Дълго време ми липсваше муза, за да пиша. В главата ми се въртяха прекалено много идеи за криминални романи, разкази на ужасите, романтични сапунки... Но сякаш нищо не си заслужаваше да бъде написано.

    Един ден бях решила да търся вдъхновение в местното кафене. С алкохол в ръката и в очакване пиянството да ми донесе нещо хубаво, заслужаващо си похабения лист. Е, нямаше да е особено похабен, ако на него имаше написано стойностно литературно произведение...

    – Извинете, госпожо! – извади ме от мислите двадесет и няколко годишното момиче, застанало свито и притеснено пред мен. Носеше дълга и ефирна червена рокля и лицето ѝ бе нацапано с много грим – предположих, че идва от ежегодния бал на общността ни. Черните ѝ коси се спускаха нежно по рамената ѝ, а погледът в сините ѝ очи предвещаваше следващите ѝ думи. – Може ли, моля, да седна при Вас, ако е удобно и не Ви притеснявам?

    Говореше тихо, гласът ѝ бе нежен и приятен за слушане. Но бе прекалено учтива – аз не ги харесвах тези.

    – Разбира се! Не ме притеснявате – отговорих ѝ.

    Гледах я как сяда пред мен – първо погледна към стола, за да се убеди, че е чист, после, въпреки че видя, че е чист, взе една салфетка и мина набързо с нея отгоре му. Най-накрая седна бавно и вдигна ръка, за да даде знак на сервитьорката, че иска да поръча.

    – Тук предлагат ли нещо хубаво? – обърна се към мен.

    – Кафето и шейковете им са хубави.

    Русокосото момиче с червена престилка дойде при нас. Тя бе единственият работник в кафенето. Но ми правеше впечатление, че е способна на много повече от взимане на поръчки и разнасяне на табли.

    – Какво ще бъде за Вас? - гласът ѝ бе сладък като мед.

    – Един бананов шейк, моля! – Мислех си, че е момиче на кафетата, но се оказа, че греша. – Не обичам кафе – каза ми, сякаш прочела мислите ми, веднага щом сервитьорката се отдалечи от масата ни.

    Настъпи неловка тишина за около десет минути. Усещах, че жената срещу мен желае да ми каже нещо, но чаках тя да се почувства удобно да го направи. Отлично знаех, че на някои хора им трябва побутване, защото са по-стеснителни, но също бях наясно, че има и такива, които се смущават от настойчивостта.

    Банановата ѝ напитка дойде. Момичето, което я донесе, забеляза, че чашата ми с уиски е празна и веднага ми предложи допълнително.

    – Имаме останало още малко. Ако го искаш, веднага ти го сипвам.

    – Не, благодаря ти, Мая – отвърнах ѝ и запалих една цигара. Придърпах към себе си пепелника на масата и, през дима, погледнах изпитателно чернокосата дама пред мен.

    – Как се казваш?

    – Вероника. Имам една идея – започна изведнъж, на по-висок глас. – Идея за книга. Но не съм много добра в писането и се чудех... – спря за малко. – Ако Ви я дам, ще я развиете ли подобаващо?

    – Ако ми хареса. – Бях честна с нея. – Нека да я чуем. – Нямах никакво намерение да взимам чужда идея, но се надявах това да я слушам да ми донесе поне някакво вдъхновение.

    – Добре! – Развълнува се повече, отколкото трябваше и побърза да прикрие усмивката си с ръка. Скромна личност. – Ще се разказва за няколко затворника, които са изпратени да вършат някаква работа на полето. Престъпленията им не са големи, прекарали са малко време в затвора, но, за да излязат от там, са наказани с общественополезен труд. Да кажем, че държавата е Мексико...

    – Мексико?

    – Ами, да. Когато си ги представям, говорят на испански.

    – Защо тогава да не е Испания? – заядох се закачливо.

