Ако мразя някой истински, бих му пожелал да прекара живота си в един ноемврийски ден като този. Това, което вали, не е дъжд, а е някаква отвара за предизвикване на депресия. Първата ми стъпка навън е в дълбока локва, вече закъснявам за работа, а ще прекарам деня си с подгизнали крака. Денят е толкова сив, че градът изглежда метален.

Колата ми не запали, ако беше Юни, щях да се ядосам много. Но сега го приемам за нещо нормално, за част от прокобата на настъпващата дълга, мрачна и студена зима. Приемам, че в следващите четири-пет месеца ще се случат всички неприятни неща на света и студената локва и падналият акумулатор са само прелюдия. Вчера беше есен, утре вероятно ще е зима. А днес, днес е толкова ужасен ден, че съм убеден, че няма да го забравя никога. Нямала ли си такъв ден, в който просто да знаеш, че ще се случи нещо необикновено и ще го запомниш завинаги. Всички имаме, просто не си обръщала внимание. Ти си си такава.

Пристигам в банката точно единадесет минути след 8:30 и точно две преди да дойде шефът. Поздравявам го учтиво, а от главата ми издайнически падат капки отвара за депресия. Симулирам малко работа, докато си спечеля моралното право да стана от работното си място да си взема кафе. Приятелят ми Иван от Кредитния отдел изпреварва събитията, като ме издърпва почти насилствено от мястото ми в посока кафе машината. Там са се наредили поне десет човека, чакащи ритуално с празни чаши в ръка. Машината се дави и трещи, като че ли всеки момент ще направи последното си кафе и ще замлъкне завинаги. Иван ме спира с опакото на ръката върху гърдите ми.

• Тук ще чакаме ред до утре. Дай да идем отсреща до магазина за кафе. Без това там е сто пъти по-хубаво. Вземи си палтото, че вали.
• Айде бе, вали ли наистина? – иронично подхвърлям след него.

Пред входа на банката Иван се спира да приказва с някакъв шеф. Учудвам се как може да е толкова контактен, сигурно бързо ще направи кариера тук, не като мен да стои шест години на една позиция. Пристъпвам от крак на крак на два метра от тях, докато си говорят някакви безмислици и честно казано се чувствам много тъпо.

• Иване, аз ще вляза за кафе в магазина. – изстрелвам и без да очаквам отговор, прескачам трите локви до отсрещния тротоар.

Влизам през вратата и ме посреща силният гостоприемен аромат на прясно смляно кафе. Изключвам зрението си, докато правя петте крачки до касата. Включвам го и застивам вкаменен на място. Отсреща си ти.

Не съм виждал толкова живи очи досега. Не съм виждал и толкова пленяваща усмивка. Косата ти е много къдрава и събрана небрежно отзад, където е вързана карираната престилка. Един кичур е избягал от там и пада свободно на лицето ти. Ти го прибираш инстинктивно зад ухото ти, но той пак изскача напред като любопитно дете, което иска да ме разгледа добре. Ти го оставяш да прави  каквото си иска, а той леко се поклаща немирно пред красивите ти кафяви очи.

• Добро утро! – ми казваш и в този момент се усещам, че го повтаряш за трети път.
• Добро утро – погледът ми се стрелка към табелката върху карираната престилка – Добро утро, Стелияна!

Учудвам се от смелостта и дори нахалството си. Усещам, че рязко се изчервявам. Не много престижно за двадесет и девет годишен мъж.

Ти се засмиваш. Боже, колко ослепителна усмивка. Колко бели подредени зъби.

• Предпочитам Стела! – гласът ти е леко писклив, като на малко момиче, превъзбудено от играта на въже. – Вероятно не сте дошъл само за да се запознаем.

Отново се усмихваш широко и аз вече усещам, че краката ми омекват леко.

• А защо не?! Мисля, че си заслужава.

Не мога да повярвам, че аз казах това. Думите сами се изплъзнаха от устата ми, а засилващата се руменина по лицето ми подсказва, че думите ми са учудили дори самия мен.

• Тогава е редно да чуя и твоето име. – минаваш на ти и подсъзнателно признавам, че вече си моя господарка и съм готов на всичко за теб. А е минала само около минута, откакто те видях за първи път.
• Юлиян. На кратко Юли.
• Роден си през Юли, нали?
• Откъде знаеш?!
• Наскоро четох статия, че близо 90% от хората, носещи имената Юлиян и Юлияна, са родени през Юли. Близко до ума, всъщност.

Умница, помислям си очарован.

• Ще ми направиш ли едно кафе, Стела?
• Едно засега – изстрелваш ти и ме поглеждаш през непослушния кичур, докато вече го приготвяш. Вече знам, че ще изпия много кафета с удоволствие.

