Представи си чаша за шампанско. Висока, крехка, грациозна, деликатно пасваща в ръката ти. Сега си представи, че се изплъзва- изпускаш я! Пада! Чуваш ли ужасния писък, с който се разбива на пода? Стряскащ звук, от който за момент примираш, изтръпваш. Този, същият - крясък на спомен от вчерашноутринна любов... Идва в ума ти като котка, тиха и внимателна- поставя меката си лапа точно върху сърцето и забива ноктите си дълбоко.
Боли, нали?
Обаче, знаеш ли, повече боли когато осъзнаваш, че сам си позволил на болката да боли, че сам ти си изпуснал чашата... че сам си разрешил на любовта да бъде вчерашноутринна.
Както и да е, в края на краищата или се научаваш да плуваш, или потъваш.Нали така казват. Аз, обаче, не знам дали съм изплувала до повърхността или съм стигнала дъното, а може да съм някъде по средата. Това няма кой да ми го каже, пък и вече не желая.
Срещам го всяка вечер - изгубеното ми ‘аз’, стои под прозореца; говоря му с неговия глас и моите мисли:
‘Дъждът се стича от косата ти, д ...