Представи си чаша за шампанско. Висока, крехка, грациозна, деликатно пасваща в ръката ти. Сега си представи, че се изплъзва- изпускаш я! Пада! Чуваш ли ужасния писък, с който се разбива на пода? Стряскащ звук, от който за момент примираш, изтръпваш. Този, същият - крясък на спомен от вчерашноутринна любов... Идва в ума ти като котка, тиха и внимателна- поставя меката си лапа точно върху сърцето и забива ноктите си дълбоко.

Боли, нали?

Обаче, знаеш ли, повече боли когато осъзнаваш, че сам си позволил на болката да боли, че сам ти си изпуснал чашата... че сам си разрешил на любовта да бъде вчерашноутринна.

Както и да е, в края на краищата или се научаваш да плуваш,  или потъваш.Нали така казват. Аз, обаче, не знам дали съм изплувала до повърхността или съм стигнала дъното, а може да съм някъде по средата. Това няма кой да ми го каже, пък и вече не желая.

Срещам го всяка вечер - изгубеното ми ‘аз’, стои под прозореца; говоря му с неговия глас и моите мисли:

‘Дъждът се стича от косата ти, дрехите ти са раздърпани и мръсни, кожата ти е ледена. Вглеждам се в очите ти - уморени и полуотворени. Плакала си, мога да кажа!

Познавам ли те? Мълчиш!’

 Страх ме е, че вече не се познавам. Пръстите ми, едвам докосващи стъклото и почти усещащи дъждовните капки от другата страна - ужасно студени са, но претръпнали. Страх ме е, че вече не съм същата - толкова свикнала с тъмното и тихо пространство в сърцето ми, че ако можех, щях да сложа себе си в някой куфар, да го заключа и да го оставя вън, на прашното стълбище - защо ми е това опустяло ‘аз’? 

 И тази нощ, както тази преди нея - отново стоя до стъклото на прозореца, давещо се в дъжд и сълзи, вгледана в бегло познато женско отражение. Разрошена коса, дълга, полуразкопчана  риза и празно лице. Единственото, което  мога да чуя, е само собственото си приглушено дишане. Стоя и  наблюдавам тази глупачка: погледа - все така мастилено мътен, а  тялото - все така  като на заем. Иронична усмивка - кого лъжа, пак ще прекараме нощта заедно. Тази и всяка след нея.

 Никакъв звук. Чувствам сърцето ù, биейки в ритъм с моето. Бледият хлад на мрака в стаята пропълзява по мен като паяк - усещам как нежните му крачета карат  парещо-чувствителната повърхност на кожата ми да настръхне.

 Искам за момент да се стопля. Не плътта, сетивата си да постопля. Да! Топлината на току-що запалена цигара... Мислено изписвам името му върху нея, за да гледам как изгаря постепенно, питайки се кое от двете е по-отровно.  Димът се прелива в аромата му. Тежък. Натрапчив и принудителен. Горчиво-сладък. И болезнено съблазнителен. Това не е аромат, това е чувство.  Просмуква се през кожата , слива се с кръвта и... и ми действа дотолкова, че  неистовият ми пулс е способен да събори стена.

Затварям очи. Толкова е близо...

"Толкова близо -  достатъчно, че да бъде ужасно далеч."- Прошепва ми с нейния глас и моите мисли. Тя, същата. Егоистично настояваща. Нагло студена. Безцеремонно виновна.