Казвам се Джони. Бях на 7 месеца и 14 дни, когато дойдох тук. Преди това живеех на бул. Арсеналски 2 в гр. София под едно величествено и красиво дърво, което лятото пропускаше до мен по-малко слънчеви лъчи, а зимата през клоните му се промъкваха малко снежинки.Не знам дали имам братя или сестри, не помня майка си, защото ме е изоставила веднага след раждането ми. Нямах и много приятели - братята Балу и Джаро и Сара бяха единствените, с които обичах да се разхождам. Да си призная - Сара я чувствах като нещо повече от приятелка и тайничко вярвах, че и тя има специални чувства към мен - винаги танцуваше нежно с опашка, когато ме види, докато Джаро и Балу само ги лаеше. Тя имаше мека, рижава козина и големи блестящи, кафяви очи. Представях си как един тя ще бъде майката на моите деца. Деца, които аз никога нямаше да изоставя, както моята майка бе направила с мен. Ние четиримата бяхме най-щурата дружина в целия град. Бяхме и най-щастливите! Макар и често да се случваше да заспиваме гладни и да получаваме по някой друг незаслужен ритник от хората, ние не бяхме нещастни! Не ! Бяхме заедно, давахме всичко един за друг, играехме на гоненица с пеперудите всяка пролет, а разцъфващите дървета ни наблюдаваха и ни се радваха, нощем заспивахме под звездите, галени от вятъра и най-важното - бяхме свободни, а не като хората, които вярваха в една грандиозна лъжа, а именно, че са ограничени (единствените им граници са поставени от самите тях). Може да не живеехме в кутия (която хората наричаха “къща“ и която впрочем би ни лишила от прекрасната гледка към звездите), но бяхме изградили неразрушим, свят, кристално чист дом в сърцата си. Това ни правеше истински щастливи. А когато някой от нас намери храна винаги я споделяше с другите. 
Спомням си как един ден докато се гонехме следобяд с приятелчетата , едно малко момиченце се уплаши от нас и изпусна сладоледа си, след което започна да плаче. Почувствах се много зле, сякаш тънки иглички скачаха върху бързотуптящото ми сърце, болеше ме отвътре и за нея, и за мен. Дядо ѝ отиде да ѝ вземе нов сладолед, а тя седна на една пейка да го изчака. Тогава събрах смелост, отидох при нея и започнах да се гушкам в нея и да ѝ лижа ръчичката. Казваше се Ев. Тя видя, че не съм толкова страшен и започна да се смее със сладкия си, звънлив детски глас. Поиграхме си малко, след това се прибрахме. Тази вечер в кошчето имаше повече храна от вчера, успяхме да си напълним почти наполовина стомасите, поради което тази вечер не заспахме гладни, спахме спокойно. На следващия ден се разхождахме отново из парка, надявах се да видя момиченцето. Не знам дали ще ми повярвате, но аз наистина я обикнах! Тя е първата, която се осмели да ме погали. Беше толкова приятно - прокарваше нежно пръсти през козината ми, сякаш ангел ме гали с перце. Почувствах се обичан от човек. През следващите две седмици всеки ден се виждахме на същото място, в същия час. Споделяхме си, тя ми каза: “Предпочитам да прекарвам времето си с теб. Само ти не ми се присмиваш, че заеквам. Само ти имаш търпението да ме изслушваш и разбираш“. Един ден обаче чаках Ев цели 3 часа, но тя не дойде. Казах си: “Как можах да си въобразя, че съм обичан от човек?! Сигурно от съжаление е идвала при мен, лъгала ме е , че ѝ е приятно в компанията ми, но вече ѝ е писнало да губи времето си с мен единствено от съжаление“. На следващия ден отново отидох на същото място в същия час, надявайки се да я видя поне за миг, но уви. Бях с Балу, който ме остави за малко сам, защото знаеше, че се нуждая от това. След няколко минути се върнах там, където се разделихме с Балу, но него го нямаше. Търсих го цяла нощ - никъде го нямаше. Помислих си, че е и той е последвал примера на Ев, че е избягал от мен, че вече не иска да сме приятели. Минаха два дни, а Балу така и не се появи. Всички ме напускат..... През следващата седмица нямаше ден, в който да не мислим за него. Джаро страдаше най-много , все пак бяха братя, а междувременно болката ни сплоти още повече със Сара. И двамата признахме любовта си един към друг. И ето че една от мечтите ми бе на път да се реализира - никога няма да забравя датата - 26.02.2015г. (14.00) - тогава Сара ми каза, че ще ставам баща. Баща на едно момиче и едно момче. Джаро беше отишъл сам на разходка и аз отидох да го търся, за да му съобщя новината. Знаех, че той обича да стои в Докторската градина, затова се запътих натам. На улица Шипка обаче видях как един мъж на средна възраст, който имаше дълга коса и брада, както и демонична татуировка на лицето си, открадна чантата с хранителни продукти на една жена и започна да бяга. Не се замислих и веднага тръгнах след него. Бягах много бързо, една от мечтите ми бе да стана лекоатлет. Успях да го настигна, взех чантата и се връщах към жената да ѝ я върна, когато пред мен застана един мъж, който държеше в ръцете си някакъв дървен предмет. Усетих удар върху главата ми. Сякаш се стовари огромна тухла върху нея. Последва ритник в корема. След това още два, три, четири... Дванадесет. Чувах само “Крадливо куче“ , “Мръсно бездомно псе“ “Грешка на природата“ и накрая - последният удар с палка пречупи гръбначния ми стълб. Започнах да се виждам от високо - лежах на земята, целия облян в кръв, едното ми око беше зад опашката ми, виждах всичките си вътрешни органи. Издигах се все по-нагоре и по-нагоре, а тялото ми продължаваше да лежи там доло. Моят убиец се изплю върху мъртвото ми тяло, взе чантата, опръскана с кръв и я върна на жената.
