 180 градуса, започнаха да се изнервят. Той започна да ходи по болници на физиотерапия. Алекс чакаше, но нищо хубаво не се случваше. Спряха да говорят за тази дългоочаквана среща на Слънчев бряг. Тогава тя реши, че може да организира семейно пътуване до Варна като целта беше да се срещне с него. Каза в къщи, че е време да кръстят малкото дете и понеже жената, която беше определена за кръстница беше от Варна, а това беше една добра приятелка на Алекс от ученическите години решиха, че могат да си го позволят. След дълги перипетии около колата на Алекс успяха да тръгнат на 29 юли. Тя не знаеше, че съдбата и беше подготвила разочарование и това, което тя очакваше не се случи. Те не се видяха. Сърцето на Алекс плачеше, тя имаше планове за тази среща и беше планирала всичко, но нещо се "скъса" и среща нямаше. Прибра се в Стара Загора просто разбита и повече от седмица не можа да се съвземе от този провал. Чувстваше, че живинката в нея умира. Започна да си дава сметка, къде беше сбъркала и реши, че не е зле да изясни нещата с него, но той не вдигаше телефона си и през цялото време упорстваше. Държеше се странно тя не го познаваше в такава светлина сякаш някакъв страх го бе обхванал и упорито не желаеше да я чуе. Алекс беше обезумяла. Не можеше да си представи, че всичко ще свърши така от нищото. Всичко беше започнало толкова красиво, а изведнъж... край, но от къде тя не разбираше... След още една седмица реши да набере кураж и да пише един SMS, учудващо той отговори веднага и душата и се стопли.

Вечерта излезе на балкона и загледа звездите, колко са ярки и недостижими, мислеше за Веско и в този момент видя падаща звезда тя знаеше, че това е знак. Трябваше нещо хубаво да и се случи и наистина когато на следващият ден  се чуха и разговорът им започна с неговото "Как си бе гадже?". Алекс подскочи като чу това обръщение към нея. В друг случай би решила, че някой се шегува с нея дори би я обидило, но от устата на Веско това и звучеше прекрасно. Разказаха си за недоразуменията между тях и тя усети, как всичко се връща и е живяла в заблуда, че може да зарови всички свои чувства. Те се възродиха като жерав от пепелта. Денят за нея имаше друго измерение. Щастието беше нахлуло навсякъде в нея. Усещаше всяка една част от тялото си, че е жива. И започна да очаква развитието по-нататък, но разбра и друго, че не биваше да бърза и да настоява. Стъпка по стъпка нещата щяха да се наредят.

Щастието обаче не дойде. Изминаха четири месеца от тяхната среща за друга повече не стана дума, даже когато разбра, че ще има друг семинар Алекс не подскочи, както преди. Даже пръста си не мръдна да направи нещо да отиде, защото тя беше сигурна, че Веско няма да е там, а дори и да беше, нещата в никакъв случай нямаше да бъдат същите. В живота на Алекс трайно място беше заел вече друг човек.

Какво ли означаваше всичко това, което се случваше едно след друго? Алекс беше в неведение.

Тя се чувстваше страхотно той най-после се върна при нея след толкова години. Бяха се видели случайно, но старите спомени нахлуха в главата на Алекс. Тя си спомни онези тръпки от миналото. Докато разбере какво става с нея просто се беше влюбила отново. Тя се страхуваше от всичко това, защото болката от връзката и с Веско още не беше минала, а тя вече имаше нова. Да това беше Дани. След шестнадесет години раздяла той отново се върна при нея. Тя беше щастлива от всичко това, което се случваше. Най-напред започнаха да се чуват по телефона. Скоро отново се видяха, но този път предварително се бяха уговорили за тази среща. Тя беше кратка, но Алекс знаеше, че няма да е последна. И наистина не мина много и той отново се обади - бяха на среща с приятелите му. Имаше смях и забавления. Нейните спомени от миналото започнаха да стават реалност. Тя можеше да го пипне, да говори с него, да се смеят, а може би и да го целуне. Той не беше вече само химера за нея. Той беше просто предишният Дани. В живота си беше претърпял два провалени брака и един не осъществил се. Беше имал връзка с много жени, беше се сблъскал с много неволи, беше опитал и наркотиците. Тук-там беше стъпвал на криво, но сега вече беше разбрал, че всичко това е до време и човек трябва да се подчинява на законите на света.

