И всичките забравени души са ей там, в другото гробище.
Забравени, отлъчени, отритнати и никому ненужни. Едва ли някой някога ще реши просто да ги посети. Но те стоят там и чакат. Безропотно и много търпеливо, по простата причина, че ако не чакат, няма с какво друго да запълнят времето си.
Преди да изгрее слънцето е най-тъмно, знаеш ли?
Тъмно е сега и в моя ум, в спомените ми. Подредила съм ги изрядно, не са просто пълен хаос, сега са истински И осъзнати. Те и преди си бяха там, чувствата, просто не съм го знаела.
Хаос, хаос, хаос… Опитвах се да намеря точните думи, а все не успявах. Лутах се в тъмнината, в търсене на лъч от слънцето, но всичко, което виждах, беше черното небе. Такова едно ярко черно, полу-призрачно. Като от зле направен филм на ужасите, и то през шейсетте.
Така е… силните владеят хаоса, да, вярно е. А слабите какво? Следват? Не, съмнявам се. Може би и слабите владеят поне частичка от хаоса, мъничка, но истинска, само че толкова микроскопична, че никой не я забелязва. ...