Глава седма – за разните бандити, дето ходят по къщята

Ей така – думам си туй-онуй, фантазирам си и съм стигнал до дома. А наоколо вече мръква. И стомахът напомня, че съм още човек. Поради което се прибирам и сядам уморено в кухничката.

После се отпускам за нормална почивка. Но не би!

На  вратата се позвъни. Напуснах мястото си пред угасеното традиционно домашно огнище -  телевизора, и отворих. Двама в костюми, учтиви.

- Добър вечер. Ние сме от енергото.

- И какво му е доброто? – унило попитах аз - Пак ли пари искате?

- Трябва да проверим електромера ви. Много малко харчите напоследък, вие дори телевизия не гледате ли?

- Че аз българска телевизия не гледам – да не съм мома, та все  да ме лъжат? - възразих неуверено.

Обаче те влизат, проверяват, пишат нещо, искат пари, броят, кимат, сбогуват се.

А на вратата се звъни. Двама, в костюми, учтиви.

- Добър вечер. Ние сме от ВиК-ато...

- А-а-а, навреме идвате – казвам саркастично – И водата тъкмо пристига...

Обаче те напълно сериозно гледат водомера, пишат нещо, броят парите, кимат, сбогуват се.

А на вратата се звъни. Двама, с костюми, учтиви. От топлофикация. Спрели сме парното, но трябва да се плаща за отопляваните стени. Проверяват, пишат нещо, броят парите, кимат, сбогуват се.

А на вратата се звъни. Двама, с костюми, учтиви. Данъчни. Броят ъглите на апартамента, мерят панелите, определят родните ми плочки италиански ли са или австрийски. Пишат нещо, броят парите, кимат, сбогуват се.

А на вратата не се звъни. Тя директно рухва в антрето. Двама, в анцузи, с маски.

- Спокойно – казва единият. – Ние сме нормални бандити.

Въздъхвам с облекчение. Тези поне разбират от дума, може и да измолиш прошка...