Алекс сериозно хлътна. Не, тя просто извади на преден план старателно подредените в сърцето си чувства. На нея всичко това и беше толкова познато, че и трябваше съвсем мъничко, да отърси от шестнадесет годишния прах чувствата си  и да ги изживее наново. Тя беше убедена, че хората са прави когато казват: "Старата любов ръжда не хваща".

И все пак не всичко вървеше по мед и масло в тяхната връзка, но Алекс не беше изненадана. Дани беше зодия Скорпион и умееше да се налага. Това беше една от причините поради която преди години се разделиха, но... дали пък сега нямаше да има друга роля или пък Дани щеше да се промени всичко това беше все още загадка за тях двамата. Какво ги очакваше те още не знаеха. В един разговор Дани беше подходил малко грубо към нея като и беше казал първо да се разведе, а след това да се виждат. В следващите две срещи обаче нещата звучаха с друг тон. Той определено също се луташе дали да се хвърли с главата напред или да изчака естествения ход на нещата и може би това беше разумното решение. Времето щеше да покаже вярната посока.

Вчера те отново се срещнаха. Бяха само двамата. Той я гледаше с големите си кафяви очи, а тя потръпваше от това, което четеше в тях - страст. Тогава я попита: "Аз какъв съм ти на теб - любовник, приятел или .. какво?" Алекс се смая от този въпрос. И простичко му отговори, че за сега са все още приятели, а ако нещата стигнат и до секс просто всичко ще бъде различно. Тя и преди не беше правила секс с него и не беше убедена дали изобщо ще се стигне до там. Тя го обичаше и така. Просто имаше нужда да го вижда, да говори с него, да се смеят, а двамата заедно го правеха много добре. И от всичко това тя се чувстваше щастлива. При една от срещите им той се опита да прекара ръка по бедрото й, Александра изтръпна, но това не беше всичко, когато ставаха от масата той погали по гърба тогава в нея изригна оня вулкан, който беше въздържала в себе си толкова време и ако не бяха на публично място щеше да бъде в прегръдките му. Тя знаеше, че тази любов е обречена, но се беше впуснала в нея с главата напред и не мислеше, за  това какво ще се случи по нататък.

През лятото и се обадиха от полицията и я попитаха дали иска да се върне на работа, Алекс прие със сълзи на очи. Беше много объркана, защото и предлагаха договор до края на годината, а тъкмо беше свикнала с новата си работа, а и правеше удоволствие да се среща с хората и да се стреми към успеха. След разговор с Емил решиха, че би могла да се опита да съвместява двете работи. Това беше компромисно решение и тя прие. Върна се на работа в Паспортна служба, работа имаше на корем. Дните минаваха неусетно. Беше и приятно да работи тази работа, да бъде сред хората. Работата беше на смени и тя имаше достатъчно време да върши и другата си работа. Намираше и време за кафе с колежките, нещата бяха потръгнали в добра посока. Така беше потънала в ангажименти, че рядко се сещаше за себе си. И един ден точно тук без да очаква тя видя Дани, беше дошъл да плаща някаква такса на гишето на банката. Сърцето и се разтуптя при срещата с него и в главата и нахлуха спомени. Разбраха се да се видят като свърши работа. С нетърпение чакаше да й свърши смяната. Когато стана два часа, той я чакаше с мерцедеса си отвън. Отидоха да хапнат нещо за обяд и да си поприказват като стари познати. Прекараха около два часа заедно и след това се разделиха. От време навреме се срещаха, като предимно Алекс беше инициатора на тези срещи, той водеше някакъв неразбираем за нея живот.