***

• Кога свършваш работа? – питам на петия ден, когато вече си поръчвам юбилейното десето кафе при теб. Вече знам, че си от Габрово, че учиш задочно тук, че живееш на квартира наблизо и още доста неща, които ще помня винаги като ноемврийски ден.
• В седем, ще ме вземеш, нали? – намигаш ми, а моите крака пак омекват.
• Естествено. – категоричен съм, тъй като вече имам нов акумулатор на колата. Навън все така вали и е студено, но не ми прави впечатление. Есента е приятна тази година.

Като по поръчка вечерта е прекрасна, дъждът отдавна е спрял, а времето се е затоплило. Може би вече е към 11 часа вечерта, улицата е пуста. Вървим близо и от време на време усещам как якето ти леко опира в моето. Ти ми разказваш как искаш да отидеш поне за малко на хуманитарна мисия в Африка, а аз ти говоря за прекрасната къща на брега на язовира, която наследих наскоро и за плановете ми да заживея там. Ти ми казваш, че звучи като мечта от приказките, гледаш земята и си играеш с онзи кичур коса. Неволно те прегръщам, ти се сгушваш в мен и ме поглеждащ в очите. Вече си моя.

***

Събота е, не бързаме да ставаме. Пуснала си на лаптопа си новата си любима песен. Слушаме я за петнадесети път, но е толкова хубава, че не ни писва. Целуваме се, гледаме през прозореца първия сняг и после пак се целуваме дълго. По някое време ти ставаш и правиш кафе. Из целия апартамент се понася вълшебният му аромат. Ти идваш и носиш две пълни чаши. Оставяме ги на раклата над леглото. Аз те придърпвам отново при мен, а кафето изстива.

• Къщата ти има ли тераса? – питаш ме ти.
• Да, брегът е полегат и точно над него е терасата на втория етаж. Там можем да пием кафе сутрин.
• А защо не в леглото? – питаш ти и ми се смееш в лицето с тази прекрасна широка усмивка.
• Добре, ще преместя леглото на терасата, за да сме доволни и двамата! – казвам с усмивка, а ти прихваш в смях с лице, заровено в чаршафите.
• Обичам те! – казвам го непринудено, непланирано.
• Ти си едно лудо юлско момче. – ми казваш, все още смеейки се и се хвърляш отгоре ми.

Думите ми остават да витаят във въздуха.

***

Новата година ни носи много сняг и няколко непредвидени неработни дни. Постоянно сме заедно. Усещам как те обичам всеки ден все повече и повече. Седим вечер, ти си легнала в скута ми със затворени очи, а аз те галя по лицето.

• Толкова време те чаках. – казвам тихо.
• Стига с тия силни думи, Юли. Наслаждавай се на времето ни.

Усещам горчивина. Искам да чуя нещо подобно и от теб. Нима не ме обичаш и ти. Толкова ни е хубаво заедно, като че ли сме създадени един за друг. Стоим така с часове, говорим си, после мълчим. Струва ми се, че си замислена и витаеш някъде другаде. Питам те, но ти казваш, че всичко е наред. За какво ли мислиш?

***

• Юли, моля те. – чувам в слушалката. Знам, че не сме се виждали от няколко дни, но наистина имам много да уча. Обещавам ти, ще ти се реванширам като минат изпитите.

Самотно ми е, празно ми е. Не можеш ли да дойдеш да учиш тук при мен? Нима ще ти преча?! Просто ще стоя и ще те гледам, ти си толкова красива, стига ми само да си тук и да те виждам. Не искам нищо повече. Но по телефона просто се съгласявам с теб и оставям всички тези мисли само за себе си. Имам чувството, че съм на заден план. Правя всичко, което е по силите ми за теб, а като че ли ти не го виждаш. Да, ти си толкова очарователна, имаш много обожатели и в университета, а и в магазина. Виждал съм ги как стоят при теб повече от необходимото. Ти им се усмихваш, от любезност, разбира се. Сигурен съм.

***

Вече почти всяка вечер си при мен. Убедих те, че можеш да учиш и тук. Не те притеснявам. Не те занимавам с нищо. Виждам колко си напрегната. Сигурно не ти е лесно, работиш и учиш едновременно, на мен не ми се е налагало никога да ги съвместявам. Връщаш се уморена от работа и започваш да четеш. Искам да те скрия в прегръдките си, да те целувам, да правим любов, да си говорим. Но ти си винаги заета и не го правя.

А как обичам да те посрещам от работа. Обожавам да те посрещам. Заравям лице в непокорните ти къдрави коси и поемам живителния аромат на кафе от тях. Затварям очи и си представям, че и ти ме обичаш така.

