Живот незабранен, но не и напълно разрешен.

Философът Жан-Жак Русо казва така: „Човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови.”. А един друг философ твърди следното: „Човек е осъден да бъде свободен.” – Жан-Пол Сартр. Макар да съществува голяма пропаст от два века между двамата мислители, те си приличат по тематиката, от която се интересуват, а именно свободата. Русо, съвременник на Френската революция, и Сартр, наш съвременник от 20 в., имат две на пръв поглед различни мнения по въпроса за свободата на личността. Дали е така?

Ако наистина поразмишляваме по-съсредоточено върху тезите им, всъщност ще открием неразривна връзка между двете мисли. Според Русо човек се ражда свободен, защото когато е малък, той все още не е обременен от задълженията и ограниченията в ежедневието на възрастните. Но когато започне да опознава светът, той се научава на добро и зло, на това, което трябва да върши и онова, което не трябва да прави. Той бива ограничен в действията си, в поведението си, в изказа си. А има и хора, които до такава степен биват повлияни от околните, че се ограничават и в мисленето си – единственото пространство, където човек е напълно свободен. Всичките тези норми, правила и закони, философът нарича „окови”.

Докато Сартр е на по-различно мнение. Според него ние сме напълно свободни, не, осъдени сме да бъдем свободни, защото въпреки всичките „окови”, ние правим избор във всяка една ситуация – в магазина, когато пазаруваме, когато избираме училище или работа, когато се женим за някой, когато гледаме телевизия, ние избираме. И дори когато решаваме да оставим някой друг да избира вместо нас, пак ние избираме да се откажем от тази привилегия. Свободни сме и в мислите си, където ограниченията на материята и физиката не съществуват. Та общо взето, каквото и да правим, ние сме просто осъдени да избираме, независимо дали искаме или не.

А според Имануел Кант човек притежава свободна воля и когато всъщност „трябва” да направи нещо, като например: „не ми се учи по физика, ама трябва, защото утре имам тест”, той отново прави свободен избор, защото собствената му воля го подтиква към това, не някой друг. Та какво излиза? Дори и в задълженията си сме свободни? Дали?

И сега сигурно се питате за какво беше тази лекция по философия. Ами много просто – ще поразмишляваме за свободата, свободната воля на човека и задълженията, но за да можем да го направим, първо трябва да имаме някаква основа, нали?

Сега, след като се запознахме с тези три мъдрости отблизо, виждаме, че имат логическа последователност и истинност. Но има нещо, което не ми дава мира. Ами ако не сме напълно свободни в избора си? Нали за да разпознаем кое е добро и кое зло, трябва някой да ни го покаже и това са родителите. Но те много често ни казват какво трябва да направим и още по-често, без да ни кажат причината, защото „ще разбереш, когато пораснеш” – типичната фраза на родителя. И наистина, когато пораснем, разбираме повечето неща, но не всичко. Може би всичко е до възрастта. Но няма сигурен начин да разберем това, докато ние самите не го изживеем. И все пак, не мисля, че сме чак толкова свободни в избора си, защото докато сме още малки, неопитни и наивни човечета, ние можем да повярваме на кажи-речи всичко. И това ни прави много податливи дори на очебийна манипулация. Разбира се, формирането на личността ни зависи доста от заложените ни гени, с които природата ни е дарила, но и също и от самите нас и средата, в която се намираме. Но за да може да зависи от самите нас, трябва да имаме някаква опора, на която да се позоваваме защо постъпваме така, а тази опора ни я дават първите познания за света, които придобиваме в своя дом.

Та какво остава за свободата, свободната воля и задълженията? Всичко това вследствие от една наглед необходима манипулация ли е? И след като вече не ни манипулират, продължаваме ли да сме подвластни на манипулацията? Или тогава ставаме истински свободни да правим каквото си поискаме и сами да слагаме границата на всичко?

За да не остане само на теория, нека разгледаме един пример: „Човекът в калъф” от Чехов. Руснакът описва нещастния живот на един учител по гръцки език, които сякаш наистина живее в калъф. Винаги се облича дебело, дори и през лятото, че ако захладнее… Винаги ходи с галоши, че ако завали… Винаги грижливо прибира всичките си вещи в калъфи и обвивки, че да не стане нещо с тях… Винаги спазва всяка една запетайка от правилника, че ако разберат от началството… И винаги казва: „Ама да не вземе да стане нещо.”. Но най-голямо впечатление ми направи едно от описанията на Буркин: „И мисълта си, и нея Беликов се стараеше да притули в калъф.”

След като Беликов внимава дори в мислите си - нещо, което никой няма да разбере, освен ако той не го сподели – дали е свободен? Или е затворник на собственото си съзнание? И след като се придържа толкова строго към правилника, нещо, което дори самите му създатели не правят толкова стриктно, той не живее ли в един сив и ограничен свят? Може ли учителят, човекът на просветата и въображението, чиято свобода на мисълта бива надминавана само от тази на необремененото детско съзнание, да бъде затворник на собствения си страх? И то какъв страх? Той ли сам си го е създал? Или му е бил внушен, когато е бил малък, само и само за да не прави пакостите, типични за едно дете? И ако му е бил внушен, той може ли да го осъзнае, може ли да се отърси от него и живее, както Варенка – смело, но и безгрижно и весело?

Живеейки в този постоянен страх от света, Беликов така и не открива радостите, които са познати на свободния човек. Той не може да приеме, че светът е толкова свободен и за него това е лошо. А когато някой реши да изрази своята свобода, той смята за свое задължение да предупреди този някой за последствията, които ще предизвика, а те, според него, са недопустими за човек от такава класа и възраст. И накрая какво излиза? Когато Беликов „предупреждава” Коваленко, се стига до сблъсък на възгледи, свобода на мисълта и волята и, разбира се, изходът не е благоприятен за учителят по гръцки: той бива бутнат по стълбите, а след като бива и осмян от Варенка, поради недоразумение, животът му буквално свършва. И защо? Защото е затворен в един малък, тъжен свят, който може би му е внушен още докато е бил един от онези малки наивници и сега не може да прояви свободна воля и да се отърси от него? Или той е направил своя избор да не напуска границите му? Или трябва да се придържа към него? Кое от всичкото е вярно? Или всичко е вярно и всичко има значение и някаква роля в живота на Беликов?

Както виждате, дори живота на един порядъчен човек не е прост и лесен. Той се лута между „трябва”, „искам” и „мога”. И той следва „трябва”, едно тиранично „трябва”, внушено или своеволно избрано, можем само да гадаем. И въпреки това пак остава въпроса за свободата, свободната воля и задълженията.

Внушени ли са ни всички задължения или ние сами ги избираме? И ако са внушени, тогава можем ли да кажем, че сме избрали да ни действа манипулацията, дори след като вече имаме свобода на мисълта и волята? А ако не са ни внушени, а ние сме ги избрали, защо сме ги избрали? За да получим по-голямо благо? Или защото така ни казва съвестта? И тя въобще има ли нещо общо с всекидневните задължения, които не включват други личности, освен нас самите?

Толкова много въпроси и толкова малко отговори. За щастие, не целият хоризонт е покрит с черни облаци – съществуват няколко места, на които слънчевата светлина успява да пробие и да ни озари с мъдростта си – това са мислителите. И тези мислители ни озаряват с изключителната си дарба да знаят какво има над черните облаци и благодарение на тях, ние знаем горе-долу къде се намираме. Но докато не разберем наистина какво има над мрачните облаци, ние ще продължаваме да се лутаме между живот незабранен, но не и напълно разрешен.