    – В Мексико има повече престъпност. Звучи по-достоверно. – Беше сигурна в думите си и това ми хареса. – Както и да е – продължи и не успях да кажа, каквото и да било. – Поради някакви обстоятелства, губят връзка с полицаите, които ги придружават. Остават сами на полето и най-главният от тях решава, вместо всички, че ще бъдат „добри момчета“ и до края на деня ще си свършат цялата работа, както е било предвидено. Служителите на реда, обаче, са прекалено предубедени хора и в желанието си да се издигнат в очите на шефовете си, тръгват да търсят затворниците из близката гора. Не вярват, че, ако са сами, няма да създават проблеми и да се опитат да избягат...

    – А – прекъснах я, – какви по-точно са обстоятелствата, поради които се разделят?

    – Това не съм го измислила още.

    Кимнах с разбиране. Понякога наистина ни идваха наум хубави идеи, но не достатъчно добре развити. И тогава трябваше да умуваме допълнително през нощите, за да направим всичко логично и добре подредено за читателя и критиците.

    – Книгата ще разкрива и двете страни – престъпниците на полето и фантетата в гората. Като и при двете групи ще се разказва за житейските им проблеми и премеждия. Ще е от неутрална гледна точка, за да е по-лесно да се преминава от едното местонахождение в другото, без да се обърква четящият.

    – Премеждия като...?

    – Кражба заради бедно семейство, което едва свързва двата края; починала съпруга и предположения за предумишлено убийство; зависимост към наркотични вещества; малка роля в организираната престъпност и мафията; жалба за домашно насилие; развод; влизане с взлом, докато децата са били в къщата... Такива неща. Всекидневни проблеми.

    – Всекидневни казваш... – казах и я накарах да се засмее тихо. Не беше от онези, шумно смеещите се, девойки и това я правеше някак очарователна. После се сетих да задам и въпросите, чиито отговори силно ме интересуваха в онзи момент: Колко точно смяташ да са престъпниците, как ще се казват и те, и полицаите и най-важното – как ще свърши всичко? Коя е кулминацията?

    – Ще завърши с намирането на затворниците, трудещи се на полето. Служителите на реда ще се засрамят от себе си и, може би, накрая ще свидетелстват за тяхното трайно освобождаване от затвора.

    – Малко нереалистично звучи... и банално.

    – Знам, знам, но пък ще е толкова хубаво да се чете... – размечта се, а после продължи с отговарянето на моите въпроси: И двете групи ще са от по пет човека. „Лошите“ ще са Макс, Ампаро, Оливър, Хосе и Хуан. – Засмях се като ги чух, но това не я обиди... и добре че. – „Добрите“ ще са Моника, Мария, Пабло, Тито и Бруно.

    – Значи полицаите са две жени и трима мъже, а затворниците са петима мъже?

    – Не, Ампаро е женско име.

    – Ясно... – започнах, чудейки се как да ѝ кажа това, което искам, без да го възприеме не както трябва. – Идеята ти не е никак лоша, стига да ѝ се измисли по-реалистичен край. Но не разбирам защо не искаш да я развиеш сама?

    – Не мога да пиша хубаво, а Вие имате две издадени книги все пак.

    – Идеята е твоя. В твоята глава изглежда много по-различно, отколкото в моята. Повярвай ми! Аз няма да мога да предам това, което ти искаш да бъде предадено като послание. Само притежателят на представата за произведението може да го напише подобаващо и интересно.

    – Знам, но...

    – Не трябва да има „но“ – прекъснах я. – Трябва да вярваш в себе си. Виж колко хубаво си го замислила! Хубаво се изказваш! Аз вярвам, че и хубаво ще го напишеш! Ако смяташ, че стилът ти на писане все още не е добре развит, упражнявай се повече, редактирай, докато не стане перфектно, но, моля те, не се отказвай от добрите си идеи и въображението.

    – Наистина ли?

    – Наистина!

    Момичето отпи глътка от напитката си и се усмихна едва забележимо зад чашата.

    Даде ми вдъхновение.

    А аз бях щастлива, че съм дала кураж на нея.