НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 2009 г.,17:05, Букурещ, Очидентули 18, стая 37 

-         Днес се разходихме в дъжда.

-         Колко платонично.

-         Беше прекрасно. Херастрау е невероятен през есента.

-         О, Жулиета, къде е твоят Ромео сега ?

-         Престани, знаеш, че романтиката не ми е чужда. Не можеш ли поне веднъж да си щастлива за мен.

-         За Бога, та той е сгоден! Колко дълго ще трае щастието ти? Нека се обзаложим, аз казвам: час, най-много два, докато отново провесиш нос и започнеш да хленчиш, че не ти обръща внимание, и че тя ще пренощува при него, и че той би трябвало да е при теб, а не при нея, защото не я обича, и защото нямат нищо общо, и че ти си Другата половина, и - о, Боже! - мога ли да запомня всички неща, които ми говориш.

-         Звучиш, сякаш ти е досадно да общуваш с мен.

-         Досадно ми е да те гледам как се самозалъгваш.

-         Не се самозалъгвам. Знам каква е ситуацията. Знам, че това ще спре, независимо дали за мен или нея.

-         Аз бих могла да ти кажа от този момент какъв ще е краят. И не си давай надежди, че ще е в твоя полза.

-         И докато вървяхме, той ме хвана нежно за ръката, придърпа ме под една стряха, за да не се намокря....

-         Пощади ме!

-         ... а дъждът леко почукваше по дървената козирка и после изведнъж започна да грее слънце, и отидохме до фонтана, за да видим дъгата...

-         Ще повърна.

-         Ти си най-ужасния социопат.

-         Аз съм реалист. Любовта неведнъж ме е препъвала. Научих се да ставам бързо и без много щети. Ако падна въобще.

-         Разкажи ми. Кой е бил той?

-         Господ.

-         Говориш глупости. Подай ми виното.

-         И не е бил само ‘той’. Били са много. Стотици тестостеронни чудовища, отчаяно търсещи майките си в мое лице. Опит не се трупа от веднъж.

-         Да, но е бил един, който те е превърнал в критичното дърво, което си сега. Последната капка в чашата на страданието.

-         Колко поетично. Ти явно нямаш такава.

-         Твоята явно е била почти пълна по рождение. Хайде, пий и разказвай.

-         Господи! Добре. Нека кажем, че са били двама. Всеки, сам за себе си, преобърна някаква част в мен. За да получим крайната версия на мен. Както и да е. Първият беше невероятната глътка свеж въздух след купища надървени тъпаци, той беше нещо ново, екзотично, със силен акцент и авантюристичен дух. Срещнах го тъкмо, когато се беше върнал от пътуване в Индия. Бях на деветнадесет. Той разшири гледните ми точки до небивали хоризонти, заведе ме на най-невероятни места, показа ми пътищата като начин на живот. Малко или много, дължа пребиваването си тук на него - факт!

-         Колко дълго бяхте заедно?

-         Заедно? Не бих казала. Астрономически - три месеца. После той замина. Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава.

-         Не си била глупава. Била си нормално човешко същество. Нещо, което сега ти убягва.

-         ...

-         Хайде, беше просто шега.

-         За какъв дявол ти разказвам всичко това? Да, била съм нормално човешко същество. Някога. Не и сега. И благодаря, чувствам се прекрасно като мизантроп.

-         Разказвай ми още. Мислила си, че ще остане при теб?

-         Може би.

-         Значи си била като мен. Надявала си се. Вярвала си в любовта. Смятала си, че тя може да победи всичко.

-         Не ставай смешна. Бях на деветнадесет. На тази възраст вярваш на почти всичко, независимо липсата на логика. Ако не знаех, че няма Дядо Коледа, може би щях да вярвам и в него.

-         Знаеш ли къде е той сега?

-         Кой? Дядо Коледа? Не съм медиум.

-         Говориш глупости. Знаеш кой.

-         Не съвсем. От някого чух, че е в Лондон и е женен. После чух, че е заминал за Португалия, Норвегия, Финландия, Бог знае къде. Знам, че пътищата ни няма да се пресекат никога.

-         Съжалявам.

-         За какво? Че съм се отървала от един въздухар, неспособен да се адаптира в едно средностатистическо общество, един недорасъл глупак, който се смята за номад макар, че дори не е наясно със смисъла на номадството? Аз не съжалявам.

-         Но... Аз мислех, че си го обичала.

-         Възможно е. Подай ми виното.