Вече няколко месеца мирисът на кафе обитава апартамента ми. Той е като теб – сладък, горчив, възбуждащ, пристрастяващ. Поемам с пълни гърди от него и му се наслаждавам. Но искам повече и повече. А с всяка следваща доза потръпвам с изострени сетива. Нима съм зависим.

***

Неделя е, а не ми вдигаш телефона вече втори ден. Не трябваше да ти викам така онзи ден. Ударих ти шамар, беше импулсивно, мразя се, трябва да ме разбереш. Ти си голямо момиче и си в пълното си право да излизаш с приятелки, когато решиш. Пиша ти вече десето съобщение, с което се извинявам. Какво повече трябва да направя, за да ми простиш.

“Стела, вдигни ми, имам нужда от теб!” – пиша ти преди да си легна. Не спя цяла нощ, за да чакам отговор. Не го получавам, нямам търпение да дойде сутринта, да ида до магазина за кафе, за да те видя. Отивам още преди работа, но там има друго момиче. Казва, че не знае нищо за теб. Смее ми се. Усещам как ми се подиграва. Питам я пак, а тя пак се смее и казва, че си няма идея коя е Стелияна. Нахвърлям ѝ се от яд, а случайно влезли хора ме хващат и изхвърлят навън. Виждаш ли как се унижавам заради теб.

***

           “Къде си? Моля те, обади ми се, не ме мъчи повече? Никога не съм обичал нещо повече от теб!”

       Недоставено съобщение.

Звъня. Няма връзка с този номер.

• Здравей, Гери! – звъня на най-добрата ти приятелка. – Юлиян съм, приятелят на Стела. Не мога да се... Да, така стана. Да, знам, че не беше честно от моя страна... Тя е добре, нали?... как така да не я търся повече?! Гери, кажи ѝ, че... Гери... Гергана!

Не. Не мога да приема това. Звъня отново.

***

На вратата се звъни. Малко е късно, но ставам и отварям. Двама полицаи.

• Г-н Юлиян Йорданов?
• Аз съм.
• Говори ли Ви нещо името Стелияна Георгиева Танева?
• Да, приятелката ми. – въодушевено отговарям, но в миг ме изпълва силно притеснение. – Случило ли се е нещо?
• Случило се е това, че Ви е издадена ограничителна заповед да не я доближавате на по-малко от сто метра.

Дават ми лист хартия и ме карат да се подпиша на друг. Правя това машинално, не мога да повярвам. Край ли е това. Свличам се на пода в коридора и заплаквам. Не съм плакал от дете, а сега не мога да се спра. Като че ли усещам по ръцете си косите ти, нежната ти кожа и топлите ти устни. Като че ли ароматът на кафе удря силно обонянието ми. Толкова силно, че падам на земята и започвам да ридая още по-силно.

• Обичам те, аз наистина те обичам – скимтя през сълзи, но теб те няма да чуеш тази истина.

***

• Йорданов, какво значи, че напускаш? – ми крещи шефът в лицето. Вони на кафе, едва се сдържам да не го ударя.
• Не се чувствам комфортно в работната среда.
• Конфликт ли имаш с някой? По-добра работа ли ти предложиха?
• Не, нямам други предложения за работа. Просто малко ще почина.

Затварям вратата на кабинета му зад себе си и се озовавам в залата, където прекарах последните си шест години в банката. Миризмата ме обгръща и ме отвращава. Почти всеки е сложил на бюрото си чаша с кафе и силният му мирис ме блъска в носа. Бързам да изляза навън, спирайки дъха си. Излизам на улицата и поемам дълбоко чист въздух. Поглеждам напред, там вече няма магазин за кафе, а нещо друго. Отдъхвам си, качвам се на колата и поемам към къщата на езерото.

***

Близо година всяка сутрин се будя с тази гледка. Излизам на балкона и гледам малкия хълм пред мен. На четири метра под мен е спокойната вода на язовира. Поемам чист въздух и влизам вкъщи. Сега е началото на март и пролетта съвсем леко напомня за своето скорошно пристигане. Слънцето се прокрадва през прокъсаните като надеждите ми облаци и пуска по някой топъл лъч върху тихата вода. Сядам до кухненската маса пред две чаши кафе. След малко зад мен минаваш ти и сядаш на съседния стол, протягаш длан и я поставяш пред мен на масата.

• Сега знам, че всичко е било, за да те имам. – казвам тихо, гледайки те в красивите кафяви очи с непослушния кичур пред тях.

Посягам да сложа дланта си върху твоята, но тя минава през безплътния образ и ляга върху дървената маса.

Усмихвам се и отпивам първата глътка кафе за деня.