Утро. Стоманени облаци са притиснали града и го мачкат в студена прегръдка. Апатия и отчаяние се редуват по лицата, мяркащи се в сумрака. Сиви лица, криещи се в сиви палта. Всички цветове са избледнели, като на стара цветна фотография, лежаща забравена в някое чекмедже от толкова дълго време, че пъстрият живот, запечатан в нея, е заменен от мръсносиви отенъци.
Дори ярко зеленото на светофара не може да пробие през сивата пелена, поглъщаща хора и автомобили. Най-близкото нещо до цвят е черният облак, избълван от сив микробус върху чакащите на спирката пътници...
Късче плах цвят! Да не би!... Обръщам се. Не, този път не е Призивът! Красива е. Усмихва се ("Това значи е било.") и край нея сивотата сякаш губи позиции. Успокоявам се и я заглеждам. Красива е. Гарваново черната ѝ коса се спуска по изправени рамене и гръб. Ярко оранжевото палто сякаш подчертава приятните извивки на младото ѝ тяло. Вятърът се заиграва с полите на палтото и за миг зървам перфектни крака в черна коприна.
Обръщам се, докато момичето бавно потъва в сивотата. Зад мен се разнася писък на спирачки. Глух удар. Обръщам се отново, но знам вече какво ще видя. Малоумникът зад волана гледа тъпо ту към телефона в ръката си, ту към асфалта пред колата. Прибира телефона, но иначе не помръдва. След време ще разказва в какъв шок е бил, как била изскочила изведнъж, какъв ужас е преживял... Ще се опита да се изкара жертва. Само и само да може да живее с вината и тихия укор на другите.
Отклонявам поглед към цветния остров на пътя. Това вече е Призивът! Вече сивотата не смее да я докосне. Кръвта ѝ се стича около нея. Яркочервена псувня, насочена към сивия и безразличен свят. Косата ѝ е разпиляна. Перфектното бедро е обезобразено от грозна рана. Тялото ѝ, извито под неестествен ъгъл, потръпва.
За пореден път се учудвам колко инстинктивно се събуждат познанията ми. Спускам се към нея. Пет вдишвания, след това петнадесет резки притискания на гръдната кост. Никой не ми помага. Усещам Присъствието:
- Тъпо е – ми казва.
- Винаги е – не се обръщам.
Нови пет вдишвания. 1, 2, 3... дъхът ѝ е със лек приятен аромат на портокал, кафе и едва забележима нотка от цигарен дим.
- Сега сигурно ще кажеш, че ще откажеш цигарите?
- Защо? - искрено е учудена.
- Някои се опитват да се пазарят – отговарям.
- Защо пък цигарите? Какво ще спечелиш ти, ако ги спра?
"Умница!" - Вдигам рамене и се усмихвам.
- Имах планове за днес.
(Нови пет вдишвания. 1, 2, 3, 4, 5...)
Този път едва се сдържам да се разсмея. "И шегаджийка!"
- Всички имат.
- Ще оцелея ли?
(Нови пет вдишвания. 1, 2, 3, 4, 5...)
- Не знам.
- Имах планове за днес... - този път в гласа ѝ няма помен от шега. Този път не се смея.
(Нови пет вдишвания. 1, 2, 3, 4, 5. Петнадесет резки притискания на гръдната кост.)
Откъм ъгъла на кръстовището се извиват сивкави струйки Време. Опипват пътя си през тълпата и се вливат в тялото ѝ.
- Време е. - казвам.
- Ще боли ли?
Усещам лекото трепване на сърцето под ръката си.
- Много...
- Не искам...
Момичето отваря очи, поема въздух и започва да крещи. Не. Не крещи, а вие. Вие с онзи самотен плътен звук на неподправена дестилирана болка.
- ... но ще си струва. - довършвам.
Изправям се и се отдръпвам от Обвивката. Момчето, чието тяло заемах, продължава да я гали по косата ("Червено и черно.") и да ѝ шепне тихо, нежно и успокояващо. Тя ще си спомни думите му, въпреки че сега едва ли го чува. Последните струйки Време се скриват в нея.
Може би смятате, че съм извършил добро? Не и ако попитате нея в момента! Не и ако попитате старицата, умираща самотна в студения апартамент или наркомана в отдавна затворения подлез, чието Време използвах...
Тя имаше бъдеще, а сега вече има и време. Въпрос на баланс, ако щете.
... Наричат ме Жътваря. Повечето се страхуват от мен. Повечето не си дават сметка, че този, който жъне, често е този, който е засадил семената...