Срещите между тях спряха за едно известно време, оказа се че в живота на Дани се беше появила друга жена, но всичко се оказа една кратка връзка и той отново се върна при Алекс.  Само, че докато той реши да се върне при нея тя беше изживяла поредното си разочарование с още един мъж - Станимир. Така главозамайващо започна всичко, че Алекс направо се изплаши до къде могат да стигнат нещата, но Станимир скоро сложи край на романтичната приказка. Той също беше семеен и разбрал накъде тръгват нещата между тях най-неочаквано реши да сложи край на всичко. С него изкараха два романтични дена на Боровец, всичко беше толкова красиво, че Алекс не искаше да се прибира у дома. Когато се прибраха те продължиха отново да се виждат, но така, че никой да не разбере. След това Алекс тръгна за Варна, където се видяха с Веско, но той умрял от страх да не започне всичко от начало реши на вечерния купон да не присъства. Така тихомълком двамата разбраха, че трябва да сложат край. Вечерта изпълнена с много танци и музика, и по-точно една песен на Ивана подбудиха Алекс да се обади на Станимир в два през нощта. Той навярно спейки до съпругата си нямаше как да се обади и не го направи, но от там се обиди на Алекс и реши, че най-правилния начин да няма някой от тях неприятности е да сложат край на едномесечния си флирт. Алекс хиляди пъти съжаляваше за тази своя грешка, но и преди да го направи тя знаеше, че може да се случи така и въпреки това се обади. Искаше да си поиграе с огъня и да тества човекът срещу себе си докъде е готов да стигне. Само, че Станимир като повечето мъже, както и Веско бяха от хората, които хем им се иска хем не им стиска. Искат да си поиграят и когато нещата започнат да стават по сериозни - бягат.

Ето затова тя намираше нещо различно в Дани, той умееше да носи отговорност или е с теб или не е. Започнаха отново да се чуват по телефона и да се виждат Алекс колкото и ядосана да му беше заради предишната му връзка сега отново го предпочиташе пред всички останали, защото сърцето й я теглеше към него. При една от поредните им срещи те решиха да стопят разстоянието на приятелството и на няколко пъти страстно впиваха устните си. Може би времето щеше да покаже какво е бъдещето им заедно, но те не спираха да се търсят. Тя виждаше надежда в неговите очи, търсеше го за съвет и знаеше, че ще получи най-правилния точно от него.

Времето минаваше, нещата между нея и Емил се влошаваха. Той започна все по-често да си пийва, а тя страшно се дразнеше от това и започна да се чуди какво да направи за себе си. Как да намери своето душевно равновесие. И тя започна често да се сеща за Дани, дали пък той не е нейното щастие? Когато се сещаше за него в душата и нахлуваха онези отдавна позабравени чувства от миналото, но тя все още не им позволяваше да я обсебят, защото трябваше да сложи край, на друго нещо продължило цели петнадесет години. А и не смееше да мисли за себе си като за един човек, тя мислеше и за децата, как щяха да приемат раздялата на родителите си. Дълбоко в себе си тя още вярваше, че Емо е нейния спътник в живота, но напрежението между тях растеше постоянно, той започна да се интересува само от това за какво са изхарчени парите му и колко труд е хвърлил, за да живеят "те" добре. Животът и с него я беше научил да се подчинява и тя нямаше смелост да направи рязка крачка, защото се страхуваше, че ако сбърка ... после накъде, а и децата, тя не искаше те да страдат. Понякога когато оставаше сама със себе си тя се упрекваше, че в последните две години беше допуснала толкова близо тези мъже, но след това разбираше, че ако всичко вървеше добре в семейството, както преди доста години тя нямаше да се сеща за друг. А животът и течеше и когато искаше да се чувства жена нямаше кой да го прави. В действителност тя не изглеждаше никак зле и наистина си имаше доста обожатели. Само, че Алекс се беше уморила от натегачи и мислещи само за секс мъже. Тя искаше стабилна упора и много, много любов. Когато след някоя кавга с Емил, сядаха да анализират живота си, тя виждаше, че той не може да и даде това, от което се нуждае. И тогава знаеше, че това е само Дани, дори една вечер го сънува как той и се обажда и я пита иска ли тя да бъде майка на неговата дъщеря. А той никога не говореше за деца и нямаше, въпреки че беше имал два неуспешни брака и една връзка продължила четири години. За нея обаче той беше химера Алекс не смееше да го занимава с нейните проблеми и когато се виждаха или чуваха тя не му споменаваше за това. Искаше да се наслади на миговете прекарани с него.

На следващият ден след Никулден, Алекс както всеки друг ден беше на работа, но в края на работния ден я извикаха при началника на отдел "Опазване на обществения ред и превенции". Той беше едно строго ченге, което Алекс не познаваше, но беше чувала колко строг и безпощаден е той. Тя се изплаши, че я вика точно този човек, без да знае за какво. Когато влезе в кабинета му там имаше още един от началниците на РДВР. Тя се стъписа от тази неизвестност и с разтуптяно сърце зачака да чуе защо са я извикали. Когато строгият глас на г-н Денчев я подкани да седне и в същото време и подаваше едно заявление, Алекс направо беше вече премаляла. Накараха я да разгледа заявлението и да каже дали тя го е приемала. По всичко личеше, че тя беше взела документите на този човек. По заявлението ясно личеше нейният почерк и нейния подпис, беше повече от ясно че тя го е приемала.

