ЖАНРОВИ ЕТЮДИ V: ЧЕРНА ФАНТАСТИКА (1)

-Г-не, г-жа Рох е готова да се срещне с Вас – гласът на Даниел беше плътен и равен. Сигурно щеше да бъде такъв и ако ми съобщаваше, че по работа ме търси самата Смърт. Впрочем предполагам, че когато някой ден дойде при мен, тя ще си запише час при Даниел, ще изслуша встъпителните му думи във фоайето и ще изчака, докато той я въведе. Винаги съм си я представял като добре възпитана дама на средна възраст. Като човек, с когото лесно ще се разберем.

Г-жа Рох беше именно дама на средна възраст. Най-вероятно между 50 и 55. Може би малко повече. Облечена в безупречен сив вълнен костюм, шит по мярка. Прическата ù подсказваше, че носи шапка, която е оставила във фоайето. Косата ù бе леко прошарена, но по все още красивото ù лице с възостри черти почти не се забелязваха бръчки. Сините ù очи бяха спокойни и непроницаеми. Само в ъгълчетата на устата ù едва забележима лежеше сянката на някаква преживяна болка. Или само така ми се струваше?

- Здравейте, госпожо! – пристъпих към нея и след кратко колебание предпочетох да стисна леко ръката ù, вместо да я целуна.

- Здравейте, господин Крамер – каза дамата. Гласът ù беше плътен и леко дрезгав. Погледът ù - прикован във възела на вратовръзката ми, без да се отклонява нито за миг. Поглед, който казва: „Не искам да бъда нахална, но знайте, че съм човек, който винаги владее нещата.”

Поканих я да седне на кожения диван и се разположих на фотьойла срещу нея. След като тя отказа предложението на Даниел за питие, аз го отпратих и я зачаках  да заговори.

- Господин Крамер – започна тя – вече го казах и на Вашия сътрудник, а и това се разбира от само себе си... но може да разчитате, че всичко, за което говорим тук, ще бъде запазено в пълна тайна. Разбира се, очаквам същото и от Вас...

Кимнах.

- Естествено, госпожо, сама разбирате, че в моята работа дискретността е от първостепенно значение...

Тя не каза нищо, само погледът ù за миг се премести върху очите ми, за да се върне отново върху вратовръзката.

- Разбира се – продължи тя след малко – аз вече имам известна представа за Вашия бизнес. Знам и, че клиентите Ви винаги остават доволни. Именно затова съм тук...

- Какво знаете за мен, госпожо? – важно бе клиентът бързо да преодолее задръжките си и между нас да се установи доверие, което да позволи да говорим за нещата откровено. Недомлъвките в този бизнес можеха да бъдат фатални.

- Вие – тя отново вдигна поглед – разработвате... „летални решения”. Малко странен израз, но Вашият сътрудник го нарече точно така.

- Да. – потвърдих – Някой би казал, че правя оръжия. Разбира се, думата „оръжие” има много широк смисъл, а и често се използва метафорично. И все пак ми се струва, че асоциациите, които буди, са някак... как да се изразя... груби и старомодни. Признавам, че израза, който използвам, може би звучи малко предвзето, но на мен ми се струва по-точен.

- Или, с други думи – гласът на дамата беше отчетлив и спокоен – помагате на едни хора да убиват други?

Повдигнах вежди и скръстих ръце. Вътрешно се усмихнах, защото обичам хората, които не се страхуват да наричат нещата с истинските им имена. Но побързах да кажа:

- Не бих употребил думата „убивам”. Виждате ли, госпожо, смъртта върви към човека още от самото му раждане. Срещата му с нея е единствената сигурна среща в целия живот. Далеч по-сигурна от тази с любовта или, да речем, щастието. Не смятате ли?

Дамата леко присви очи, но не отвърна нищо.

- Онова, което правя аз – продължих, без това да ме смущава – е да направя този път по-бърз и лесен. Понякога по-смислен и издържан в... хм... естетически смисъл. За мен като майстор – защото аз считам себе си за майстор, влагайки в тази дума цялата гордост, но и скромност, която са влагали древните – не е важно какво стои зад нуждата на клиента. Омраза, отмъщение, корист... това просто не е моят жанр – виждате ли, аз съм ювелир, а не, да речем, драматург. Когато някой трябва да умре, за мен не е важно защо е така, а още по-малко – дали смъртта му не може да се предотврати. А това да стане с колкото се може повече стил и, естествено, по удовлетворителен за клиента начин...

Дамата сведе поглед за първи път, откакто бе започнал разговорът ни и ми се стори, че забелязвам върху устните ù нещо като усмивка.

- И така, госпожо, вярвам, че Даниел вече Ви е показал някои от нашите мостри. Видели сте спринцовките, монтирани в чадъри и ръкавици, химикалките  - пистолети, смъртоносните игли, сутиените–кинжали... Естествено, това са само най-баналните примери. Онези, които бихме наредили на тезгяха в магазина си на главната улица, ако имахме такъв... - тук си позволих да разтегна устни в широка усмивка.

- Както вече Ви казах, госпожо, всичко зависи от клиента и неговия... обект... Така че ще Ви помоля накратко да ми разкажете какво трябва да представлява Вашето... „решение” и, стига да не възразявате, за кого е предназначено.

Госпожа Рох замълча за няколко секунди, после ме погледна право в очите.

- Виждате ли, господин Крамер, моят случай е малко... особен. Средството, както го наричате, трябва да бъде нещо като... човек. А за кого е предназначено... Но нека първо да Ви разкажа какво се случи с мен. Мисля, че иначе няма да можете да ме разберете. За мен това е особено важно, защото в това „решение” ще трябва да вложите целия си разум. И вероятно – тук тя като че ли се поколеба – цялото си сърце...

(Следва продължение)