И всичките забравени души са ей там, в другото гробище.
Забравени, отлъчени, отритнати и никому ненужни. Едва ли някой някога ще реши просто да ги посети. Но те стоят там и чакат. Безропотно и много търпеливо, по простата причина, че ако не чакат, няма с какво друго да запълнят времето си.
Преди да изгрее слънцето е най-тъмно, знаеш ли?
Тъмно е сега и в моя ум, в спомените ми. Подредила съм ги изрядно, не са просто пълен хаос, сега са истински И осъзнати. Те и преди си бяха там, чувствата, просто не съм го знаела.
Хаос, хаос, хаос… Опитвах се да намеря точните думи, а все не успявах. Лутах се в тъмнината, в търсене на лъч от слънцето, но всичко, което виждах, беше черното небе. Такова едно ярко черно, полу-призрачно. Като от зле направен филм на ужасите, и то през шейсетте.
Така е… силните владеят хаоса, да, вярно е. А слабите какво? Следват? Не, съмнявам се. Може би и слабите владеят поне частичка от хаоса, мъничка, но истинска, само че толкова микроскопична, че никой не я забелязва. И неминуемо се превръщат в мишени – на яростта и болката, на разочарованието и деспотизма на силните.
И всъщност, кой ни категоризира като слаби и силни? Мислех, че съм силна, да. А сега надгробните камъни, всеки един грижливо гравиран, поради липса на нещо друго за правене, ми разказва различна история.
История, показваща ми колко точно съм слаба, колко глупави желания са се събирали като водовъртеж в мен. И съм мислела, че съм преодоляла всичко, че светът е в краката ми. Е, може би, но само ако съм го чакала на изтривалката.
И чудил ли си се някога защо всичките спомени изглеждат по един и същи начин? Независимо дали са картотекирани мисли в папки, или просто изоставени и разядени от времето надгробни камъни?
Едно време умът ми приличаше на огромна библиотека. От онези, светлите, просторните, уютните... Не се ли сещаш? Как беше думата, кажи я, ако знаеш… Знам, че знаеш, знам. Гостоприемните… ДОМ.
И всичко беше в хаос, и книгите лежаха разпилени на изящния килим, прострян на пода. А на мен не ми пречеше.
И как обичах, щом валеше…! Мигом се озовавах в просторната си библиотека и бях с теб, и бяха на сигурно, и бях във безопасност. И бях щастлива.
И книгите се лутаха като безплътни птички, обвивайки ме с нежни крила, загубили посока, загубили дори и всякаква надежда да се спрат. И знаеш ли, не ме интересуваше, защото когато хората са щастливи, те рядко обръщат внимание на подробностите. А подробностите са важни… Не само важни, те са… някак си сакрални.
Не можеш да ме разбереш, нали? Да, доста време мина.
Е, хайде, да опитаме така… Представи си двама души - гледат едно и също нещо. Обикновен предмет. Сложи го книга, гума, или някаква дъска дори. Каквото и да е. Важен е не предметът, не формата, важна е същността. Важни са подробностите. И е важно, ама много – да можеш да виждаш. Да виждаш наистина.
Не е ли най-удивителното нещо при хората именно това? Двама души, един предмет. А виждат различни неща.
Защото същността е различна, да – за всеки един от тях. От нас. От мен, от теб. От всички.
Обаче после книгите започнаха да падат. И знаеш ли защо? Не гледахме вече заедно… не в една посока, а в различни светове. Не само пътищата, ами и знаците ни се разминаха. И уж поех по отклонението, за да мина малко по-напряко, а се загубих. Пък и ти не ме изчака…
И падна книгата от прашната лавица. След нея полетяха още купчини, досущ като птичета със счупени криле – и падащи от гнездото със писък.
Не можеш да ме разбереш, нали? Да, мина време… виж, времето е извинение достойно.
И сега съм слаба. Слаба и презирам силните, и ги мразя с цялото си сърце и душа. Че и теб, и ти си в купчината, най-отгоре. Тръгна, подмина ме, прибра си силата и ме остави да се гърча в нещо, което дори не наподобяваше агония. И ме направи още по-слаба.
Та... разминаха се пътищата май, да. Как мислиш, дали ще се видим на следващия кръстопът? Цялата библиотека се срути, даже от подпорните греди остана само пепел и някакви си там стърготини.
Боли сега, нали? Нека. Нека и силните да ги боли поне мъничко, така ще вземат част от мъката на слабите. Няма вече библиотека, няма вече книги, има само прах.
Прах и слабост. И сила, само че не я виждам.
Май банално стана, а и виждам, че ще свиваш в другата посока. Казват, че всички пътища водят към Рим – ако си тръгнал натам, обади се. Може след няколко години и аз да се озова там. А всички пътища ли пак водят надалече от Рим?
Тръгвай, всичко е наред. Аз ще поседя мъничко още.
Ей там, на онази надгробна плоча.
Не че си почивам, просто събирам сили да стана…
_________________