В стаята влезе още едно ченге, което Алекс беше виждала из коридорите на Дирекцията, но не знаеше неговото име. Започна буря от въпроси, един през друг се сипеха върху нея и всички се опитваха да я изкарат виновна за нещо, което тя не беше направила. Колегата с неизвестното име се оказа, че бил от отдела за корупция, той пък се опитваше да й вмени идеята, че са и платили да приеме заявлението. На Алекс й се искаше да избяга от всички тези хора, които искаха да я натопят и да я разкъсат. Накараха я да напише писмени обяснения на всичко казано от нея в своя защита и след това отново започнаха да я разпитват. Тя беше сред хиени, които трябваше да докажат, че тя е виновна. Към осем вечерта я пуснаха да си ходи. Тя беше изцедена като парцал. Не можеше да разбере какво бе сторила та трябваше да изтърпи това унижение. Тя която беше толкова стриктна в работата си и която вършеше всичко с желание. Тя на която началникът и беше гласувал най-голямо доверие и когато идваше нова колежка той я зачисляваше на нея и тя трябваше да я обучи и да предаде опита си. Алекс започна да живее в стрес и недоверие. Не разбираше защо, но знаеше, че някой от шефовете искаше главата й. В следващите няколко месеца живееше под постоянната психоатака на началника си и колежките си. И чакаше да чуе решението на комисията по случая. На 20 февруари излезе в отпуск и повече не се върна на работа. Докато беше в отпуск беше излязла заповедта и за уволнение. Заповедта беше с дата девети март. Викаха я и във Военна прокуратура на разпит, сякаш беше някой престъпник. Годината на нейните разочарования беше започнала, а те се сипеха едно след друго.

Алекс четеше и не вярваше на очите си, че там пише нейното име, а по-надолу изброени страшни неща, които тя не беше извършила. Все още не искаше да повярва, че това е се случва наистина. Имаше чувството, че скоро ще се събуди и този кошмар ще свърши, но уви. Сега и предстояха срещи с адвокати, съдилища. Все неприятни емоции.

През април имаше рожден ден когато отиде да почерпи бившите си колежки г-н Денчев беше я видял в службата и беше издал устна заповед да не я допускат повече там. И за да имат по-голяма тежест неговите думи им каза, че който я пусне да влезе го грози същата участ - уволнение. От този ден нататък тя щеше да изживее още много разочарования, колежките от страх не смееха вече дори да и се обадят по телефона. За срещи с тях пък беше абсолютно немислимо. Дори тези, с които беше много близка преди тази случка и те престанаха да я търсят, а когато тя ги потърсеше си намираха различни поводи за да и откажат. Изведнъж тя се оказа предадена и много самотна и освен Даниела - колежка от застрахователната компания тя нямаше друг до себе си. Семейството твърдо беше зад нея и вярваше в нея, но тя разбра че няма приятели. Много искаше да сподели всичко, което беше изживяла с някого, но нямаше с кого. Много пъти търси Дани, но и той си намираше извинение. Опитваше се да я разсмее по телефона като я наричаше Алкайда (престъпна групировка на арабския свят).

Алекс се сви в черупката си и добре, че от време на време се виждаха с Даниела, иначе щеше да се превърне в един самотен остров.

Сгушена във фотьойла на семейното им жилище, което се намираше в един от крайните квартали на града Алекс отново анализираше живота си. Търсеше своите приоритети, обвиняваше се, че е допуснала животът и да протече по този начин и търсеше изход от тази ситуация, защото вярваше, че не всичко е изгубено. Все още можеше да промени живота си. Беше стегнала до задънена улица и не разбираше как бе стигнала там. Предстоеше и да ходи по съдилища и да доказва невинността си. Сега това беше единственият и стимул за живот. Тя живееше от дело до дело с надеждата, че истината ще възтържествува. Следващата седмица и предстоеше поредното дело и тя с голяма надежда го чакаше. Беше си наела адвокат от София и делата се провеждаха в София. Имаше проблеми когато трябваше да си намери свидетел из между колежките си. Едното и дело се беше провалило точно заради това, че свидетелката не се яви в съда, това отлагане на делата само удължаваше агонията на Алекс. Както казах това беше годината на нейните разочарования.

