Разбира се, в сезона на мъглите малшансът не ме напусна нито за минута. Най-напред ме ухапа кучката на Карамфила, после един полицай ми открадна книгата Феноменология на духа от Хегел, когато лежах мъртвопиян на една пейка в градинката пред кварталната кръчма и бях я подложил под главата си. Така че никак няма да се учудя, ако видя някой ден Лудвиг Ван Бетовен да бие тъпана на някоя циганска сватба. Единствената утеха в този карък ден беше, че все пак не ме ухапа самата Карамфила - значи има господ; после разбрах, че си счупила протезата, дъвчейки някакви сухожилия, купени от социалния магазин, а самият полицай сподели, че трезвеността не е порок и, че „Совите на Минерва излитат по здрач”*. Това също е за предпочитане (Хегел си знае работата), защото ако междувременно полицаите излитат по здрач, то тогава Минерва несъмнено би имала проблеми с месечния цикъл.

Така или иначе, наложи се да предприема стратегическо отстъпление и спах нощес в кюмюра, за да избягна атаки на два фронта – от страна на жената и на тъщата, което сериозно би застрашило полета на свободолюбивия ми дух. Подобна тактика не е изключение в жизнения ми път и се налага да я прилагам често по здравословни и други съображения. Понякога ми правят компания уличните котки, което ме спасява от мишки, плъхове и друга пълзяща фауна, но не и от бълхите. Проблемът с бълхите е като проблема с политиците. Изтреблението им е трудно, но бих предпочел да ме хапят бълхи, отколкото политици и кучки. Игнорирайки досадата от бълхи, политици и кучки, считам, че общо взето ситуацията е под контрол. Идилията се допълва от тихия шепот на младото вино, което съм заложил в един бидон, поради липса на бъчва и чакам да премине ферментацията, за да се осъществят нужните дегустации.

Откакто умря съпругът на Карамфила – Карамфилин Ванчо – си нямаме компетентен дегустатор и се налага да се справям сам. Той беше най-ценният капацитет в квартала и където имаше нужда от дегустации – било то на младо вино или млада ракия – не се налагаше да го търсят. Подушваше като пес за наличието на подобни мероприятия, отиваше пръв на указаното място и се заемаше съвестно със задълженията си. След което обикновено се прибираше на четири крака. Разбира се, Карамфила го млатеше с бухалката и човекът често ходеше с цицини по главата. Но накрая тя съвсем прекали, защото една вечер го намерила паднал в коридора и веднага го зачесала с бухалката, а той се изтърколил като бъчва по стълбището и кънтял на кухо. Човекът бил умрял от няколко часа и се вдървил, но явно и посмъртно му е било съдено да яде бой. Като нямаше вече кого да млати, Карамфила съвсем се ожесточи и започна да се заяжда с всеки за щяло и нещяло. По всяко време може да се чуе по стълбището нейния истеричен сопран, преминаващ в някакво неистово кресчендо, когато гонеше децата и кучетата, дръзнали да ухажват любимата ù кучка.

Но най-много негодуваше, когато госпожица Н от третия етаж посрещаше гости – предимно мъже, които след полунощ си тръгваха пияни, а някакъв идиот се беше изпикал на стелката пред вратата, което моментално разлаяло кучката. Когато Карамфила изскочила вън с бухалката, видяла онзи да тича надолу по стълбището и да си закопчава дюкяна на панталона, дори според нея „още си го изтръскваше”, а пред вратата се оформила зеленикава локвичка със специфичен аромат. Целият блок бе събуден моментално от страховитите и крясъци, пред които лаят на кучката звучеше като лебедова песен. От този върхов момент на въоръжен мир ултиматумът бе пренебрегнат и направо избухнаха военни действия по всички фронтове. На следващия ден станахме свидетели на бурни стълкновения с редуващи се атаки и контраатаки между въоръжените сили на Карамфила и госпожица Н; няма ООН, няма Съвет за сигурност. Както можеше да се очаква, Карамфила бе мобилизирала всички бабички от блока и от квартала, включително кучката, а госпожица Н – няколко едри мъжаги – естествено предимно баджанаци – от собственото и обкръжение, плюс моят приятел полицаят, който по време на битката цитираше пасажи от Феноменология на духа. В стълкновенията взеха участие и доброволчески отряди от целия блок, като женската половина застана вкупом на страната на Карамфила, а мъжката, включително и аз, отстояваше твърдо позициите на госпожица Н. Публична тайна беше, че госпожица Н бе успяла за кратко време да сроди и мобилизира повечето мъже в активна възраст за своята кауза, което вбесяваше Карамфила и цялата ангажирана страна от женската половина.

„Ти бре – крещеше ангажираната страна – няма ли да ти дойде акълът на стари години, че си се подветрил по тая малка курвичка!”

„Дип харно си е момичето; вие да не искате човекът да легне при оня крокодил Карамфила” – репликира сдържано един от баджанаците, изсипвайки бутилка бира в търбуха си с блажено спокойствие.

„Злото е необходим  начален тласък на развитието”**  – обобщи дълбокомислено полицаят.

