Чувствате ли се смазани? Сякаш цялата негативна енергия, включваща несполуки, временни решения на проблемите или постоянни падания са целия ви живот. Оглеждате се и виждате кръга от познати и непознати, които се развиват, дори сервитьорката от кварталното кафе отдавна е започнала свой бизнес или работи за добри пари при някой чиновник, други хем работят, хем вече създават семейства и ги виждате с количките по парковете и главните улици, но те вече не са същите хора, вече са родители, които малко или много са постигнали нещо до този момент. Дори двойкаджиите от класа ти, които до скоро обикаляха като безделници по улиците с цигара в ръка, са намерили своето място и изглеждат изцяло променени. Единствено ти самия/самата продължаваш да стоиш на същото място, сякаш си още онзи мечтател на 15 години, когато си казваше какъв път ще поемеш дори след гимназия. Дори и да работиш, винаги е временно, все нещо не е наред в начина ти на действие, колегите не те харесват, а ти дори устата не си си отварял/а толкова много и се чудиш кое не е наред, или може би липсата на достатъчно опит работа кара хората да те спъват, подигравайки се на малкото което имаш като стаж, да намират всичко грешно  което правиш или не правиш, дори повишавайки тона, за да наложат мнението, че не е твоето място, че не струваш, за да успеят да те изгонят. И вместо да намериш ново място, където да покажеш какво можеш срещаш поредната спънка идваща от общината, за която си оставил и твоето малко призвание, работейки там и онези стари колеги веднага разбират къде си почнал работа и ти намират цаката. И когато характера ти е достатъчно лошо дресиран, вместо да си отстояваш правата, примиряваш се или мишкуваш в дупката, в която до скоро пак си се крил/крила, защото на отъпкано най-лесно се седи. А другите продължават да се развиват, стават по-амбицирани, дори забелязваш, че и говора им е задобрял и не звучи с пубертетския начин, който до скоро е присъствал в речника им. А какви са очакванията на теб за теб, този въпрос редовно задаваш ли си го, или оставяш всичко на "все тая" и си продължаваш да не се развиваш, а хората ти се смеят, сочат с пръст и подвикват докога ще си така, няма ли да се жениш, не закъсняваш ли за деца, а с годинките тия неща стават по-трудни за откриване. Ходейки на която и да е от малкото работни места, на които си бил/а за кратко виждаше само хора, които обичат да показват маска, да изпъкват всячески с нещо, което не представляват изцяло, дали ще е външен вид, ходене на почивки, козметика или коли, всеки си имаше изградено амплоа и работеше за усъвършенстването му. А ти си си същия/същата, както на 15 г., не си променил/а нищо , за теб не е познато слагането на маска, търсене на провокация, промяна в облеклото дори, защото знаеш колко често стоиш без лични средства и всяка една стотинка вместо да бъде изхарчена за някоя глезория, ти трябва да я вложиш когато останеш отново без доходи за сметки и осигуровки. мн хора са ти казвали, че  работа има, стига да ти се работи, но като се поставят в чуждите обувки, това са именно тези, които от самото начало са намерили по някакъв начин мястото си и е лесно да съдят отстрани, замисляш се върху това тогава човек защо ходи да учи, или защо има потенциал да прави нещо, като все ще се примирява с работа в кварталния магазин или някоя фирма в производството. Не искам да обидя никого, защото без тях съвсем ще западнат местните, но човек си усеща къде е добър и за какво може да е полезен. И пак си оставаш с чакането, полупразните надежди, разочарованията, които ти се случват и също се променяш, но не към по-добро, а вече към мързел, сякаш само той ти е останал в тези моменти. Убива ти се желанието за всичко, пробвал/а си толкова пъти какво ли не, само и само нещата да потръгнат, а те се зажиклят повече и кой е виновния в случай, само единствено ТИ. Дори и да се самообвиняваш, самосъжаляваш, в даден момент и от това ти писва, просто ти става безразлично. 

Защо написах това, защото в обществото не са малко хората, които всеки ден живеят така и не искат да излязат от дънната ниша, а не осъзнават, че поддавайки на този мързел и безразличие да ги завладее, те всъщност започват да съществуват. Така, че не винаги са ви виновни хората или вината винаги е във вас, но не си заслужава да се предавате за да ви е сигурно.