 

 

 

...........................................................................................................................................

 

От около два месеца с Алекс се беше случило нещо ужасно и необратимо - беше болна от болест, с която съвременната медицина все още не можеше да се справи. Ракът постепенно я изпиваше, но тя не искаше никой да разбере. Разсейките бяха плъзнали като червеи из цялото и тяло. За това заболяване знаеха само в семейството й. Сега повече от всякога тя обичаше живота и искаше да вземе всичко от него. Не казваше на приятелите си, защото не искаше да вижда съжалението в очите им. Искаше да остане в спомените им все така жизнена и жадна за живот. Беше премислила всичко, когато дойдеше момента просто щеше да замине на село и там да посрещне края си. Сърцето и се късаше, когато оставаше насаме със себе си - болеше я за децата, които още имаха нужда от нея. Болеше я за Дани, искаше й се да бъде още много с него, имаха да изживеят още много неща заедно, болеше я и за Емил, той беше с нея в най-трудните и моменти и страдаше заедно с нея. Всеки път, когато тя получаваше пристъпи, той изстрадваше всяка нейна болка. Притисната от болестта, Алекс сякаш искаше по-безболезнено да се оттегли от този свят. Тя напусна застрахователната компания, без да й се налага да дава много обяснения, беше решила, че така е по-лесно и за нея, и за тях.

 

 

 

Една гореща августовска сутрин телефонът на Алекс иззвъня, когато чу мелодията, с която Дани и звънеше, сърцето и подскочи, разтуптя се и щеше да излети, когато чу приятния му глас. Той я попита дали иска да се видят след 40 минути и да отидат до Казанлък, защото има там някаква работа. Алекс без много да мисли се съгласи и започна да се приготвя за срещата с Дани. Имаха среща до кварталната бензиностанция качиха се в колата му и тръгнаха. Алекс беше щастлива, че е с него. По пътя от повдигнатия адреналин предимно тя говореше. След като той си свърши работата, по обяд седнаха да хапнат на Крънското ханче. Говориха си най-различни неща Алекс му сподели някои свои идеи относно детския кът, който тя искаше да направи, той обаче реши, че това не е уместна инвестиция и завъртяха разговора в тази посока. Дани и разказа, че иска да направи плейбой бар, но му е трудно да намери доверени хора, които да работят за него. И така от дума на дума я попита тя иска ли да работи за него, а и това щеше да е повод да се срещат по-често. За Алекс беше чест и удоволствие да чуе, че той се нуждае от нейната помощ, а тя беше готова да му я даде щом я иска. Пътуването приключи с уговорката скоро отново да се чуят и видят.  И наистина след два дни се чуха, след това отново и отново. Не се виждаха, но пък редовно започнаха да си говорят по телефона.

 

 

 

От около месец бяха започнали да се виждат доста често, Алекс беше на седмото небе всеки път, когато и се обадеше той. И когато тя си помисли, че може да направи всичко, за да бъде с него завинаги, той обърна нещата наопаки. Толкова години след тяхното запознанство Алекс продължаваше да има своето влечение и страст към Дани, когото всички вече наричаха Дидо. С времето той беше се превърнал в нещо, което само визуално приличаше на човек. Беше станал повече звяр отколкото истинските горски зверове. Вина за това имаше обкръжението му - банда сутеньори, проститутки, наркомани и цигани, с които се използваха взаимно. Беше стигнал дъното на подземния свят. Той нямаше семейство и се беше отдал изцяло на всички пороци, за които можеше да се сети човек. И при един от наркомаратоните, които той организираше в собствения си дом, продължаващи по пет-шест дни се обади и на Алекс, сякаш за да е пред очите му да я наблюдава, да и се радва и в същото време да издевателства над нея. Той се опитваше и беше лош спрямо нея, унижаваше я всячески, в един от дните дори си позволи да и удари безпричинно няколко шамара. И въпреки, че това изключително нарани душата й, Алекс подчинително остана с него, любовта за нея беше всичко.