„Кой е крокодил, бе – кучета да те ядат! – кресна Карамфила, пренебрегвайки полицейската мъдрост – Жена ти е крокодил. Аз на времето съм се явявала на конкурса:  „Мис бригадирско лято.”

Тогава на полесражението се появи самата госпожица Н с кошмарен минижуп и веднага грабна мъжките сърца. Редиците на баджанаците се сплотиха. Жана д Арк по никой начин не можеше да ù съперничи, дори и с минижуп. Тя изобщо не обърна внимание на Карамфила и издаде строга заповед към своите хора:

„Оставете тая развалина да си гледа старините. Климаксът отдавна я е довършил. Отиваме отсреща в барчето”.

„Мене ли е довършил климатът, ма въшко – чумата да те тръшне! Мен някога ме ухажваше Чалъковския поп.

„Какъв климат, ма  вещице – намеси се компетентно жената. – Тя казва климакс. Демек, мъзгата ти е пресъхнала и за нищо вече не ставаш; изгорели му въшките на Чалъковския поп за тебе.”

„Ми ти, ма чумо, твоичкият като е все пиян и спи в кюмюра, филийки ли му мажеш с тая мъзга?”

„По-добре пиян в кюмюра, отколкото изтрезнял в ковчега. Бог да го прости твоя Ванчо! Харен човек беше, ама успя да го пратиш при Свети Петър.”

„Аз ли го пратих, ма проклетнице! Той сам пукна от много пукница, господ да го убий! Пък този твоят и той душа бере вече. Има-няма деветдесет години, а изглежда на сто.”

„Ти си на сто, че и повече, дърто плашило...”

И т.н.  Зарязах ги да се джафкат на спокойствие и се прибрах в своето мазе. От време на време до мен долитаха далечни експлозии от продължаващите военни действия. Дегустациите продължиха с неотслабваща енергия  неопределено време. Има още някаква сладникава жилка в това вино – мамка му – и бързо ми замая главата. Цар е този Бодлер с неговата бутилкова поезия: „Една нощ душата на виното пееше в бутилките”. Великолепно казано! Пее настина.

По едно време се отби кварталният клошар Робинзон и ми отне част от бълхите и част от винарките. Обърна набързо няколко канчета, след което изчезна; знам, че спи в някакъв празен контейнер край сточна гара.  Трябва да е било доста късно – може би по първи петли (доколкото ги има), защото по улицата проечаха пиянски ревове и компанията на госпожица Н се разпръсна във всички посоки. В просъница ми се изчу гласа на госпожицата, която ме викаше. В интерес на истината, бива си го момичето; бих се пробвал на няколко ракии. Но може и на вино.

Това не беше алкохолна халюцинация; още не съм започнал да виждам бели мишки. Но съвсем ясно чух името си и кавалерското чувство у мен надделя. Успях да се надигна от кюмюра и се затътрих по стълбището. Понякога е много трудно това изкачване нощем, особено след качествена дегустация и особено, ако виното още не е съвсем превряло; направо удря по чутурата. На всичко отгоре изгасна и осветлението; така и не успях да открия бутона. Слава Богу, добрах се накрая до вратата. Натиснах звънеца и мярнах за миг – нещо мръдна в шпионката, веднага след което се появи госпожица Н, все едно ме е чакала в коридора.

Дори не светна лампата, защото явно много бързаше. Пъргаво момиче.

Още там, докато се мотаех из коридора, тя започна да ме разсъблича мълчаливо в тъмното и хвърляше дрехите ми напосоки  по земята. Това се казва буйна страст. Явно онези идиоти са се напили като мужици е не са я обслужили. Ами сега!?

... Какво сега, тя работата е ясна. Намерих се в леглото и всичко продължи по график, както му е редът. Истинска фурия е тази госпожица Н; направо ми разказа играта. Поне така си спомням смътно, защото това  непревряло вино хич не седи мирно и в главата  ми трещяха фойерверки. По едно време съм заспал и по едно време се събудих, защото ми се пикаеше жестоко.

Надигнах се, но тя ме изпревари, скочи пъргаво (младото си е младо) и светна лампата.

... Олеле!

Изстинах на място и глътката ми моментално пресъхна. Козината ми се изправи. Пред изнурения ми взор с чара на усмихваща се сушена скумрия, цъфна усмивката на Карамфила.

„Добро утро, миличък!”

Същинска Мона Лиза, празнуваща своята сто годишнина.

Чаровна и загадъчна. Красива до смърт.

Из стаята се понесе грак на динозаври и танц на оглозгани кокали.

Посегнах към чашата на масата да пия една студена вода и изтрезнях окончателно. На дъното на чашата много кротко, с розова елегантност, съвсем новичко, потракваше ченето на Мона Лиза. Кучката в ъгъла ме наблюдаваше доброжелателно.

Хуквайки като мълния навън, дори неогащен,  на стълбището съвсем директно се сблъсках с полицая, който излизаше от съседната врата.

„Совите на Минерва...” и т.н.

Р

*      Хегел

**     Хегел