- Не разбирам! Кое те кара да се колебаеш? Нали чакаше подобна възможност? Толкова дълго се подготвяше за нея? Защо сега се колебаеш? – лицето на Пит рядко имаше такъв израз, защото той винаги всичко знаеше и всичко разбираше. А когато се отнасяше до Мел, идваше от края на света, за да я подкрепи или за да й чете морал. Според както се налагаше. Ако някой, който не ги познаваше, ги чуеше сега, би казал, че по-голям брат говори със сестричката си. При друг случай Мел би се позабавлявала с искреното му недоумение, но сега не й беше до това.

- И аз не разбирам! Наистина чаках възможност, исках да ме забележат, да оценят усилията ми, добре свършената ми работа... Исках да получа шанс да използвам капацитета си... Но защо сега? Защо точно сега?

- Какво знамение има дали е преди или сега? Шансът си е шанс! Моментът е дошъл!

Мел въздъхна:

- Май не си слушал внимателно като си говорихме по телефона!

- Слушах, но пак не разбирам! Мел, познавам те от десет години. Мисля си, че съм добър познавач на хората, но за теб никога не съм сигурен какво ще направиш, или кажеш, или как ще реагираш на дадено събитие. При теб „next” е неизвестно.

Мелани го погледна:

- Зная, че сигурно изглеждам глупаво, щом не използвам такава възможност... но има нещо, което ме смущава...

- Не си глупачка, Мел! – гласът на Пит беше сериозен – Хайде, да започнем отначало! Разкажи ми всичко отначало!

      Мелани започна от срещата в събота сутрин, когато Хенри Доу я беше настигнал и стигна до днешния разговор във „Веселото сомбреро”. Стараеше се само да разказва, без да изказва собствените си мисли и съмнения. Но Пит не можеше да бъде подведен толкова лесно:

      - Хайде, Мел! Нещо премълчаваш!

      Тук тя вече позагуби търпение:

      - Стига, Пит! Достатъчен ти е един поглед, за да разбереш скритото! Не ми излизай с този номер! Не и на мен!

      Пит повтори упорито:

      - Шансът си е шанс! Без значение е по какъв път е дошъл! Ще бъде непростимо, ако не го използваш!

      Мелани усети, че започва да се ядосва:

      - Ти не разбираш ли, че те ме използваха за примамка? И понеже той клъвна, са решили, че още мога да им свърша работа! Това не е шанс, а използване! – не усети, че е повишила глас и няколко глави от съседните маси се обърнаха към тяхната.

Пит повика сервитьора с жест, плати сметката и каза:

      - Хайде!

      Тя стана, все още ядосана от неразбирането. Като излязоха, Пит махна на едно такси и след като се настаниха вътре, все едно, че нищо не е било, каза на шофьора нейния адрес. Мълчаха докато пътуваха и Мел си помисли, че очакваше Пит да я подкрепи, да ù даде съвет, а сега беше изненадана от поведението му. Ето, без дори да я изслуша, нито пък да я попита иска ли да си тръгне, вече я изпраща... Докато стигнаха до къщата ù, разочарованието така я беше обзело, че ù идваше да се разплаче. Щом колата спря, Пит плати и слезе да ù отвори вратата. Таксито тръгна и те се заизкачваха по стълбите. Мел извади ключовете, отключи и се обърна към Пит. Търсеше думи, с които да завърши тази злополучна среща. Пит проговори пръв:

      - Покани ме на кафе с десерт, за да си довършим разговора! – той се усмихна закачливо, сякаш придобряваше сърдито дете.

      Ако преди малко ù идваше да се разплаче от разочарование, сега ù се искаше да му се хвърли на врата. Как можа да се усъмни в него? Та той беше единственият ù приятел!

      Докато тя правеше кафето, Пит се разположи на дивана със златистите възглавнички! Огледа се и въздъхна дълбоко. Тук му беше толкова приятно, усещаше присъствието на Мел във всяка вещ в тази къща. Не можеше да си представи, че тя би могла да живее някъде другаде. Духът ù беше навсякъде в този дом и сигурно затова се чувстваше толкова добре тук.

       Мел му сервира и се настани срещу него.

      - Отдавна не сме се виждали и не си идвал. Откъде знаеше, че имам десерт?

      Пит се усмихна и отхапа голямо парче от сочната торта преди да отговори:

      - Откакто те познавам,  почти не се е случвало да няма десерт в хладилника ти! – „Освен тогава...”, но той не искаше да мисли за тогава – А Алекс още разказва за тортата на десетия си рожден ден.

      Мел се засмя. И тя помнеше тази торта. Беше я направила огромна – тонове сметана, плодове, шоколад, кремове, сиропи и цветове. След това ù трябваше цял ден, за да измие съдовете. Когато Пит дойде да вземе тортата, я намери заспала в креслото, а когато видя разноцветната грамада, устата му остана за дълго отворена. После стана нужда да помоли шофьора на таксито да му помогне да я пренесе и закрепи в колата.

      - Сигурно това е един от малкото случаи, когато съм донесла радост на някого... Независимо от това, че Алекс не знае откъде си взел тортата му.

      Пит я погледна с нежност:

            - Мел, ти носиш само радост! Ти си ангел!