Мислех, че съм силна след онази безсърдечна жестокост от твоя страна, приятелко... Ранена, измъчена, изтерзана от болки, от мъка, от гняв, от тъга, от нестихващата агония, четяща се в погледа ми... от сълзите, от кръвта, от живота... Предаде ме... защо?!? Нима го заслужавах с предаността си, разбирането, с всичкото време, което беше за теб, само за теб, приятелко любима... защо... все още търся отговора в беззвездната нощ и плача... Исках да спра, желаех го, но как след като единствената ми опора беше ти, как след като само ти бършеше сълзите ми... Мислех си, знаех, че държиш на мен, знаех, че не мога да искам от теб нищо, но ти вярвах... Господи, каква глупачка съм била?!?... Правила си го само от съжаление, а защо ми каза чак сега, сега, когато те обикнах повече от всеки друг човек, беше ми като сестра, приятелко... Не искаш да знаеш за мен, разбирам, не искаш да видиш погледа, в който преди грееха две искрени и буйни пламъчета, а сега... черни бездни... готови да те погълнат, прияте ...