Дидо имаше много лица и Алекс беше видяла някои от тях - той ухажваше всички проститутки и цигани и в същото време обиждаше Алекс с думите "курва" и "пиростия" каквото и да означаваше това. И сякаш се страхуваше тя да не разбере истинските му чувства към нея, защото се страхуваше, че ако тя го разкрие и двамата се впуснат в оная необуздана страст връщане назад нямаше да има. Това щеше да означава край на досегашния му разгулен живот, а той беше стигнал до оная фаза, от където нямаше връщане. За тези години, в които те не поддържаха толкова често връзка, той бе имал толкова много връзки, от които бе останал безкрайно наранен и се страхуваше сега да не стане същото. Ако се отдаде на връзката с Алекс и след това се разочарова. Както беше и казал в един разговор, че е по-добре тя да се разочарова от него отколкото той отново да изживее болката от раздялата. Дидо най-много се дразнеше от това, че Алекс е семейна и за това се опитваше да я държи на дистанция от себе си. Хем да е до него, но пък и да не и дава повод за нещо по-сериозно. Изобщо тези срещи бяха мъчение и за двамата, но въпреки това те се срещаха почти всеки ден и продължаваха да се интересуват един от друг. Той рядко и даваше възможност да говорят човешки. Тя виждаше неговите много лица и понеже познаваше добре неговата същност и неговата душа не можеше да проумее, защо просто не се държи нормално. Той толкова много я искаше само за себе си и за това стигаше до грубости с нея, а и наркотиците явно засилваха този егоизъм от негова страна. Нейното сърце и подсказваше всичко това и тя не обръщаше внимание на униженията. Въпреки всичко тя продължаваше да го обича и вечер в семейното легло тихичко плачеше за него, искаше ако може да върне времето назад с около двадесет години и тя отново да бъде неговото малко момиче. Друг път искаше да има силата да го отдели от този начин на живот и той пак да стане оня Дани когото тя познаваше и обичаше. Времето и начина им на живот не беше им простил - тя беше семейна, това което много го дразнеше, а той беше наркоман, нещо много страшно, заради което неговите близки се бяха отдръпнали от него. И понеже знаеше и разбираше, че Алекс иска да му помогне да излезе от този батак, а той се чувстваше добре така, реши че тя му е враг и започна да я тормози. Докъде щеше да стигне това и докъде щяха да издържат нервите на Алекс никой не знаеше.

И днес тя пак много се разтрои той пак беше и се обадил и тя за сетен път склони да отиде до тях въпреки, че беше настинала и не се чувстваше добре. Когато влезе в дома му той беше с поредната проститутка. На масата имаше уиски с наркотици и въпреки, че я беше повикал не и обърна внимание, говореше си с новата си "приятелка". Точно преди Алекс да си тръгне той я помоли да му донесе вода и изведнъж каза, че не се чувства добре набързо си събра телефоните и отиде в спалнята си, когато тя се приближи до него той я отпрати с думите "Върви си, защото ще стана груб и няма да мога да се овладея". Извика Цвета (така се казваше днешната му приятелка) и  нареди да я изпрати. Последното, което видя Алекс беше това как той се строполи в леглото после затвориха след нея вратата. Дидо не искаше тя да го вижда в момент на слабост. Когато излезе от входа тя просто не беше на себе си. В нея всичко бушуваше тя си искаше откраднатия живот, а с него и любимият човек. Само, че той се беше оставил в ръцете на Цвета, а не в нейните ръце за помощ. Тя ужасно съжаляваше, че не беше намерила пътя към него. През изминалите дни многократно се опитваше да говори с него, но той и отговаряше, че сега не е момента и нямат какво да си кажат докато тя не се разведе. И въпреки тези думи той не спираше да търси очите й. Алекс се беше научила да чете в тях и всичко разбираше и още повече я болеше, защото беше безсилна да промени действителността. Сама без неговата помощ и желание не можеше да се справи. Тя имаше по-голяма нужда от помощ, но знаеше, че вече няма как да и се помогне, докато при него още имаше шанс. Искаше да му каже, да му изплаче болката си на рамото му, но в същото време не искаше да го тревожи. Такъв човек беше тя, умееше да изслушва всички, да влезе в положение на всички, но не искаше никого да тревожи със своите проблеми. Тръгна поклащайки се към спирката, но усети че й става зле. Махна на първото такси и с големи усилия се опита да се държи. Скоро пристигнаха пред блока и олюлявайки се тя успя да слезе от таксито. С огромни усилия изкачи стълбите до асансьора и се качи в него. Натисна копчето и се свлечи на земята. Когато пристигна на петия етаж влачейки се по корем като влечуго тя се измъкна от него. Влезе в къщи и остана легнала на коридора няколко часа докато отмине болката. Когато се посъвзе се изправи стигна до дивана в хола и легна безсилна и почти бездиханна. Нямаше как да се обади на някого, точно този ден бяха изключили телефоните на групата, някой не беше си платил сметката. Остана дълго простряна на дивана. Чак вечерта започна леко да се съвзема. Сега повече от всякога тя искаше да  и се случват разни приятни изненади, искаше някой да има нужда от нея, искаше да знае, че там някой я обича така както тя знае да обича. Изведнъж обаче се беше почувствала много самотна и започна да плаче. Тя реши да изчака няколко дни преди да се обади на Дани, въпреки че чувстваше че не може да живее без него. Когато го потърси той не й вдигна. Тя изпита някакво неопределено чувство на гняв и в същото време безразличие, може би дори облекчение. Той сигурно беше зает с поредната си нова приятелка?

