Изповедта на един емигрант
Син на емигранти, и аз станах емигрант в напреднала възраст. Вече 13 години живея като такъв. Градът е един от най-красивите в света, а страната една от най-социалните. Не мога да се оплача. Макар и да липсва финеса на Европа, комфорта на Северна Америка го компенсира. Държавата ми осигурява достойна старост и ние всички сме й много благодарни. Като премия към всичко това имаме и една наистина величествена река, която прави града уникален, като го заобикаля от всички страни, превръщайки го в остров. Студеният климат е компенсиран от “глобалното затопляне” като следствие на “парниковия ефект” на емисиите вредни газове. Тк генно модифицираните храни съществуват от десетки години, но има всичко което искате, независимо дали се произвежда в Китай, Бангладеш, България или Мексико. И храната никак не е скъпа. Медицинската помощ е безплатна, за пенсионерите и лекарствата струват нула долара. Материално съм обезпечен напълно. Но ние хората имаме нужда и от друго, и именно за това “друго” искам да пиша и споделя с вас.
Да започнем от това, че за нас емигрантите, тук понятия като “родна земя”, “роден град”, “бащин дом”, “бащино огнище”, и т.н не съществуват и не могат да съществуват.
Вървим из един хубав и чист град, с хубави къщи, с приятни паркове и градини, но те са студени и чужди, защото това не е “нашият град”, улицата не е “нашата улица”, където сме играли с нашите първи другарчета. Квартала където живея не е “нашата махала”, където съм се родил, където съм направил първите си стъпки, където за пръв път сърцето ми е трепнало за комшийското момиченце. На тази монтреалска улица не съм счупил нито едно стъкло ритайки парцалената топка. Вървя с часове по улиците на този град, край мене фучат коли, минават стотици и хиляди хора от всички страни на света, но между тях няма нито един, който да каже “здравей, къде се изгуби?” Няма и не може да има. Тук аз съм “г-н Никой” аз съм един “социален номер”, един натрапник, който яде “чужди пари”/ това е мнението и съответно отношението на “местните хора” към такива като нас. Като чели те не са емигранти! Разликата е, че техните деди са дошли по-рано, избили са част от коренното население, остатъците са затворили в резервати и са станали “господари” на тази земя. И на нас гледат като на “навлеци”. Въпреки, че ние, нашите деца и внуци, работим, плащаме данъци, спомагаме за развитието на страната, издигаме и интелектуалното и културно равнище на обществото, ние пак сме “чужди” и нежелани. Естествено това не е официално становище, но това прозира при всеки контакт с местните. Тези които, смятат че имат приятели сред тях се лъжат жестоко. Да, те са “любезни”. възпитани, даже ни се усмихват, но всичко това е фалш и лицемерие, което при най-малкия сблъсък избухва като бомба със закъснител и ни удря в лицето, като взривна вълна. При тях няма скандали, викове и крясъци, но има студена ненавист и “възпитано” пренебрежение.
Ресторанта които посещавате не е заведенияето , където сте празнували завършването на гимназията, където сте си допили след абсолвенския бал, не са кръчкичките където сте се черпили с момчетата и момичетата от “нашата махала” или с колегите след получаване на първата заплата. Всичко това е останало там,. Далеч от нас на хиляди километри отвъд океана. Независимо дали сте в Бостон, Чикаго, Торонто, Монтреал или Сидней, картината е една и съща. И в Йохансбург, и в Мадрид или Париж, винаги оставате чужд и нежелан “натрапник”.
Вървя по улиците на София, край мен минават стотици хора, не ги познавам всички, но от време на време някой се спира, пита за здравето ми, уговаряме се да пием по едно някой ден и се разделяме. Това тук никога не се случва, никога, освен ако случайно срещнем познат българин.
И тук ходя на кино, сядам в конфортното кресло, наоколо всеки е награбил огромна кесия пуканки и “хрупа ли, хрупа”, сякаш идват не да гледат филм-произведение на изкуството, а да си купят заветните пуканки и пият кока кола.
В този киносалон не съм държал ръката на първото любимо момиче, не съм идвал с приятели, но скапаните дървени неприятно скърцащи столове в кино “Севастопол” и “Македония” са ми по-скъпи, там имам спомени, които нищо не е в състояние да заличи.
В супермаркета отсреща има всичко, освен топлината на бай Добри, при когото мама ме пращаше да купя кило захар, няма я и леля Мария от която купувах картофи за мусаката, и тя намигайки ми избираше по-едрите.
Когато видите здравец пред някоя къща, бъдете сигурни, че това е къща на българи. Никой друг не сади това толкова българско цвете, мисля че то е станало символ на българщината, символ на “родната земя”, знак на носталгията по “бащината къща”. И ако някой ден българите от емиграцията решат да имат свое знаме, мисля че листенце здравец най-добре ще стои на българския трикольор.
Вече повече от двадесет години България се обезкръвява, напускат я най- способните умове и таланти, напускат я младите, които са бъдещето на нацията, хиляди български деца се раждат на чужда земя и даже не говорят български. За двадесет години България загуби почти два милиона население, за двадесет години съотношението « българи – други етноси « се измени много в полза на « другите » /главно цигани и турци/. Прогнозите за близките 40-50 години са отчайващи, в България българите ще станат малцинство. Причини има и те се крият в управлението на страната. Тъй наречената « политическа » класа , независимо от цвета си, нехае за тази национална катастрофа и бърза да краде и пълни « гушата » си за сметка на аморфната маса, наречена народ. Докога ? Задавате ли си този въпрос ?
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados