Пет.

Пет години откакто взе решение, че винаги ще е част от нейния живот. Радваше се, че може да го изпълни. Просто не очакваше да е буквално. Разбира се, бе привлечен от нея още в първия миг, в който я видя. Жена, наслаждаваща се на всеобщо възхищение, без да парадира с него. Очарованието, което излъчваше, бе закодирано в самата й същност и не изискваше каквито и да е усилия, за да озари всяко общуване с ентусиазъм и наслада. Чар, омаловажаващ дори неподправената й красота. Той си позволи да мечтае, че може да бъде специален. Положи усилия и бе възнаграден с моменти на искреност и споделеност. Но никога на пълно доверие и привързаност. Знаеше, че най-вероятно бива използван заради своето привличане. Дори и подсъзнателно. Не загуби отдадеността си дори и когато тя откри мъжа до себе си. Не изпитваше необходимост да отрича безспорните му качества. Припомни си любим цитат от филм: „Всеки има право на фаворити. Проблемът е, че ти си моят.”

Четири.

Четири месеца откакто разбра. Случайно изпусната реплика от нейна приятелка. ХМБ – хронична бъбречна недостатъчност. Нямаше смисъл да изпада в разсъждения относно несправедливостта на живота. Пустото вселенско равновесие. Сякаш съдбата бе злобно, завистливо хлапе, което бързаше да накаже всеки, дарен от създателя или извоювал успех за себе си.

Три.

Три седмици откакто реши да действа. Светът не можеше, не биваше да я загуби. Той не можеше да я загуби. Тя трябваше да продължи да бъде доказателство за потенциала и изяществото на живота. Неопровержим довод, че съвършенството е реално, макар и достъпно за малцина. Светъл лъч в тенденцията към упадък. Сам организира и подготви цялата необходима документация. От болницата поискаха да направят изследвания, но той им отговори, че вече ги е провел в лечебното заведение, където бе лежал по-рано. Същото, в което заедно бяха дарявали кръв и бе разбрал за тяхната съвместимост. Бе го възприел като знак от съдбата, но едва сега осъзна истинското му значение. Прилежно комплектова папката съобразно изискванията и я предаде на медицинския екип.

Две.

Два дни откакто му се обадиха, за да потвърдят готовността си за операцията. „Не се безпокойте, знаете ли колко хора живеят до дълбоки старини с един бъбрек? Това, което правите, е много благородно!”. Да, сигурно е така. Но това нямаше толкова голямо значение. Изражението й бе наградата и признанието, за което копнееше. Знаеше ролята си на този свят и на хората като него. Почва, хранеща цветовете над тях. Бе щастлив, че допринасяше за нещо значимо. Акт, придаващ стойност и на самия него.

Едно.

Един час откакто бе започнала операцията. Вече приключваха. Лекарите се поздравиха и в стаята се настани усещане за удовлетвореност. Пациентката бе в добро състояние и по всичко изглеждаше, че прогнозите са позитивни. Той бе на съседното легло, все още под пълна упойка. Сестрите спокойно подреждаха и прибираха инструментите, когато в залата връхлетя администраторката, размахвайки купчина листи: „Докторе, излъгал ни е, подправил е документите! Колегите изпратиха истинското му досие, той е особен случай!”. Хирургът припряно взе книжата и впери поглед в тях. „Едностранна бъбречна агенезия”. Един бъбрек по рождение. Невярващо погледна донора. „Но това означава, че след трансплантацията той е останал с ...”. Прекъсна го пронизителният, тревожен сигнал на апаратурата.

Нула.