На следващия ден и предстоеше химиотерапия и тя искаше докато още не е упоена да го чуе. Имаше чувството, че след намесата на тези химии тя просто нямаше да е същата пък и нямаше да има сили да излиза. Може би така обаче щеше да е по-лесна раздялата с него. Алекс бавно гаснеше, но любовта й към Дани ставаше все по-силна и по-силна.

От едно известно време когато се чувстваше добре беше започнала да пише - роман или разказ не беше решила, просто докъдето й стигнат силите. Имаше и доста сполучливи любовни стихотворения. Животът искаше да я напусне, но Алекс още не бе готова да му позволи, бореше се с последни сили и използваше всеки прилив на сили и енергия да бъде може би за последно с приятели и близки. Та тя само преди седмица беше на дискотека с приятелката си, която се върна от Америка и никак не и личеше да е болна от тази страшна болест. Танцува цяла вечер, весели се, смя се и се забавлява може би за последно. Искаше да даде и на Дани, това което бе искала още от момиче, това беше и тайната й мисия. Да му се отдаде изцяло и след това вече щеше да бъде готова да пусне душата си да излети като гълъб. И сега когато не беше успяла да постигне тази своя цел, тя знаеше, че трябва още да живее. Отиде отново да му се обади този път беше решена да му разкаже всичко, какво и предстоеше утре и колко много иска да е с него. Гласът на операторът съобщи, че няма връзка с този номер и тя отпусна уморено ръка. Дните и на този свят бяха преброени, а само след три Дани имаше рожден ден и тя както през всичките двадесет години откакто се познаваха с него искаше да празнува с него, но и този път нямаше да може. И вече никога нямаше да може. Сълзите й се търкаляха една след друга и тя не можеше да ги спре, а и вече нямаше сили да ги спре.

В една единствена година тя загуби работата си по най-долния и грозен начин, чувстваше се омърсена и трябваше да измие петното в трудовата и книжка. Понякога се чудеше дали си струват всичките тези сили и средства, а и нерви и стрес. Загуби колегите си, приятелите си и Дани той вече не можеше да бъде неин, а може би щеше да загуби и живота си. Единственото което все още имаше беше семейството и само то не беше я предало. Всичко останало, което тя беше градила с години рухна за месеци. Животът и губеше смисъл всичко онова, което преди и беше стимул вече го нямаше.  И до последно тя мислеше за другите не и за себе си, искаше да бъде егоист, но не можеше. Още преди години беше разбрала, че не е за този свят. Нейната романтична натура, нейната емоционалност и ранимост бяха типични за друго време и сега когато беше на ръба между живота и смъртта тя се сети за една приказка, която беше и разказал баща и. Когато още като дете тя за пръв път разбра, че освен да живеят хората и умират. Тя попита баща си какво е това да умреш. И тогава той и разказа една приказка. "Когато човек се раждал, Бог му давал една торбичка с камъчета, всеки ден живот бил едно камъче, когато камъчетата свършели, свършвал и живота на земята. Бог давал на всеки различно количество камъчета и само той знаел на кого колко е дал. Когато на човек му свършат камъчетата отивал при Бог и там живеел друг живот невидим за нас простосмъртните." И като дете Алекс все гледаше към небето, напрягаше очичките си да види някой от тези, които са отишли при Бог. Беше чувала, че Бог е там на небето. Алекс все по-често се сещаше за тази приказка от детството си и знаеше, че тя няма да умре, а само ще отиде другаде да живее един по-добър живот. И въпреки това тъгуваше, за всички които е познавала тук на земята, тъгуваше за децата, които беше родила и обичаше безкрайно много. Тъгуваше за всичко и за всички. В последните дни в съзнанието и се връщаха спомени от нейното детство. Безгрижните игри на село при баба и дядо. После първия учебен ден. След това си спомни синята си връзка. Колко горда беше с нея тя и се чувстваше голяма. И как стоеше мирно всеки път когато чуеше българския химн и всички в къщи и се смееха. Спомни си съучениците си до трети клас и колко нещастна беше когато трябваше да се раздели с тях. Родителите и бяха купили ново жилище по-голямо и по-просторно и трябваше да се преместят да живеят в него до началото на следващата учебна година. Същото това жилище, в което Алекс създаде семейство, отгледа децата си и в това жилище щяха да свършат онези камъчета от нейната торбичка. Спомените продължаваха да се търкалят като филмова лента - първият учебен ден в новото училище, новите съученици и учители. Тя си искаше стария клас и плачеше безспирно в продължение на месеци и всеки път, когато можеше ходеше при тях и караше часове с тях и не можеше да се раздели с тях. На рождения си ден покани деца от стария си клас донесоха и книжки и топка. С какво умиление си спомни за тези подаръци и за детските личица. Една от тези и приятелки сега живееше в Америка. Случайно на гишето в Паспортна бащата на Ваня беше дошъл да подава документите и за паспорт и така Алекс беше разбрала, че Ваня вече е семейна и е спечелила зелена карта.