Казвам се Джони. Бях на 7 месеца и 14 дни, когато дойдох тук - на небето, в рая.. Тук има повече животни, отколкото хора - кучета, котки, зайчета, еленчета и т.н., хората са много малко. Може би останалите са в Ада ? Не зная. Сега съм точно на 8 месеца. Тялото ми стои захвърлено на едно сметище. Сара сигурно се чуди къде съм. Може би мисли, че съм я напуснал, че не я обичам или че не искам да стана баща. А аз мечтаех за това - да отгледаме заедно нашите деца.. Никога няма да ги видя как растат. Никога аз самия няма да порасна. Няма да стана лекоатлет. Няма да се докосна до Ев и да усетя меката и кожа. Тук обаче срещнах Балу. Оказа се, че не е избягал от нас, а е бил прегазен от кола. Бил жив след като са го блъснали, имал и шанс да оживее, но никой не го закарал в болница, никой дори не се заинтересувал от това, че лежи бизпомощно на земята. През него минала още една кола и после още една... Стоял на пътя цели три дни, докато не хвърлили тялото му в близкия канал. 
Няколко месеца по-късно, след като роди, Сара се самоуби като скочи от един мост и падна върху камъните до реката. Тялото ѝ още е там. Едва ли някой ще си направи труда да го премести... Искала да дойде при мен, а освен това унищожили домът ни - отрязали дървото, защото закривало гледката към новопосроения МОЛ. Можете ли да си представите ? Защо му е на човек да иска да гледа МОЛ-а?! Гледах как Ев в продължение на месеци продължава да идва и да ме чака, под нашата пейка се бе появило цяло гьолче от сълзите ѝ. Оказа се, че била в болница, защото един неин съученик я спънал и тя си счупила ръката. Опитала да избяга от болницата, за да дойде при мен, но сестрите я спрели. Това ми го разказа тя. Може би знае, че макар да не ме вижда, аз я чувам. Джаро пое грижата за децата ми. 
Никога няма да разбера защо точно на мен, защо точно на Балу... Защо на толкова много бездомни кучета се случва това. Хората мислят, че ние нямаме души ли?! - Имаме. Точно като тях. Нима не знаеш, човеко, че виждаш нещата не според това какви са те, а според това какъв си ти ?! Може би точно хората са бездушните, а не ние животните. Нима мислиш, че сами сме избрали да бъдем бездомни?! Не, просто никой не избра нас, защото не сме породисти. Искаме да имаме семейство, истински дом, да бъдем обгрижвани като малки и да получаваме любов. Мисля, че от същото се нуждаете и вие. Аз никога не бих наранил човек, който не ми е сторил нищо, не съм го правил дори когато са ме удряли - на лошото отвръщах с добро.
Защо хората нараняват кучета, които нищо не са им направили? Ще дойде ли денят, в който хората ще осъзнаят, че един Господ е създал всички живи същества и че всяко животно заслужава да живее точно толкова, колкото и хората го заслужават. 
Всяко куче може да бъде на моето място, дори и твоето, драги читателю. Представи си, че утре докато го разхождаш в парка без каишка, то се загуби и го убият. Ще те боли, защото си го обичал, нали? А Сара, Джаро и Ев не ги ли боля за моята смърт?!