Брегът затвори очи, уморен от лятното слънце. Очакваше прохладната ласка на вечерта, когато небето щеше да се превърне в безкраен дансинг. Отново звездите и облаците щяха да танцуват, опиянени от цигулката на вечерния бриз.

 Сякаш слят с него, до скалата стоеше изправен мъж. Гледаше жадно към хоризонта, ноздрите му потрепваха, а очите поглъщаха алчно морската разпенена дантела.

И той чакаше прегръдката на вечерта. Всеки ден, от много години насам. Днес лицето му беше бледо. Сърцето му биеше с неизменните 63 удара в минута и само потрепването на ноздрите издаваха гнева и вълнението, които се опитваше да скрие.

Беше хлапе и като всички момчета на неговата възраст в малкото морско градче мечтаеше да стане капитан на кораб, да пътува в далечни земи и да посреща рисковете на плаването с усмивка. Всеки следобед стоеше на брега, нетърпелив да види за пореден път запалването на фара и корабите, които се прибират в пристанището на каменния кей. Душата му поглъщаше морската магия и летеше като птица до хоризонта и обратно.

Любимата му игра беше, естествено, на капитани. Неизменно побеждаваше неговият екипаж, независимо дали водеха битки с пирати или завладяваха чужди земи.

Хоризонтът целуваше детската душа при всяка победа и момчето можеше да го погали с ръка като гръб на полегнал тигър. Беше смело момче и вярваше, че брегът и хоризонтът в душата му винаги ще са част от нея.

Ударът дойде неочаквано. Толкова силен, че брегът за миг изчезна под краката му и душата му се пръсна като стъклена ваза на милиони парченца, които не знаеше дали ще успее да събере отново.

– Комисията заключи, че имате частичен далтонизъм и не можете да бъдете приет във Военно-морското висше училище.

Хоризонтът се разпадна на молекули и атоми. Въздухът излизаше накъсан през треперещите му ноздри. Как щеше да живее без мечтата си? Как можеха брегът и хоризонтът отново да сътворят разрушения свят, а птицата на душата му да възкръсне пак за полет?

Месец стоя заключен в своята стая, отказвайки да види когото и да е. Майка му и баща му се чудеха какво да направят, но един ден той сам излезе от там брадясал, гордо изправен и спокоен като скалите на брега и хоризонта, полегнал върху морската равнина.

 – Ще ремонтирам старата лодка на дядо и ще стана рибар – заяви уверено и категорично на своите родители.

Те кимнаха, онемели от щастие, че синът им е отново цял.

Рибарите първо го приеха с резерви, после свикнаха с неговите странности, както и той с техните. Оказа се мъжко момче, само дето като дойдеше лятото, полудяваше.

Пускаше си „капитанска“ брадичка“ и вечер „забърсваше“ рускини, полякини и чехкини с измислени разкази за пътешествия и приключения по море с кораби, на които никога не беше се качвал.

Четеше много, знаеше подробности до най-малки детайли за всички известни пристанища по света и само онзи, който го познаваше лично, можеше да го разкрие. Ала никой от рибарите, с които работеше, не го предаде през годините. Усмихваха се, виждайки го с поредната „омагьосана“ туристка и му отдаваха чест, наричайки го „капитане“.

Така прякорът залепна като втора кожа към младия мъж. Илюзията му помагаше да запази жива мечтата. Брегът и хоризонтът оставаха живи и светът му отново бе цял въпреки  белезите от миналото.

Вечер се прибираше с невиждащ поглед. Майка му слагаше вечерята пред него мълчаливо. Знаеше, че синът ѝ пак е „пътувал“, гледайки фара, хоризонта и преминаващите кораби. Тя усещаше мъката му и благодареше на Бог, че синът ѝ въпреки всичко остана с цяла душа. Прегръщаше го през раменете, а той целуваше ръката ѝ, осъзнавайки, че има най-прекрасната майка на света.

Годините минаваха и изглеждаше, че всичко тече гладко в живота на „капитана“. До деня, в който погребаха един от рибарите.

По стара традиция се събраха в дома му и пиха за мир на душата. Колко изпиха, той не помнеше, все още бе здрав като камък въпреки среброто в косите си. Слушаше плача на жената на мъртвия и внезапно усети горчилка като морска буря, която за миг погълна душата му, заедно с брега и хоризонта. Погледът му потъмня. В малкото градче той така и не се ожени, страхувайки се да не наследят децата му неговия „дефект“.

            - „Капитане“ – обърна се към него бащата на мъртвия. – Голям грях имам към тебе. Бог ме наказа, взе ми сина, че не ти казах истината преди години, затова ще ти поискам прошка.

Пияният мъж прегърна „капитана“, изпи на екс поредната чаша с вино и гледайки го в очите, изстреля думите като куршуми.

– Нямаш никакъв дефект в очите и не страдаш от онзи вид скрит далтонизъм, дето ти го „лепнаха“ във Военното училище.

– Как така? – едва успя да отлепи думите от езика си „капитанът“.

– Ей така – продължи пиянското си откровение бащата на мъртвия. – Партийният секретар написа донос срещу баща ти, че е неблагонадежден и лично го занесе на шефа на милицията. Затова не те приеха в Морското.

Земята се залюля под краката му, сякаш имаше морско вълнение. Въздухът не му стигаше, а юмруците му, все още „железни“, се свиваха и разпускаха.

– Защо? – в недоумение попита той.

– Защото някога той поискал майка ти за жена, а тя избрала баща ти – прегърна  го още по-силно пияният. – От ревност. От мъка. И нея цял живот да я боли.

„Капитанът“ стана и излезе от къщата, без да каже дума. Прибра се у дома, прегърна майка си мълчаливо. Партийният секретар беше още жив. Живееше в съседната къща – палат до тяхната. Взе ножа, с който чистеше риба, прокара пръст по кожата на ръката си и прескочи оградата.

Извадиха тялото на „капитана“ от морето след няколко дни. Приятелите му донесоха отнякъде истинска капитанска униформа и го погребаха с нея на хълма, на най-високата част на гробището.

– Така ще вижда фара и хоризонта винаги, когато поиска да отплава или да се върне – поясни един от рибарите на присъстващите.

Душата на „капитана“ се усмихна, освободена от болката, лъжата и предателството. Брегът и хоризонтът отново бяха негови – имаше морски пристан и небе за полет. Както и цялото време на света, за да бъде част от тях.