Спомни си за екскурзиите, на които ходеха в края на всяка учебна година. Спомни си и за първите тръпки и чувства към едно момче - Тихомир. Той беше по-голям от нея. Но това беше първото момче, което беше и обърнало внимание. Не можеше да не се сети за това. От много години не беше го виждала, знаеше за него, че има семейство и също като нея две момчета. Спомни си за раздялата със съучениците с които беше до осми клас. С голяма част от тях и до сега поддържат контакт и най-голямата и приятелка Минка, на която едната ръка беше винаги топла и по голяма от другата, която беше винаги студена поради недобро оросяване. Алекс много я обичаше и стоеше с нея на един чин. Всеки път на 19 март и подаряваше подарък, тогава Минка имаше рожден ден.

Алекс се измори от спомените си и се отпусна в леглото, от очите и се стичаха сълзи, които така изсъхваха по бледото и лице. Беше неподвижна и изглеждаше сякаш вече не е сред нас. Само като се наведеше над нея човек щеше да чуе лекото дишане, което излизаше от разядените и дробове. Всеки път когато и слагаха морфин я успокояваше и заспиваше. Така по-лесно се справяше с болката. Дали щеше се събуди никой не знаеше.  В полунощ  тя отвори хлътналите си очи, това беше единствения жест  който показваше, че тя все още е жива. Опита се да се повдигне, но силите бяха напуснали тялото и и тя не можа да помръдне. Сълзите в очите и напираха повече от всеки друг път. Но като че ли и за тях не можа да намери сили да ги пусне да рукнат и просто се примири с всичко, лежеше неподвижна в леглото и умът и не спираше да прехвърля като на филмова лента изминалия и живот. Изживян достойно, всеотдайно и със смисъл. В тъмното виждаше сенки на хора, които вече отдавна не бяха между живите. Техните сенки и навяваха спомени от времето, когато те бяха живи. Там бяха бабите и дядовците и, братовчед и, съученичката и Ваня и други нейни приятели и познати. Тялото и не искаше да се подчини на командите и  за движение, но мозъкът и още работеше безотказно. Как се зарадва като видя баба си - Марийка не беше я виждала от 9 години, от деня в който тя почина. И си спомни точно този ден как си взе с нейното тяло последно сбогом. Изправена до ковчега тя помилва студеното и лице и се разплака, точно тази студенина си спомни и бледото безжизнено лице. След това нахлуха още спомени - ето тя беше малка и лятото я бяха оставили на село. Алекс не обичаше да яде козе мляко, но на село гледаха кози и сутрин баба и и предлагаше козе мляко за закуска. Малкото момиченце всяка сутрин се чудеше какво да направи с млякото. Малката и главичка измисляше всеки път различни щуротии, за да не го изпие. И така спомените продължаваха да се прехвърлят един след друг. И накрая настъпи тъмнината. Тишината беше изпълнила стаята. Алекс беше пуснала душата и да отлети. Но спомените за нея останаха и след нея.

 

© Йовка Петкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??