Утро. Стоманени облаци са притиснали града и го мачкат в студена прегръдка. Апатия и отчаяние се редуват по лицата, мяркащи се в сумрака. Сиви лица, криещи се в сиви палта. Всички цветове са избледнели, като на стара цветна фотография, лежаща забравена в някое чекмедже от толкова дълго време, че пъстрият живот, запечатан в нея, е заменен от мръсносиви отенъци.
Дори ярко зеленото на светофара не може да пробие през сивата пелена, поглъщаща хора и автомобили. Най-близкото нещо до цвят е черният облак, избълван от сив микробус върху чакащите на спирката пътници...
Късче плах цвят! Да не би!... Обръщам се. Не, този път не е Призивът! Красива е. Усмихва се ("Това значи е било.") и край нея сивотата сякаш губи позиции. Успокоявам се и я заглеждам. Красива е. Гарваново черната ѝ коса се спуска по изправени рамене и гръб. Ярко оранжевото палто сякаш подчертава приятните извивки на младото ѝ тяло. Вятърът се заиграва с полите на палтото и за миг зървам перфектни крака в черна коприна.
Обръщам с ...